ХИМЕРАТА „СПОКОЕН ЖИВОТ НА СЕЛО“: Държавата плаща да се преместим! А после? Без училище, без лекар, без работа и с разбити пътища!

Мярката „Избирам България“ звучи прекрасно на хартия. До момента, в който някой не зададе най-простия въпрос: какво всъщност предлага едно малко населено място на едно младо семейство?

Има нещо дълбоко парадоксално в новата държавна идея да насърчаваме хората да напускат големите градове и да се местят в по-малки населени места. На пръв прочит това е точно от онези политики, които всеки нормален човек би искал да види – повече хора извън София, Пловдив и останалите големи градове, по-малко натиск върху градската инфраструктура, повече живот в малките общини, повече деца, повече работна сила и, ако всичко се получи, по-бавно обезлюдяване на България.

Само че между красивата идея и реалността стои огромна пропаст. Държавата предлага пари за преместване, пари за настаняване, пари за транспорт и сериозен финансов стимул при запазване на заетостта. Всичко това е част от Компонент 2 на мярката „Избирам България“, за която е предвиден бюджет от 15 милиона евро. Най-малко 1050 участници и техните семейства се очаква да бъдат подпомогнати, ако решат да започнат работа и да се преместят от голям град в населено място с под 50 000 жители.

Но ние от „Топ Преса“ смятаме, че зад това решение трябва да бъде зададен един много по-неудобен въпрос: какво ще намери едно младо семейство там, когато парите от програмата свършат? Защото да платиш на човек да премести багажа си е лесната част. Да създадеш условия той да не поиска да се върне обратно в града е истинската политика. И точно тук започва проблемът.

България вече има стотици места, в които просто няма кой да живее

Няма нужда да драматизираме излишно. Достатъчно е да погледнем официалната статистика. По данни на Националния статистически институт към 31 декември 2025 г. България има 5256 населени места – 257 града и 4999 села. От тях 192 населени места са без нито един жител, а в други 1280 населени места живеят между 1 и 49 души. Това означава, че близо една четвърт от всички населени места в страната са с население под 50 души.

Това вече не е предупреждение за бъдещето. Това е настоящето. В област Велико Търново има 63 населени места без нито един жител, в Габрово са 60, в Благоевград – 9, в Кърджали – 9, в Кюстендил – 9, а в Смолян – 8. Тези цифри трябва да стоят пред очите на всеки, който разработва политика за „връщане към малките населени места“.

Защото няма как да говорим за демографско възстановяване, без да си дадем сметка защо хората са напуснали тези места на първо място. Хората не са напуснали селата, защото внезапно са намразили природата. Не са си тръгнали, защото не харесват тишината. Не са избягали, защото не обичат къщата с двор. Избягали са, защото някъде по веригата са изчезнали работата, училището, медицинската помощ, транспортът, услугите и перспективата. И когато последният автобус си тръгне, последният магазин затвори и последният млад човек замине, селото не става „спокойно“. То става празно.

И тук трябва да направим една важна уговорка: „под 50 000“ не означава „село“

Нека бъдем коректни и към самата мярка. „Избирам България“ не казва, че ще изпрати хората в обезлюдени родопски махали без вода и път. Критерият е населеното място да бъде под 50 000 жители. Следователно в обхвата могат да попадат и малки градове, които имат училища, болници, магазини, предприятия и сравнително добра инфраструктура.

И това е огромна разлика. Едно семейство, което напуска голям град и се премества в малък, но функциониращ град, е едно. Семейство, което решава да живее в село на десетки километри от най-близкото училище и медицински център, е съвсем друго. Затова истинският въпрос към програмата не е само колко души ще се преместят, а къде ще се преместят.

А още по-важният въпрос е дали държавата има механизъм да гарантира, че тези хора няма да попаднат в населено място, което административно съществува, но реално не може да предложи нормална среда за семейство с деца.

Защото „животът на село“ е прекрасен само в рекламата

Всички познаваме тази картина. Къща с двор, тревата е зелена, въздухът е чист, децата тичат боси, наоколо има планини, няма задръствания, няма шум, няма стрес. Това е чудесна мечта.

Само че младото семейство не живее само в събота и неделя. То живее и в понеделник сутрин. И тогава идват съвсем други въпроси: кой ще заведе детето на училище, къде е детската градина, има ли училище на място, а ако няма – на колко километра е, има ли автобус, а ако автобусът не дойде, как ще стигне детето до училище през зимата?

