110 години след смъртта си Димчо Дебелянов продължава да бъде най-нежният български поет

Най-нежният български лирик – Димчо Дебелянов, се ражда в Копривщица на 28 март 1887 г. и е най-малкото от шестте деца в семейството на Вельо и Цана Дебелянови.

Майката първа усеща, че детето й има Божа дарба. Още в Пловдив, където семейството се премества след смъртта на бащата през 1896 г., както си играел, малкият сядал и записвал нещо. После прочитал на близките си стихотворение.

През 1904 г. семейството му се премества в София. Първият му цикъл стихове са публикувани в сп. “Съвременност”. Още тогава Пейо Яворов възкликва: “Този младеж ще надмине всички ни!”.

Димчо започва да учи право в университета, после се прехвърля в Историко-филологическия факултет, като продължава да твори.

Източник на вдъхновение са красавиците, които пленяват влюбчивата му натура.

Подобно на Яворов, всичките му любови са трагични – любимите му момичета умират или не споделят неговите чувства

Най-дългата връзка, която белязва живота и творчеството му, е с ихтиманската учителка Иванка Дерменджийска. Между тях тече съкровена кореспонденция. Девойката е три години по-малка от Димчо и го очарова със стройната си фигура и със своя интерес към литературата. Близките на любимата жена са тези, които искат да ги разделят. И успяват, като пращат Иванка да учи в Швейцария. Нея той кани:

“Ти ела и болезнено нежно
аромат над душата разлей
и за радост
и щастье безбрежно
чародейната песен запей.”

Трагична е любовта на Димчо към Елена Петрунова, наричана галено Пина. Тя била дъщеря на полковник – изключително привлекателна с къдравите си коси и тъмни очи. Дебелянов губи ума си по нея, но в една лятна вечер на 1911 г. тя е простреляна от баща си. Цяла вечер Димчо пил, плакал и повтарял: “Умря една светица”.

Знаменателна за българската литература е срещата на младия поет през 1912 г. с Мария Василева с прякор “Звънчето”. Връзката им продължила три години, а неин плод е една от най-забележителните любовни елегии в родната ни поезия – “Аз искам да те помня все така”. Той много страда, когато тя се разболява от туберкулоза.

Опечален, Димчо я моли да му донесе прощалния си взор, когато смъртта ще я отнеме от него:

“В зори ще тръгна,
ти в зори дойди
и донеси ми
своя взор прощален –
да го припомня
верен и печален
в часа,
когато Тя ще победи…”

Преди няколко години посетих моята любима учителка по литература от Механотехникума в Ямбол – Маргарита Моллова. Заварих я да препрочита, за кой ли път, първия том със стихотворенията на Дебелянов, на който беше написано:

“И любовта ни
сякаш по е свята,
защото
трябва да се разделим.”

Имаше дата и подпис. Попитах я кой и защо е използвал думите на поета, а тя въздъхна и ми призна: “Моята първа голяма студентска любов, когато се разделихме”. Предполагам, че тези прощални слова са изписвани при тъжни разлъки и от други влюбени двойки…

След раздялата си със “Звънчето” Димчо поддържа кратки връзки с актрисата Маня Цачева и с Мери Камарашева, но си остава ерген. Неслучайно се е родил и стихът му:

“Опитах се да любя
и не случих:
финалът беше:
“Дървен философ”,
и от тогаз,
наплашен и напарен,
аз вече не играя на любов.”

В Школата за запасни офицери в Княжево поетът преосмисля романтичните си увлечения –
любови повече на духа, отколкото на плътта

Дава си сметка, че голямата любов в живота му е “момичето с гълъбовите очи и със светещата душа от Ихтиман” – Иванка Дерменджийска.

Голямата драма за Дебелянов е смъртта на майка му, която умира при неговата сестра във Враца на 8 октомври 1913 г. Тогава се ражда шедьовърът “Да се завърнеш в бащината къща”:

“Да те посрещне
старата на прага
и сложил чело
на безсилно рамо,
да чезнеш
в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш:
мамо, мамо…”

Когато избухва Първата световна война, поетът чувства вина, че не е на фронта, макар и да не подлежи на мобилизация. Затова той отива доброволец вместо свой колега от Сметната палата, женен, с 5 деца.
“Не съм спокоен, когато мисля за бъдещия живот, та гледам да забравя и да не мисля за това” – казва той на сестра си Найда. Още по-категоричен е пред приятеля си Димитър Подвързачов, когато заминава за фронта: “Чувствам, че няма да се върна вече”. За съжаление, предчувствието му се сбъдва.

“Ранното утро на 2 октомври 1916 г. завари отстъпилите роти при Малчова бара, близо до Горно Караджово. Пета рота остана до разсъмване на мястото си в окопите, прикована от огъня на противника. Димчо преживя една кошмарна нощ. Никой не узна изцяло впечатленията му от поражението.

Положението изглеждаше безнадеждно. Противникът усилено стреляше, предимно с фугасни гранати. Забелязах Димчо без шинел. Не беше съобразил, че белезникавата му куртка го отделяше от другите. Личеше, че е някакъв началник. Пета рота се връщаше на позицията си. Противникът я бе забелязал и я обстрелваше. Чу се вик: “Дайте път!”. Носеха трупа на убития поручик Българенски. Тая среща с мъртвия командир на Трета рота произвела на Димчо тежко впечатление. По-късно го чули да казва: “Лош сън сънувах. Непременно ще ме убият”.

Наближаваше 10 часа. Първите отделения на Пета рота бяха стигнали на двадесетина крачки от големия окоп при тополите. Дружинният командир капитан Вълчев, в чието подчинение бе Димчо, му заповяда: “Подпоручик, излезте напред с ротата си и заемете най-предния окоп”.

Дебелянов поведе хората си напред. Изведнъж, както стърчеше прав, той вдигна ръце, завъртя се, изпусна револвера и лопатката и се свлече на земята, като притискаше с ръка раната си. Опита се да разкопчае дрехата си, но не можа. Най-близко до Димчо беше отдельонният командир от трети взвод Христо Сиреняшки. Той разкопча куртката и панталоните му и раната се показа.

Куршум го беше ударил отляво в долната част на корема и бе направил широк разкъсан отвор

Поиска вода. Дадоха му. Едва можа да попита: “Нали няма да умра?”. Някой, за да го ободри, рече: “Не бой се, господин подпоручик, леко е”. “Ох, не е леко”, отвърна той, отпусна се на земята и след малко издъхна.”

Тази изповед за последните мигове живот на подпоручик Дебелянов прочетох, с насълзени очи, в книгата на капитан о.з. Тихомир Геров: “В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов”. Той е бил по това време там, в окопите, с него, любимия на всички войници командир на Пета рота.

Погребан е на следващия ден в двора на българската черква в Демир Хисар (днес Сидирокастро в Гърция).

Петнадесет години по-късно костите му са пренесени в Копривщица.

За Димчо съжаляват дори и тези, които са го застреляли. Когато англичаните узнават кого са погубили в сражението, изпращат тъжно, но и укорно писмо до нашето командване – как може да мобилизира и да хвърля на смърт такива таланти.

Няма съмнение, че не само ние, но и бъдещите поколения ще го помнят все така на 29 години, 6 месеца и 4 дни, когато премина в безсмъртието като най-нежния поет на българската литература.

“Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени”.

Полк. о.з. Стефан ШОПОВ