„Некоронованият цар на София“: инженерът, който модернизира столицата и плати жестока цена

Инж. Иван Иванов преобразява София, но след 1944 г. е осъден, хвърлен в затвора и принуден да работи за режима

В историята на българската столица няма друга личност, която да е оставила толкова дълбок отпечатък върху физическия облик на града и същевременно да е платила толкова зловеща лична цена, колкото инж. Иван Иванов. Управлявал София в продължение на десет години – от 1934 до 1944 г. – неговото кметуване остава в аналите като „Златното десетилетие на столицата“. Наричан от съвременниците си „Некоронованият цар на София“, той превръща изостаналия провинциален град в модерна европейска столица. Но вместо фанфари и признателност, съдбата му отрежда затвор, забрава и цинизма на един режим, който използва гения му, докато го държи в окови, пише „Стандарт“. 

Човекът, който напои София

Роден в Сливен през 1891 г. в семейството на военен, инж. Иван Иванов завършва водно инженерство в престижния Технически университет в Мюнхен. Големият му житейски триумф идва още преди да седне на кметския стол – той е главният проектант и двигател на Рилския водопровод. Това грандиозно хидроинженерно съоръжение с дължина 82 километра, преминаващо през планини и тунели, спасява разрастващата се София от постоянната водна криза и безводието. Заради този подвиг легендарният генерал Владимир Вазов го нарича с уважение „Рилски“.

Когато поема управлението на София през 1934 г., Иванов започва тотална модернизация. По негово време се павират стотици улици, въвеждат се първите тролейбусни линии, извършва се масово озеленяване и се създава първият цялостен градоустройствен план на столицата. Кметът обявява война на корупцията и бюрокрацията, като всеки месец публикува разходите на общината до последната стотинка.

Под гилотината на Народния съд

Истинският кошмар за инж. Иван Иванов започва след деветосептемврийския преврат през 1944 г. Новата комунистическа власт го арестува и го изправя пред печално известния Народен съд. Обвинението е дежурното за епохата – „германофилство“ и „профашистка дейност“, базирано единствено на факта, че е учил в Германия и като кмет е имал контакти с немски дипломати.

Иронията и абсурдът на обвинението са пълни. Документите показват, че преди 1944 г. царската полиция всъщност е следяла инж. Иванов, подозирайки го в леви убеждения и връзки с комунисти. Причината? Като кмет той категорично отказвал да уволнява служители на общината заради политическите им пристрастия, издигайки в култ единствено професионализма.

Въпреки липсата на реална вина, Народният съд го осъжда на смърт чрез разстрел. Впоследствие присъдата е заменена с доживотен строг тъмничен затвор и конфискация на цялото му имущество. Великият строител на София е хвърлен в килията, лишен от всичко.

Проектантът в окови

Жестокият цинизъм на съдбата му се разгръща малко след като е затворен. Новата власт решава да реализира предвоенната идея на инж. Иванов за изграждането на огромен язовир край София, който да осигури дългосрочното водоснабдяване и електроенергия. Новите управници обаче бързо осъзнават, че в цяла България няма специалист с неговия ранг, който да може да се справи с подобно мащабно хидросъоръжение.

Така се ражда един от най-унизителните и същевременно парадоксални моменти в българската история: инж. Иван Иванов проектира язовир „Искър“ (тогава „Пасарел“) директно от затворническата си килия.

Всяка сутрин надзирателите му носят чертожна маса, линия и моливи. Пазен от въоръжена охрана, осъденият на доживотен затвор инженер изчислява кубатурата, дебелината на стената и водните потоци на най-големия язовир в България. Когато проектът навлиза в решителна фаза, режимът е принуден да го освободи предсрочно, за да може той лично да ръководи строежа на терен, но името му е напълно заличено от официалните хроники. На откриването на язовира през 1956 г. него го няма на трибуната – лаврите и ордените обират партийните велможи, които до вчера са го държали зад решетките.

Тъжният край и горчивото наследство

Инж. Иван Иванов умира в бедност и пълна изолация през 1965 г. Дори след политическата му реабилитация през 90-те години на миналия век, паметта за него остава жертва на идеологически спорове и до днес в София липсва мащабен негов монумент, въпреки че софиянци и до днес пият най-чистата рилска вода благодарение на неговия гений. Неговата съдба остава един от най-ярките примери за това как родината ни понякога наказва най-достойните си и способни синове.

blitz.bg