Къде ще отиде семейството, ако някой се разболее? Има ли личен лекар, има ли аптека, колко километра са до болницата? Какво ще прави майката, ако иска да работи? Какво ще прави бащата, ако работното му място е в съседен град? Как ще се плащат горивото и ремонтите на автомобила? Има ли канализация, има ли стабилно водоснабдяване, има ли нормален интернет, има ли магазин, има ли социален живот, има ли спорт за децата, има ли културен живот, има ли перспектива?

Това са въпросите, които не се виждат на красивата снимка на къщата с ябълката в двора.

Евтината къща може да се окаже най-скъпата покупка

Тук е редно да разрушим и още един мит: „На село е евтино“. Да, понякога имотите са много по-евтини. Но една стара селска къща за 20 000 или 30 000 евро не е непременно евтин дом. Може да няма нормална изолация, покривът да е за основен ремонт, електрическата инсталация да е от друг век, водопроводът да е амортизиран, банята да не отговаря на съвременните изисквания и да няма канализация.

Може да се наложи изграждане или поддръжка на септична система. Може отоплението да изисква постоянна работа и разходи. И изведнъж човекът, който е мечтал за „евтина къща на село“, се оказва собственик на строителен обект.

Да, има прекрасни села с прекрасни къщи. Но има и огромен жилищен фонд, който е остарял, необитаем или нуждаещ се от сериозна инвестиция. Тук държавата би могла да направи нещо много по-смислено от това просто да плаща за преместване – да превърне празните къщи в реален жилищен ресурс за млади семейства. Защото няма логика от едната страна да имаме хиляди необитаеми домове, а от другата да даваме пари на хората да си търсят къде да живеят.

А работата?

Това е другата бомба със закъснител. Програмата правилно поставя условие човекът да започне работа в новото населено място и да запази заетостта си. Кандидатите сами трябва да намерят подходящо работно място, като могат да използват и услугите на Агенцията по заетостта.

Това изглежда логично. Но какво се случва в реалния живот? Един инженер може да намери работа. Един IT специалист може да работи дистанционно. Счетоводител може да обслужва клиенти от разстояние. Но какво става с човека, който няма такава професия? Какво става със съпругата му? Ако той намери работа, но тя не намери? Ако има две деца? Ако работата е на 35 километра? А ако е на 50?

Тогава вече не говорим за „живот на село“. Говорим за ежедневен автомобилен транспорт. И когато семейството започне да изминава десетки километри всеки ден, романтиката постепенно отстъпва място на сметката за гориво.

4,09 евро на ден не решават транспортния проблем

Предвидената помощ за транспорт е 4,09 евро за всеки отработен ден, когато работното място се намира в друго населено място, за период до една година. Добре. Тези пари могат да помогнат. Но не решават проблема.

Защото автомобилът не харчи само гориво. Има масло, гуми, спирачки, ремонти, застраховки, амортизация и най-вече време. А ако двама родители работят на различни места, а детето учи в трето, семейството може да се окаже в положение, в което животът извън града изисква повече логистика от живота в града.

Това е нещо, което не се вижда в бюджета на програмата. Но се вижда в семейния бюджет.

207,58 евро за настаняване са помощ, но не са бъдеще

Предвидената месечна надбавка от 207,58 евро за настаняване за срок до една година също е полезна. Но тя е временна. След една година какво? Наемът продължава. Токът продължава. Водата продължава. Интернетът продължава. Децата продължават да растат. И животът продължава.

Точно затова е опасно една временна финансова помощ да бъде представяна като решение на дълбок структурен проблем. Парите могат да помогнат на човек да направи крачката. Но само условията могат да го накарат да остане.

Най-интересният въпрос е какво става след осмия месец

По Компонент 2 е предвиден сериозен финансов стимул при запазена заетост – размерът е шест средни работни заплати за страната за съответната година, изплащани след доказване на общо осем месеца сумарна заетост в рамките на една година. За семейства с деца стимулът се увеличава чрез коефициенти – 1,1 при едно дете, 1,2 при две и 1,3 при три или повече деца.

Това несъмнено е сериозна сума и сериозен стимул. Но тук се появява един фундаментален проблем. Стимулът е обвързан със заетостта, а не с трайното заселване. И това е огромна разлика.

