ТОП ПРЕСА ПРЕДСТАВЯ Мърваците в спомените на потомците в подножието на Алиботуш: Лехово — селото, което остана отвъд границата

Чували ли сте за Старо Лехово в подножието на планината Алиботуш?

Ако пътувате за Гърция през Кулата и наближите Валовища — Демирхисар, днешното Сидирокастро, можете да се отбиете за кратко. Няма обаче да откриете самото село. Ще намерите само неговите руини — свидетелства за един отминал свят, в който поколения българи са живели, работили, учили децата си и са отстоявали своята вяра, език и принадлежност. Днес единствен страж на времето е камбанарията на българската църква, която продължава да се извисява самотно сред жълтите треви. Оцеляла е и част от сградата на някогашното училище — още един безмълвен знак, че тук някога е кипял живот.

Някога Лехово било оживен рударски център. В народната памет е останало предание, че още през Средновековието в селото дошли да копаят руда поляци, които впоследствие се установили завинаги. Самото село се споменава в османските регистри още в началото на далечния XVII век. Дали преданието за поляците отразява точно историческите събития, или е част от местната памет, днес трудно може да бъде установено със сигурност. Безспорно е обаче, че през XIX век Лехово вече било едно от будните села в района, с изцяло българско население, което, както и българите в други краища на Македония, водело борба за своята църква, училище и национално самоопределение.

Историята на Лехово е свързана и с революционното движение. В селото дошъл и Пейо Яворов, а в дома на Никола Хаджиев — Даскала били издадени 12-те броя на революционния вестник „Свобода или смърт“. Лехово се превърнало в център на Сярския революционен окръг, а в селото действал комитет на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация. Така малкото рударско селище в подножието на Алиботуш постепенно се превърнало не само в икономически и просветен, но и в революционен център, свързан с борбата за свобода.

По време на Балканската война в Лехово влезли войски от Седма пехотна рилска дивизия. За местните хора това било дългоочакваното освобождение, но свободата се оказала кратка. Само година по-късно селото попаднало под гръцка власт. Леховчани не приели да бъдат гърци и дълго време запазили надеждата, че домовете им няма да останат задълго затворени и че отново ще могат да се върнат в родното си село.

Само на около километър от границата, вече в пределите на България, леховчани основали ново село. Пак Лехово. Първоначално то било замислено като близка махала до старото селище, сякаш в очакване някога отново да се върнат по домовете си. Но историята решила друго. Те останали. Завинаги. Няколко години по-късно, след печалния за България край на Първата световна война, в новооснованото село дошли още леховчани. Така постепенно новото Лехово се превърнало в дом за хората, които били принудени да оставят родните си места отвъд границата.

През 1927 г. Лехово окончателно останало в пределите на Гърция. През 1932 г. гръцките власти отвели под конвой наборните момчета, които трябвало да служат в гръцката армия. След 1944 г. и онези, които със сетни сили, търпение и воля били сред последните, които огласяли Лехово с българска реч, тръгнали за България. Те не приели предложението на гръцката власт да останат по родните си домове и не приели децата им да бъдат асимилирани. Така последните български семейства напуснали селото, оставяйки зад себе си домовете, земята и гробовете на своите предци.

В гробището зад църквата останали само костите на предците им. Там останал и гробът на Стоян Манчев — едър и здрав мъж, който според семейната памет бил отровен от гърците. До него останал и гробът на съпругата му Митра, сестра на революционера Никола Хаджиев. Техните четири деца — Костадин, Никола, Сотир и Иванка, заедно със семействата си, били сред последните леховчани, преминали границата, преди тя да бъде затворена през 1945 г. От този момент нататък връщането към старото Лехово вече не било просто трудно — за мнозина то се превърнало в невъзможна част от живота.

Като бежанци семейство Манчеви се отправило към село Петрово, община Сандански. Първоначално живели в училището, след това в черквата, а по-късно и под наем. Като много други бежански семейства, те трябвало да започнат живота си отначало — без родния дом, без познатата земя и без сигурността, която са оставили зад границата. След 1954 г. Никола Манчев си купил къща в село Пиперица. Къщата стои и до днес. Той работел във ВЕЦ „Петрово“, отглеждал лозя и тютюн и с много труд изградил живота си отново.

Прадядо ми Никола Стоянов Манчев (1909–1989) до последно живя в честност, достойнство и много труд — разказва неговият потомък. В тези думи няма само семейна характеристика. В тях е събрана паметта за едно поколение хора, които били принудени да оставят родните си места и да започнат отначало, но успели да съхранят своето име, памет и принадлежност.

Никола Стоянов Манчев и Велика Димитрова Манчева имали три деца. Първородният им син Димитър бил роден в Лехово през 1941 г., дъщеря им Иванка — през 1944 г., а последното им дете Илия, бащата на разказвача, било единственото, родено вече в България — през 1951 г. В рамките на едно семейство така се срещат две различни времена и две различни места: старият дом в Лехово и новият живот в България.

Тази история я споделя Никола Илиев Манчев, правнук на Стоян Манчев. Той  предостави и избелелия портрет на своитеотография, запази баба и дядо — Никола Стоянов Манчев и съпругата му Велика Димитрова Манчева. Една стара фла лицата на хора, чийто живот е неразривно свързан с историята на Лехово и с голямото преселение на българите от земите отвъд днешната граница.

Днес от Старо Лехово са останали руини, жълти треви, камбанарията на българската църква и част от сградата на училището. Но за потомците това не са просто останки от изчезнало село. Те са материалните следи на един дом, който физически е останал отвъд границата, но никога не е напуснал родовата памет.

Лехово продължава да съществува в разказите на неговите потомци — в имената на хората, в старите снимки, в спомена за къщите, църквата и училището, в историите за онези, които са останали завинаги в гробището зад храма, и в съдбата на онези, които са преминали границата, за да започнат нов живот.

Защото понякога историята не се съхранява единствено в архивите и книгите. Тя живее и в една стара снимка, в един семеен разказ и в паметта на потомците. А когато едно село вече не съществува, именно тази памет може да се окаже последният му дом.

По информация на Никола Манчев
Илюстрация: БѢло море

Източници

Никола Илиев Манчев — правнук на Стоян Манчев и носител на семейната родова памет, предоставил сведенията за фамилията Манчеви.

Семейният архив на рода Манчеви — предоставеният избелял портрет на Никола Стоянов Манчев и съпругата му Велика Димитрова Манчева.

„Илюстрация БѢло море“ — посочен източник на информация и илюстративен материал в предоставения текст.

Предоставеният исторически разказ за Старо Лехово — сведенията за селото, рударската му история, българското население, църковно-училищната борба, революционното движение, Пейо Яворов, Никола Хаджиев — Даскала, вестник „Свобода или смърт“, Сярския революционен окръг, ВМОРО, събитията след Балканската и Първата световна война, преселването на леховчани и съдбата на семейство Манчеви.