ТОП ПРЕСА ПРЕДСТАВЯ: „Тунелът на любовта“ в скрития Пирински рай Любовище – там, където времето е спряло, а пясъчните пирамиди пазят тайните на едно забравено село
- Ралица Василева
- август 29, 2026
В края на лятото ви водим до едно от онези места, които не просто се посещават – те се преживяват. Любовище -малкото село край Мелник, скрито сред пясъчните пирамиди, с история за любов, човешка сплотеност, вяра и един тунел, прокопан с кирки и лопати
Има места, до които не трябва просто да стигнеш. Трябва да ги усетиш. Да спреш двигателя, да излезеш от автомобила, да погледнеш нагоре към причудливите пясъчни форми, към старите къщи и към хълмовете, които сякаш са застинали във времето. И за няколко минути да забравиш, че някъде долу, в „големия“ свят, всички бързат. Точно такова място е Любовище- малко селце край Мелник, в близост до Роженския манастир, където природата, историята и човешките съдби са се преплели по начин, който трудно може да бъде забравен… и разказан.
Ние, от „Топ Преса“, добре знаем колко богат е нашият край откъм красиви места, природни забележителности и дестинации, които заслужават да бъдат показани. Но понякога най-интересните истории са точно там, където не сме се сетили да потърсим. Затова в края на това лято решихме да ви поведем към едно такова място -към Любовище. Малко, тихо, почти забравено, но с история, която започва много преди днешната тишина.
Много истории са разказвани за първата любов, за юношеската тръпка, за онези погледи, които започват всичко, за възрастните хора, останали един до друг десетилетия и съхранили семейното огнище въпреки трудностите. Но любовта не е само между двама души. Понякога любовта е между хората -да подадеш ръка, когато е трудно, да работиш рамо до рамо със своя съсед, да построиш сам онова, което държавата не е успяла да ти даде, и да останеш в родното си място, въпреки че животът отдавна е започнал да се изнася от него. Точно затова името Любовище звучи почти като завещание от миналото.
И може би точно затова името Любовище звучи толкова на място.
Село, кръстено на хората и тяхната обич
Любовище е едно от онези малки български села, които днес изглеждат сякаш са останали извън забързания ход на времето. Разположено сред характерните за района пясъчни мелове и причудливи пясъчни пирамиди, то впечатлява още с първите метри. Природата тук е сурова и красива едновременно- ронливият пясъчник е изваял форми, които трудно могат да бъдат видени другаде, а сред тях старите къщи стоят като последни свидетели на един свят, който бавно си отива.
Името на селото обаче е това, което първо събужда любопитството. В сборник от 1930 година се разказва, че Любовище носи името си заради това, че неговите жители живеели „много дружно, братски един с друг“. Днес, когато в селото са останали едва около двайсетина души, тези думи звучат едновременно красиво и тъжно. Красиво – защото ни напомнят какви са били хората тук. И тъжно -защото ни карат да се запитаме, къде са днес всички онези семейства, деца и гласове, изпълвали някога това място.
Ние тръгнахме към Любовище именно заради тази история. И още преди да стигнем до самото село разбрахме, че тук има нещо, което не може да бъде разказано само с няколко изречения в туристически справочник.
Тунелът, който свързва Любовище със света
Пътят към селото води през едно от най-необикновените места в района. Пред нас се появява пясъчна пирамида, а през нея- тунел. На пръв поглед човек може да го приеме просто като интересна природна и туристическа забележителност. Но когато научи историята му, гледа на него по съвсем различен начин.
Това е тунелът на Любовище- около 40 метра проход през ронливия пясъчник, прокопан през 1961 година. И тук започва историята, която според нас заслужава да бъде разказвана много по-често.
По онова време жителите на селото имали сериозен проблем. Любовище било обградено от пясъчно-глинести мелове, през които прокарването на път било трудно. Съществувал заобиколен и неудобен маршрут, а хората искали пряка връзка със съседното село Рожен и с главните пътища в района. Поискали от общината да изгради тунел. Отговорът обаче се бавел.
И тогава местните хора решили да не чакат повече.
