САМО В ТОП ПРЕСА! РАЗКРИТИЕ ДНЕС! ГОЛЯМАТА ЛЪЖА ЗА „БОГАТИЯ“ ЮГОЗАПАД: КАК СОФИЯ ОГРАБИ И ЗАСМУКА ПРОВИНЦИЯТА, А ЧИНОВНИЦИТЕ СИ ИЗМИСЛИХА ЕВРОПЕЙСКИ РАЙ

Когато човек хване в ръцете си чиновническите папки за така наречения Югозападен район за планиране, първоначално остава с усещането, че живее в нещо средно между кантон в Швейцария и високотехнологичен оазис насред Балканите. Числата бляскат, процентите направо вадят очите, а от страниците лъха такъв невъобразим просперитет, че на средностатистическия жител на Благоевград, Сандански, Дупница или Гоце Делчев моментално ще му се прииска да ощипе портфейла си, за да разбере дали сънува. Според официалния доклад, с който разполагаме, този регион произвежда колосалните почти петдесет на сто от брутния вътрешен продукт на цяла България. Всеки втори лев в държавата минавал оттук, безработицата била сведена до санитарния минимум от малко над седем процента, урбанизацията гонела космическите над осемдесет процента, а благодарение на покупателната си способност районът гордо перчел мускули, че е достигнал цели седемдесет и пет процента от средния европейски стандарт. Ето я обаче голямата, цинична измама, която екипът на Топ Преса решава да извади на бял свят без грам политически коректни гримове. Защото зад тази бляскава витрина се крие един огромен, нагъл и методично прикриван статистически трик, чрез който държавата и нейните безгласни експерти години наред маскират бруталното обезкървяване на Югозапада.

Тази фалшива идилия почива на един добре познат, но рядко изговарян на глас феномен, който в медицината наричат средна температура в болницата. Ако в столицата София преяждат със сьомга и взимат европейски заплати в лъскави бизнес паркове, а в Бобов дол, Невестино, Кресна или Хаджидимово хората броят стотинките за хляб и лекарства, на хартия всички вкупом ядем сочни пържоли и тънем в благоденствие. Точно това са сътворили авторите на помпозния социално-икономически профил. Те са пакетирали милионна София заедно с четири коренно различни области – Благоевград, Кюстендил, Перник и Софийска област – и са изпляскали на масата общи числа, които служат единствено да галят самочувствието на управляващите в столицата. Това не е просто безобидно жонглиране с цифри, а откровена гавра с реалността. Когато напишеш черно на бяло, че Югозападният район е произвел тридесет и четири милиарда лева и че се пада по над шестнадесет хиляди лева на глава от населението, ти реално изпираш съвестта на властта за пълното изоставяне на малките градове и села. Истината, която чиновниците услужливо премълчават, е, че над осемдесет процента от този колосален финансов ресурс не просто се върти, а остава закотвен в рамките на Околовръстното шосе на София.

Парадоксът е жесток и на моменти придобива абсурдни, трагикомични размери. Докато докладът се хвали, че Югозападът минава границата от седемдесет и пет процента от европейския стандарт, чиновниците удобно пропускат да обяснят на хората в Пиринско и Кюстендилско какво точно означава този изкуствен триумф. Запознатите с брюкселските механизми са наясно с капана. Именно тази заветна бариера от седемдесет и пет процента разделя бедните региони, имащи право на максимална европейска солидарност, от така наречените развити региони в преход. Вкарвайки богатата София в един кюп с изоставащите общини по границата със Северна Македония и Гърция, държавата на практика отряза пътя на малките градове до най-щедрите европейски субсидии за кохезия и сближаване. Вместо Благоевград и Кюстендил да получават директни спасителни инжекции за привличане на инвеститори и съживяване на съсипаната си местна икономика, те бяха обявени за богаташи по европейски модел, само защото са географски съседи на министерствата и централите на банките. Това е класическо престъпление по небрежност, извършено на гърба на обикновения данъкоплатец.

Ако се вгледаме в трудовия пазар, манипулацията става още по-крещяща. Докладът отчита с патос икономическа активност от близо петдесет и седем процента и заетост от над петдесет и два процента, гордо изтъквайки как районът удрял в земята средните показатели за България. Само че отново не се уточнява кой точно работи и къде отиват парите от този труд. Всяка сутрин хиляди хора от Перник, Радомир, Дупница, а все по-често и от Благоевград и Пазарджишко, палят колите или се блъскат в прашните крайградски влакове и автобуси, за да пътуват с часове до софийските офиси, складове и строителни обекти. Те оставят силите, здравето и времето си в столицата, оставят данъците си там, а в родните им градове остават единствено спящите им семейства и празните централни улици. Това не е устойчива и балансирана регионална икономика, а чист социален канибализъм. София действа като гигантска прахосмукачка, която изсмуква най-младите, най-образованите и най-работоспособните кадри от съседните региони, оставяйки след себе си застаряваща пустош, пълна с пенсионери и отчаяни хора, които няма как да се преместят.