Един човек може да изпълни условията, да остане необходимия период, да получи средствата и след това да реши, че не може да живее там. Той няма да е нарушил непременно правилата. Програмата може формално да е изпълнена. Но демографският резултат може да бъде нулев.

Затова истинският тест на „Избирам България“ няма да бъде колко договора са подписани и колко хора са получили пари. Истинският тест ще бъде: колко от тези хора ще бъдат там след пет години? И след десет? А децата им?

Защото демография не се прави с едногодишен проект

Демографската политика има хоризонт едно поколение. Не един финансов период, не една програма, не един прием, не осем месеца заетост, а години.

Едно младо семейство не пита само дали ще получи пари за преместването. То пита дали детето му ще има нормално образование, дали ще има медицинска помощ, дали ще има работа, дали ще може да си позволи да остане, дали неговите собствени родители ще могат да го посещават и дали след 15 години селото ще съществува като общност.

Това са въпросите на нормалния човек. И те не могат да бъдат решени с един финансов стимул.

България вече знае как изглежда краят на този процес

Най-страшното в цялата история е, че ние вече сме виждали филма. Първо затваря магазинът. После училището. След това автобусната линия става нерентабилна. Следващият лекар идва само в определени дни или изобщо не идва. Младите заминават. Остават възрастните. Къщите започват да пустеят.

После селото става „спокойно“. После става „много спокойно“. И накрая статистиката записва нула.

Точно затова числото 192 населени места без нито един жител не бива да се чете просто като статистика. То е крайният резултат от години на липса на икономика, услуги, инфраструктура и хора в трудоспособна възраст. А още 1280 населени места с население между 1 и 49 души показват колко голяма е зоната, която вече се намира опасно близо до същата съдба.

Особено тревожно е, че България губи население и по естествен път

През 2025 г. в България са се родили 50 241 деца, докато починалите са 99 479 души. Естественият прираст е минус 49 238 души.

Това означава, че демографският проблем не може да бъде решен единствено чрез преместване на вече съществуващи хора. Необходимо е да има деца. А за да има деца, трябва да има млади семейства. А за да има млади семейства, трябва да има места, в които младите семейства искат да останат.

Тук се затваря кръгът.

Истинският „Див запад“ не е в това, че хората ще живеят сред природата

Истинският проблем би бил да изпратим семейства в населени места, където държавата и общините са се отказали от основни услуги, и след това да им кажем: „Ето ви пари, оправяйте се.“

Това вече би било опасно. Защото не можеш да замениш липсата на инфраструктура с ентусиазъм. Не можеш да замениш липсата на училище с патриотизъм. Не можеш да замениш липсата на лекар с чист въздух. Не можеш да замениш разбития път с красива гледка. Не можеш да замениш липсата на работни места с обещание за „спокоен живот“.

И най-вече – не можеш да искаш от едно младо семейство да направи най-голямата житейска инвестиция, ако държавата не може да му покаже как изглеждат следващите 10 години.

Ако държавата иска хората да се върнат, първо трябва да върне държавата там

Това е същината на проблема. Преди да кажем на младия човек „ела в малкото населено място“, трябва да сме готови да му покажем нормална инфраструктура – вода, канализация, където е необходимо, пътища, улично осветление, интернет и транспорт. Трябва да има училище или надежден транспорт до училище, детска градина или реален достъп до такава, лекар, аптека, работа, услуги и най-вече перспектива.

Трябва да има и специална политика към работодателите. Ако искаме млади хора да живеят извън големите градове, трябва да има причина бизнесът да създава работни места именно там. Иначе ще се получи абсурдът държавата да плаща на хората да се преместят, а икономиката да продължава да ги принуждава да пътуват обратно към големия град.

Може да се направи. Но не по този половинчат начин

Това не е аргумент срещу „Избирам България“. Напротив. Това е аргумент мярката да бъде само първата стъпка.

Парите за преместване са добра идея. Помощта за настаняване е добра идея. Транспортната помощ е добра идея. Финансовият стимул за запазена работа е добра идея. Но всичко това трябва да бъде вързано с много по-голяма политика за конкретни населени места.

Държавата трябва да идентифицира кои малки градове и села имат потенциал да се развиват. Къде има свободни жилища, къде има работни места, къде има училища, къде има транспорт, къде има интернет, къде има медицински услуги и къде има възможност за нов бизнес. И точно там да насочи сериозните инвестиции.

Защото няма смисъл да се опитваме да реанимираме всяко едно населено място на картата на България, ако то вече е загубило всяка предпоставка за нормален живот.

