ПЪТ КЪМ ЕДНА СВЕТИНЯ ИЛИ ПЪТ КЪМ НИЩОТО? ДУПКИ, СРУТВАНИЯ И ЕДИН ПИРИНСКИ РАЙ, ОСТАВЕН ДА СЕ РАЗПАДА

До кога пътят към Туричка черква ще бъде изпитание за всеки, който се осмели да стигне дотам?

Има места, които природата е създала така, че човек трудно намира думи, с които да ги опише. Места, в които историята, вярата и величието на планината се преплитат по начин, който ги превръща не просто в географска точка, а в част от паметта на един край. Туричка черква над Попина лъка е именно такова място- кът в Пирин, свързан с миналото на местността, с духовната традиция, с планинските маршрути и с гледките към едни от най-впечатляващите върхове на планината.

Но има един въпрос, който все по-трудно може да бъде подминат: как се стига до тази светиня?

Защото зад красивите думи за туризъм, природа, история и планински маршрути стои една много по-прозаична реалност – пътят. А когато пътят към едно природно и духовно средище се превърне в поредица от разбити участъци, дупки, срутвания и опасни пропадания, неизбежно трябва да бъде зададен въпросът дали изобщо е нормално през XXI век достъпът до подобно място да изглежда по този начин.

Туричка черква, известна и като Туричка църква, е местност, разположена над Попина лъка, по пътя към хижа „Беговица“. В миналото тук е имало църква, изградена от власи, от която днес не са останали руини или други видими следи. Самото име на местността обаче продължава да пази спомена за това минало. През 2021 година там е издигнат параклис, посветен на Света Петка, с което духовната традиция на мястото продължава и до днес.

От Туричка черква се стига до Солището, откъдето се разкрива впечатляваща гледка към околните върхове, включително към Вихрен и Синаница. Местността се намира на около 22 километра от Сандански и е част от планинския район, който привлича хора именно с природата, тишината, високите върхове и възможностите за туризъм. Това е Пирин в неговия естествен вид – далеч от градския шум и достатъчно близо, за да бъде достъпен за хората, които искат да го видят.

И точно тук идва голямото противоречие.

Мястото има история. Има светиня. Има природа. Има туристически маршрути. Има гледки, за които човек би изминал стотици километри. Но пътят до тях все повече прилича на път към нищото.

Предоставената снимка е достатъчно красноречива. На нея се вижда планинският път към района, превърнат в сериозно препятствие за преминаване. Асфалтовата настилка е разрушена на множество места, а в предната част на пътя зее голямо пропадане, което вече не може да бъде определено като обикновена дупка. Около него настилката е разкъсана, изронена и подкопана, а по платното са разпръснати камъни и отломки. В по-горната част на участъка също се виждат разрушения, докато отстрани на пътя има следи от свличане на земна и камениста маса.

Това не е въпрос на естетика. Не става дума за това дали един път изглежда добре. Става дума за неговата проходимост и безопасност. Когато асфалтът пропада, когато по платното се образуват големи отвори, а част от пътя започва да се руши към склона, проблемът вече не може да бъде представян като незначителен недостатък, който просто трябва да бъде „закърпен“.

И тук въпросът „До кога?“ вече звучи напълно закономерно.

До кога пътят към Туричка черква ще бъде оставян в подобно състояние? До кога хората, които искат да достигнат до тази част на Пирин, ще трябва да се справят с подобни препятствия? До кога природното богатство на района ще бъде представяно като туристически ресурс, докато достъпът до него поставя под въпрос самото пътуване дотам?

Проблемът е още по-неудобен заради значението на самия район. Туричка черква не е произволна точка в планината. Оттам се стига до Солището, откъдето се откриват гледки към Вихрен, Синаница и околните върхове. Районът е свързан с планински маршрути и с достъпа до хижи в Пирин. Именно такива места са естествена част от потенциала на региона за планински и природен туризъм.

В местността е изграден и изравнител с обем 46 хиляди кубически метра и залята площ 0,9 хектара, който е част от каскадата „Санданска Бистрица“. Тоест районът има не само природно и туристическо значение, но и инфраструктурна връзка с енергийните съоръжения в района.

Всичко това поставя още един въпрос – как е възможно място с подобно значение да бъде оставено да се доближава до състояние, в което самият достъп се превръща в проблем?

Разбира се, никой не очаква планинският път да бъде превърнат в градски булевард. Пирин не е място, което трябва да бъде асфалтирано до последния камък. Но има огромна разлика между естествения характер на планинския път и път, по който настилката се разпада, образуват се опасни пропадания и камъни се свличат върху платното.

Планината има своите закони. Водата, снегът, ледът, валежите и ерозията не питат кога да разрушат един път. Именно затова поддръжката на подобна инфраструктура не би трябвало да бъде въпрос на изненада след всяко природно явление. Когато един проблем бъде оставен достатъчно дълго без решение, той неизбежно става по-голям и по-скъп за отстраняване.

А накрая сметката отново я плащат хората – с разбити автомобили, затруднен достъп, ограничени възможности за туризъм и най-вече с усещането, че едно прекрасно място е оставено да се оправя само.

Историята на Туричка черква заслужава да бъде разказвана. Мястото заслужава да бъде посещавано. Параклисът на Света Петка заслужава да бъде част от духовния и културния облик на района. Пирин заслужава да бъде показван не само на снимки, но и преживян на живо.

Но за да се случи всичко това, трябва да има начин човек да стигне дотам.

Именно тук се сблъскват две Българии – едната, която говори за развитие на туризма, популяризиране на природните богатства и опазване на местната история, и другата, която често оставя елементарната инфраструктура да се руши, докато някой не започне да задава неудобни въпроси.

Туричка черква е пример за този парадокс. Една местност, свързана с история, вяра и природна красота, се намира в Пирин, сред пейзажи, които могат да бъдат гордост за целия регион. Само че пътят към тази красота изглежда така, сякаш самата държава и местната власт са забравили, че зад природната забележителност стоят реални хора, които трябва да стигнат до нея.

И затова въпросът не трябва да бъде замитан с поредното обещание за бъдещ ремонт.

Трябва да има ясен отговор кой отговаря за конкретния участък, какво е неговото състояние, какви мерки са необходими и най-вече -кога ще бъдат предприети? Защото не е достатъчно да имаме светиня, ако пътят към нея е оставен да се разпада.

Не е достатъчно да имаме Пирин, ако достъпът до него се превръща в изпитание. Не е достатъчно да говорим за туризъм, ако туристът първо трябва да премине през разрушен път, за да стигне до природата.

Туричка черква е на около 22 километра от Сандански. Не е на другия край на света. Не е недостъпна високопланинска точка, до която човек трябва да достигне след многодневен преход. Това е място, което може и трябва да бъде част от туристическия облик на района. И затова въпросът остава:

Път към една светиня или път към нищото?

Защото ако не бъде намерено решение навреме, следващата снимка от този път може да не показва просто още една голяма дупка. Може да показва място, до което вече няма път.

До кога?