Представете си какво означава това- през 1961 година, без съвременна техника, без багери и специализирани машини, жителите на едно малко село се събират и започват да копаят път през пясъчната планина. Кирки, лопати и човешки ръце. Нищо повече.
Работили около година.
Копаели в ронливия пясъчник, изнасяли материала и постепенно превръщали невъзможното в реалност. Така се появил тунелът, който днес е символ на Любовище.
И точно затова ние, от „Топ Преса“, ви водим там. Не просто за да ви покажем поредната забележителност и не просто да ви кажем, че край Мелник има един интересен тунел. Водим ви там, за да ви разкажем историята зад него-историята на хората, които някога не са чакали някой друг да свърши работата вместо тях. Защото този тунел е много повече от туристическа атракция. Той е паметник на едно време, в което хората са вярвали, че когато имаш нужда от път към света, можеш да го прокопаеш сам- с кирка, с лопата, с ръцете си и най-вече с вярата, че усилието си струва.
Люба, любовта и трите легенди
Ако тунелът е най-видимият символ на Любовище, то името на селото е обгърнато от мистерия. И до днес няма една-единствена история, която категорично да казва откъде идва названието. Вместо това са останали легенди- различни, понякога красиви, понякога тъжни, но всички свързани с една жена- Люба.
Една от легендите разказва, че в миналото селото било по-голямо и се състояло от горна и долна махала. В горната живеела мома на име Люба, а в долната- момъкът, когото тя обичала. Люба често слизала по главния път, за да се срещне със своя любим. Хората от прозорците и дворовете я виждали и възкликвали: „Люба, вижте!“. Така, според преданието, постепенно се родило името на селото.
Друга легенда носи много по-мрачна история. Според нея красавицата Люба била харесана от мелнишкия паша, който я поискал за своя харем. Знаейки, че няма как да избяга от съдбата си, тя избрала смъртта и се обесила на поляна над селото. Когато хората минавали край нея, казвали: „Люба- вижте!“.
Има и трета версия, която отново поставя Люба в центъра на историята. Според нея старото село се намирало малко след тунела, а в една от трите къщи живеела красавица на име Люба. Тя се разболяла тежко, но оздравяла и на голям празник излязла отново сред хората. Всички се радвали да я видят и започнали да казват: „Люба, Люба, вижте!“. Така, разказва легендата, дошло името Любовище.
Коя от тези истории е истинската? Вероятно никога няма да разберем. Но може би това няма и особено значение. Защото легендите са част от душата на едно място. А когато едно село започне да губи своите хора, именно историите остават да пазят паметта му.
На хълма над Любовище – храм, роден от вяра
Докато обикаляхме селото, нямаше как да не забележим и още един знак, че Любовище все още има хора, които отказват да го оставят да изчезне безследно. На висок хълм над селото се издига нов параклис. Камъните още са светли, варта носи мириса на прясно строителство, а малката камбана се чува в тишината, която обгръща околните склонове.
Историята на този параклис също е човешка.
Зад нея стои бай Атанас- човек, роден в Любовище, работил като миньор и прекарал живота си в недрата на земята. Човек, който е свикнал с тежестта на камъка и тъмнината под земята, но който в живота си е преминал и през изпитание, което малцина биха понесли.
Преди години бай Атанас преживява пожар. Оцелява като по чудо, но получава 40 процента изгаряния и прекарва два месеца в „Пирогов“. Следват болка, страдания и дълго възстановяване. Но когато говори за преживяното, той не се оплаква. Казва само: „Всичко с Божията помощ! Затова реших да направя параклиса“.
Идеята се ражда много преди строежът да започне. Повече от двадесет години минават от първата мисъл до първата копка. Дълго време не успявали да намерят подходящо място. Имало човек, който притежавал най-хубавия парцел и не искал да го даде. После се разболял, преосмислил решението си и казал „Да“. За бай Атанас това било знак, че времето е дошло.
Мястото не е случайно. Параклисът е високо, на кръстопът, там, където според старите вярвания подобни места пазят живите и душите на починалите. След това идват дарителите – един помага с бетон, друг дава камък от Самоков, трети носи икона. А бай Атанас, заедно със съпругата си, работи ден след ден.