Трябва да бъдем прагматични.

Има села, които могат да бъдат възродени. Има и такива, които вече са почти невъзможни за възстановяване

Това също трябва да бъде казано. Не всяко село има еднакъв потенциал. Едно населено място на 10 километра от функциониращ град, с добър път, интернет, природа и свободни къщи, може да се превърне в прекрасно място за млади семейства.

Друго, разположено в трудно достъпен район, без инфраструктура, без услуги и без икономическа активност, може да изисква инвестиции, които никога няма да бъдат оправдани само с няколко нови семейства.

Това не е жестокост. Това е реалност. Държавната политика трябва да бъде умна, а не просто сантиментална.

Защото хората не искат „село“. Те искат нормален живот

Това е най-важното. Едно младо семейство не мечтае непременно да живее на село. То мечтае за собствен дом, сигурност, нормална работа, възможност да отгледа децата си спокойно, добро училище, медицинска помощ, достъпна среда и нормален доход.

Ако всичко това може да бъде намерено в малък град – чудесно. Ако може да бъде намерено в село – още по-добре. Но никой разумен човек няма да размени градския си живот за място, където при спешна нужда трябва да пътува 40 минути до лекар, детето му пътува час до училище, а най-близкият магазин затваря в 18 часа.

Това не е „връщане към корените“. Това е връщане назад в услугите.

Голямата опасност е да объркаме финансовия стимул с качество на живот

Именно това трябва да следим внимателно. 15 милиона евро могат да преместят хора, но няма да възстановят автоматично цели общности. Една програма може да даде на 1050 души стимул, но България има хиляди населени места. И ако искаме реална промяна, трябва да инвестираме не само в човека, който се мести, а и в мястото, което трябва да го приеме.

Иначе рискуваме да получим краткосрочен статистически успех и дългосрочен провал. Ще отчетем брой участници, брой започнали работа, брой изплатени помощи и брой преместени домакинства. И след няколко години ще установим, че част от тях са се върнали.

Тогава ще имаме поредната програма, която е изпълнила индикаторите си, но не е променила живота на България.

А България няма време за още една такава програма

Демографската статистика не чака. Населените места без жители се увеличават. Малките населени места стареят. Работоспособното население намалява. Децата са малко. А разликата между жизнено село и празно село понякога е само едно поколение.

Затова „Избирам България“ трябва да бъде разглеждана не като програма за преместване на хора, а като тест дали България е способна да създава нови центрове на нормален живот извън големите градове.

Ако е така – нека го направим.

Ако не е – първо да изградим условията.

И накрая – нека не лъжем младите семейства с приказки за идилия

Няма нищо лошо в това човек да иска къща с двор. Няма нищо лошо в това да иска децата му да растат сред природа. Няма нищо лошо в това да избяга от задръстванията, високите наеми, шума и стреса на големия град. Напротив – това може да бъде прекрасен живот.

Но само ако зад къщата има функционираща държава.

Защото спокойствието не е липса на всичко. Спокойствието е да знаеш, че когато ти потрябва нещо, то съществува. Че детето ти има къде да учи. Че имаш къде да работиш. Че можеш да стигнеш до лекар. Че водата ще потече от чешмата. Че пътят ще бъде проходим. Че интернетът ще работи. Че магазинът няма да затвори. Че утре няма да се наложи да се качиш в колата и да пътуваш 50 километра за всяка дреболия.

И най-вече – че след пет, десет или двадесет години твоето семейство все още ще има причина да бъде там.

Точно затова „Избирам България“ може да се окаже много добра програма. Но само ако държавата разбере една проста истина: не можеш да платиш на хората, за да живеят някъде, и после да ги оставиш сами да откриват защо всички преди тях са избягали оттам.

България не се нуждае просто от хора, които временно ще сменят адреса си. Тя се нуждае от живи общности. От семейства, които остават. От деца, които растат. От училища, които не затварят. От бизнеси, които наемат. От лекари, които работят. От пътища, по които се пътува. От села, в които вечер светят прозорци.

Защото най-големият успех няма да бъде, ако някой получи пари, натовари мебелите и напусне големия град. Най-големият успех ще бъде, ако след десет години същото това семейство още е там. И ако зад прозореца му има още десетки светли прозорци.

Това вече няма да бъде просто „Избирам България“.

Това ще бъде България, която е избрала да не се отказва от себе си.