ЗЕЛЕНАТА ИЛЮЗИЯ В КАПАНА НА ПАРАГРАФ 22: ЗАЩО ЕНЕРГИЙНИТЕ ОБЩНОСТИ В БЪЛГАРИЯ СЕ ОКАЗВАТ РИСКОВО ИНВЕСТИЦИОННО ПРИКЛЮЧЕНИЕ БЕЗ ГАРАНЦИИ

Медийната еуфория около прехода към чиста енергия у нас все по-често рисува идилични картини на сплотени граждани, които произвеждат собствен ток, спестяват от сметки и печелят сигурен пасивен доход. В публичното пространство стартирането на първите градски фотоволтаични кооперации се представя като безспорен триумф на гражданската инициатива и модерната екология. Анализът на реалните правни, финансови и регулаторни механизми обаче разкрива съвсем различна и далеч по-тревожна картина. Зад парадната фасада на пилотните проекти в градове като София, Габрово и Бургас стои суровата действителност на една недомислена и непригодена система. Специализирано журналистическо разследване на toppresa.com показва, че инвестицията в така наречените енергийни общности в България в момента крие огромни системни рискове, граничи с откровена правна авантюра и не предоставя абсолютно никаква реална сигурност за вложените от хората пари.

Коренът на проблема се крие в дълбокия институционален вакуум, съчетан с хаотичното и половинчато пренасяне на европейски директиви в родното законодателство. На думи държавата насърчава гражданите да стават активни производители, но на практика нормативната база ги поставя в капана на пълната неяснота. В действащата Наредба номер 6 за присъединяване на обекти към електрическите мрежи енергийните общности просто не съществуват като самостоятелен субект с ясни правила. Липсва регламент за сроковете, в които електроразпределителните дружества са длъжни да реагират на подадените заявления, липсват разписани процедури за длъжностните лица, липсват и ясни технически изисквания. Тази нормативна сива зона дава възможност на мрежовите монополисти да бавят процедурите с месеци или години, без да носят каквато и да било правна отговорност, докато парите на вложителите остават замразени в неработещи инсталации.

Към процедурния блокаж се добавя и парадоксът с банковата система, която се оказва напълно непреодолима бариера за подобни сдружения. По силата на Закона за мерките срещу изпирането на пари търговските банки третират всяка енергийна общност като класическо търговско дружество и изискват идентифициране на краен действителен собственик с дял над 25 процента. Тъй като идеята на общността е точно обратната – обединение на десетки малки участници с минимални дялове, се стига до пълен институционален блокаж. Банковите институции масово отказват да откриват разплащателни сметки на новосъздадените сдружения. Без легална банкова сметка обаче една общност не може да събере началния капитал, не може да се разплати с монтажници и доставчици, нито да получава приходи от продажба на излишъци или да разпределя бъдещи дивиденти към участниците.

Не по-малко тревожен е казусът с правното основание за ползване на имотите, върху които се изграждат съоръженията. Пресният пример с пилотния софийски проект върху покрива на столично училище разкрива сериозен конфликт със Закона за общинската собственост. Законът изрично задължава публичните имоти да се отдават под наем или за дългосрочно ползване единствено след провеждане на открит публичен търг или конкурс. За да привлекат граждани обаче, местните власти и инициаторите търсят начини за директно предоставяне на покривните пространства, което на практика представлява заобикаляне на императивни законови норми. Всеки подобен административен акт може да бъде атакуван и съборен в съда от трети заинтересовани страни, което автоматично поставя под заплаха съществуването на цялата фотоволтаична централа и гарантира продължителни съдебни дела за сметка на подведените инвеститори.

Същевременно моделът, който се прокарва в България, е дълбоко изкривен и няма почти нищо общо с класическата европейска идея за енергийна независимост. В оригиналната си концепция енергийната общност позволява на физически лица и малки фирми да потребяват директно произведената от тях зелена енергия и по този начин да намаляват битовите си сметки. В българската реалност обаче участниците не получават ток, а играят ролята на обикновени финансови донори, които внасят лични средства и се надяват на паричен дивидент, докато реалният потребител на електроенергията е самата община. Това превръща начинанието в нерегулиран фонд с неясни правила за защита на миноритарните участници, при който гражданите носят цялата финансова тежест, без да имат реален контрол върху оперативното управление.

Българската нормативна уредба категорично забранява и двете ключови технически предимства на модерната енергетика – виртуалното нетно измерване и изграждането на собствени локални микромрежи. В нашата страна енергията не може да се прехвърля като виртуален кредит между съседи или членове на едно сдружение. Всяко споделяне задължително трябва да премине през разпределителната мрежа на лицензирания оператор и през лицензиран търговец на електроенергия. Това не само товари участниците с допълнителни трансакционни и мрежови такси, но и изисква закупуването на изключително скъпи устройства за търговско мерене с висока времева резолюция на всеки петнадесет минути. За малки инсталации с бюджет от няколко десетки хиляди евро разходите за подобно оборудване, съчетани с постоянните хонорари за външни юристи, счетоводители и електроинженери, изяждат почти цялата очаквана печалба още преди централата да е подала първия киловатчас.

Тежки ограничения съществуват и на чисто базово административно ниво. Повечето подобни структури у нас се регистрират под формата на граждански дружества по Закона за задълженията и договорите. Макар законът да не поставя граница за броя на съдружниците, държавният Регистър БУЛСТАТ има софтуерен и административен лимит, който позволява вписването на най-много 49 лица. Този абсурден технически таван прави невъзможно масовото участие на граждани от по-големи жилищни квартали или цели населени места, което автоматично лишава проектите от икономия от мащаба и концентрация на достатъчно начален капитал.

Към институционалния хаос се добавя и сериозният данъчен риск. В държавата все още липсва единен електронен регистър, който да осъществява автоматична връзка между мрежовите оператори и Националната агенция за приходите. По закон споделената в рамките на общността енергия не би трябвало да се облага с данък върху добавената стойност, докато продажбата на излишъци подлежи на начисляване на ДДС. Липсата на ясен счетоводен и софтуерен протокол между институциите създава предпоставки за данъчни ревизии, непредвидени санкции и неправомерно начисляване на данъци, които могат внезапно да доведат всяко подобно сдружение до фалит.

Не на последно място стои въпросът с чистата пазарна логика и продажбата на излишната електроенергия. Финансовите планове на инициаторите масово се градят върху остарели прогнози за високи изкупни цени на свободния пазар. В реалността обаче бумът на фотоволтаичните мощности в страната доведе до феномен, при който в пиковите обедни часове на слънцегреене цените на енергийната борса падат до нулеви и дори отрицателни стойности. Когато десетки общности едновременно генерират излишъци точно в часовете с най-ниско потребление, те не само няма да могат да продадат тока на печалба, но в определени моменти могат да се окажат принудени да плащат, за да бъде приета енергията им в мрежата.

Без ясна държавна стратегия, без промени в основните закони и без изградена инфраструктура за защита на вложителите, участието в енергийни общности в България днес не е сигурна зелена инвестиция, а висок хазарт с личните спестявания. Всеки гражданин, който обмисля да предостави средствата си за подобни проекти, трябва да бъде наясно, че става участник в сложен юридически експеримент, в който законодателните пропуски, банковите откази и техническите такси могат много бързо да превърнат обещания дивидент в чиста финансова загуба.