„Свети Илия“ и знаците, които не могат да бъдат обяснени
Параклисът носи името „Свети Илия“. И според бай Атанас това име също не е избрано случайно.
На два пъти, точно на Илинден, в живота му се случват странни неща- моменти, които той приема като знаци. „Разбрах, че не е случайно- казва.- Илия ми подсказа!“. Един от големите дарители също носи името Илиев и така, сякаш без никой да го планира, името на параклиса намира своето място между вярата, съдбата и хората.
Днес храмът е почти готов. Под олтара вече са поставени имената на дарителите- хората, които са помогнали да бъде изграден.
Докато стояхме там, вятърът преминаваше край новите стени, а от Рожен идваше онзи особен планински въздух, който прави тишината още по-осезаема. И човек няма как да не си помисли, че някои места наистина се строят не само с камък и вар. Строят се с вяра.
Красотата, зад която стои една тъжна истина
Любовище е красиво. Но красотата му не може да скрие тъжната истина. Селото се обезлюдява.
Днес тук живеят едва около двайсет души. Старите къщи стоят тихо сред природата. Някои все още пазят следите от времето, в което са били пълни с живот, а други вече бавно се предават на годините.
Има нещо особено в тази тишина. Не е тишината на спокойствието, което търсим по време на почивка. Това е тишина, в която човек започва да чува липсващите гласове. Някога тук е имало деца. Семейства. Работа. Съседи, които са си помагали. Хора, които са се познавали не само по име, а по съдба.
Днес част от тези хора ги няма.
„Забравени сме от Бога“, казва жена от селото.
Тези думи остават.
Защото Любовище не е единственото такова място в България. Има стотици села, които не изчезват с гръм и трясък. Те просто постепенно остават без хора. Първо си тръгват децата. После затваря магазинът. После къщата на съседа остава празна. След нея -още една. И един ден човек разбира, че селото, което е познавал, вече съществува най-вече в спомените.
Затова ви заведохме в Любовище
И точно тук е причината ние, от „Топ Преса“, да ви разказваме тази история.
Защото Любовище не заслужава да бъде запомнено само като „онова малко село край Мелник с тунела“. Зад тези близо 40 метра пясъчен проход стоят хора, които са имали смелостта сами да прокопаят път към света. Зад старите къщи стоят семейства и съдби. Зад легендите стои паметта на поколения. А над всичко това, на хълма, стои новият параклис- построен от вяра, дарения и човешки труд.
Това е Любовище- с любовното име, една различна дестинация с пясъчните пирамиди, с тишината, с легендите и с тунела, който хората сами са прокопали, защото са искали да бъдат свързани със света.
Ние от „Топ Преса“ често ви показваме богатството на нашия край и местата, които заслужават да бъдат видени. Но понякога трябва да погледнем и малко отвъд най-популярните маршрути. Само на кратко разстояние от познатите Мелник и Рожен се намира това място, което не предлага шум, лукс или тълпи от туристи. Предлага нещо друго- история.
Ако в края на лятото решите да поемете към Мелник и Роженския манастир, отделете време и за Любовище. Минете през тунела. Спрете край старите къщи. Погледнете пясъчните пирамиди. Изкачете се към параклиса. И просто останете за малко в тишината.
Защото понякога най-смислените пътувания не са онези, при които отбелязваме поредната забележителност в списъка си. Те са онези, след които си тръгваме с мисъл.
И когато застанете пред тунела, може би ще си зададете същия въпрос, който си зададохме и ние: какво кара хората да вземат кирките и лопатите и сами да прокопаят път през една пясъчна планина? Отговорът е прост- любов към дома, любов към хората, вяра, че утрешният ден ще бъде по-добър, и надежда, че пътят към света няма да бъде затворен.
Любовище е все още тук.
А докато има кой да минава през неговия тунел, да разказва неговите истории и да помни хората, които са го изградили, това малко българско село няма да бъде напълно забравено.
Защото най-тъжното нещо за едно българско село не е, че е малко. Най-тъжното е да бъде забравено.
Но докато има кой да разказва неговата история, то няма да бъде напълно изчезнало.
Снимки: Личен архив на „Топ Преса“


