Още по-цинична е гордостта, с която анализаторите говорят за образованието и човешкия потенциал. В документа се хвърлят бомбастични твърдения как почти четиридесет процента от младите хора между тридесет и тридесет и четири години били висшисти, как процентът на рано напусналите училище бил незначителен и как гъстотата на университетите направо биела световни рекорди. Звучи внушително, но само докато не попитате някой реален собственик на фабрика, цех или земеделско стопанство в Югозапада какво става, когато пусне обява за работа. Фактът, че в София и отчасти в Благоевград има десетки факултети, бълващи хиляди дипломирани юристи, политолози, пиари и икономисти, въобще не означава, че икономиката има реална полза от тях. На практика се получава абсурдна ножица – от една страна имаме тълпи от свръхобразовани младежи с дипломи, които работят като баристи, сервитьори или оператори в кол центрове, а от друга страна производствените предприятия изнемогват за стругари, заварчици, агрономи, строителни инженери и монтажници. Образователната система в региона отдавна е скъсала всякаква връзка с реалното стопанство, но за чиновниците е важно просто да отчетат висок брой висшисти пред европейските наблюдатели, за да си пишат червени точки в докладите.

Не по-малко скандален е и начинът, по който се описва транспортната и комуналната инфраструктура. В текста четем поетични оди за хиляди километри републикански пътища, за плътност на железопътната мрежа, превишаваща средната за страната, за модерни транспортни коридори и за близо осемдесет и шест процента население с достъп до канализация. На хартия Югозападът изглежда като пресечна точка на модерните европейски магистрали и логистични чудеса. Всеки шофьор, който обаче е имал нещастието да се отклони от основната магистрална ос към някое село в Огражден, към общините Трекляно или Бобов дол, знае много добре за каква трагедия става дума. Третокласните и общинските пътища в периферията на района приличат на следвоенни полоси, мостовете се рушат, а железопътният транспорт в по-голямата си част е морално и технически остарял още в края на миналия век. Колкото до прословутата канализация, чиновниците удобно премълчават факта, че да имаш тръба под земята въобще не означава да имаш работеща пречиствателна станция или годна за пиене вода. Години наред милиони кубици непречистени отпадни води се изливаха право в реки като Струма и Места, докато по документи районът се водеше напълно канализиран и модерен.

Точно тези брутални разминавания между розовите писания по бюрата на чиновниците и сивото ежедневие по улиците карат разследващия екип на Топ Преса да зададе неудобните въпроси, които никой друг не смее да повдигне. Защо никой не говори за факта, че целият този доклад описва предимно икономически отломки и замазва пораженията от тежките кризи? В документа се разглеждат процеси от преди години, като се правят генерални заключения върху замръзнала картина от времето на най-тежкото свиване на пазарите след две хиляди и девета година. Вместо да се направи честен, безпощаден разрез на структурните рани, авторите на пасквила са предпочели да нарисуват някаква паралелна вселена, в която всичко се развива прекрасно, инвестициите валят, а услугите и туризмът процъфтяват. Всъщност туризмът в Банско, Разлог или Сандански, който толкова лековато се превъзнася, винаги е бил поставен на ръба на оцеляването, притиснат от кратка сезонност, жестока междусъседска конкуренция, ниска рентабилност и тотална липса на квалифициран обслужващ персонал, избягал зад граница заради мизерното заплащане.

Истинският извод от цялата тази чиновническа макулатура е един и той е изключително горчив за всички, които обичат и милеят за Югозапада. Докато управляващите продължават да мерят развитието на регионите през призмата на софийските небостъргачи и софийските министерски кабинети, пропастта между столицата и останалата част от България ще продължава да се разширява със страшна сила. Югозападният район отдавна е разцепен на две – от едната страна е мегаполисът, концентрирал капитала, властта, медиите и финансовите потоци, а от другата страна са десетки потънали в забрава общини, където времето сякаш е спряло, училищата затварят врати, болниците са пред фалит, а младите хора виждат бъдещето си единствено през прозореца на терминала за заминаващи. Докато държавата не признае официално този срив и не спре да се крие зад манипулативни доклади и кухи статистики, Пиринско, Кюстендилско и Пернишко ще останат просто безплатни донори на човешка кръв и евтина работна ръка за софийската икономическа машина. Това е истината, колкото и да боли на авторите на подобни профили, и тя трябва да бъде изкрещяна ясно и високо, преди и последният жив човек в провинцията да е угасил лампата.