За носиите, мъката и една мечта в Родопите… „Майка ме научи да тъка, баба – да шия!“

26 години от началото на 21 век. Все още съществуват хора, които рядко застават пред камерите, не търсят внимание и не говорят за себе си. Животът им преминава тихо – между дома, градината и работата, която вършат от десетилетия. Именно такива хора обаче пазят онова, което не може да бъде измерено нито с пари, нито с награди – паметта на един край. Сред тях е и Росица Джандева от златоградското село Старцево. На 76 години тя продължава да прави това, което е научила като малко момиче – да шие автентични родопски носии. Докато много занаяти постепенно изчезват, а ръчният труд все по-често отстъпва място на фабричното производство, в дома ѝ иглата и конецът продължават да вършат своята работа така, както са я вършили преди половин век.

Денят на Росица започва отрано, защото градината не чака. Доматите трябва да бъдат вързани, краставиците – залети. Следват картофите, бобът и останалата работа около дома. Едва когато приключи всичко това, идва ред на носиите. Така изглежда ежедневието й от години. Без почивни дни и работно време.

Пред екипа на 24smolian Росица сподели, че трудно си спомня кога точно е започнала да шие. Защото в нейното семейство това никога не е било нещо необичайно. Докато едни деца са играели навън, тя е наблюдавала майка си и баба си. Едната е работела на стана, другата е държала иглата. Малко по малко момичето започнало да помага, после да опитва само, а след време вече умеело почти всичко.

„Майка ми ме научи да снова и да тъка, а баба ми – да шия. От тях съм научила всичко“, казва тя пред колегите от 24smolian.com.

По онова време почти всяка къща е имала стан. Платовете не се купували готови. Вълната се обработвала, преждата се приготвяла у дома, след което започвало тъкането. Работата изисквала време, търпение и умения, които не се усвоявали за няколко дни. Това е една от причините баба Росица да гледа на всяка изработена носия като на нещо лично. За нея това не са просто дрехи, защото всяка носия, казва тя, „разказва история“. В цветовете, шевиците, престилката, ризата и елечето е скрито онова, което поколения родопчани са предавали без книги и без учебници, а само чрез ръцете си.

Открито споделя, че изработката продължава дни, а понякога дори и седмици. Но родопчанката не бърза, защото знае, че ръчният труд не търпи прибързаност. Внимателно избира платовете, преглежда всяка част и едва след това започва да шие. Ако нещо не й хареса, го разпорва и започва отново.

Ако занаятът е наследството, което Росица получава от своите майка и баба, то животът й я научава на нещо много по-трудно – как човек да продължи напред, когато съдбата му отнеме най-скъпото. Преди седем години семейството преживява трагедия, която променя всичко. Една от трите й дъщери си отива твърде рано. Загуба, за която няма утеха и няма правилни думи. Болка, която остава завинаги в сърцето на една майка. Докато семейството все още се опитва да намери сили да живее с тази празнота, година по-късно Росица губи и съпруга си. Само за кратко време домът, който години наред е бил изпълнен с хора, смях и семейни събирания, остава по-тих от всякога.

Но животът не й оставя време да се затвори в мъката. След смъртта на дъщеря си тя поема грижата за своите внуци. Вместо да мисли за собствената си болка, трябва да бъде силна за тях. Да им осигури дом. Да им даде спокойствие. Да ги отгледа така, както би го направила всяка майка. Днес, когато говори за онези години, Росица не търси съжаление. Не обвинява съдбата и не пита „защо“. Казва единствено, че е трябвало да продължи.

Днес внукът й вече е студент в София. За Росица това е една от най-големите награди за всички години труд и лишения. Внучката живее при нея в Старцево и е нейната най-близка опора в ежедневието. Когато говори за тях, очите ѝ светват. Не разказва за трудностите, през които е преминала. Разказва за бъдещето им. За това как се радва, че са поели по своя път. Защото именно това е било най-важното – да им даде шанс за живот, независимо през какво е трябвало да премине самата тя.

Макар възрастта вече да се усеща, Росица не познава бездействието. В понеделник и петък тръгва към Златоград, където има малко магазинче. В сряда е на пазара в Неделино. Дотам стига с автобус. В Златоград много хора вече я познават. Някои идват специално заради нея. Други се отбиват случайно и остават впечатлени от изработките й.

През последните седмици телефонът й звъни по-често от всякога. След като историята й достига до повече хора, започват да се обаждат от различни краища на България. Има нови поръчки, нови въпроси, нови срещи. Това я изненадва, защото никога не е търсила известност.

„Не очаквах такъв интерес“, признава Росица.

Особено много я радва фактът, че се обаждат и все повече млади хора.

„Младите харесват фолклора. Има интерес към носиите“, казва тя.

Пред 24smolian.com тя споделя, че все повече момичета и момчета обличат народни носии за фестивали, празници и сватби. Вижда как фолклорните състави се увеличават, а родителите искат децата им да познават корените си.

И все пак тя има една мечта, която все още чака своя ред. Росица иска да представи своите носии на Фестивала на фолклорната носия в Жеравна – едно от най-големите събития в България, посветени на народните традиции. Вярва, че това е мястото, където хората, които продължават да изработват носии по старите образци, могат да покажат своя труд пред хиляди посетители. Засега обаче мечтата остава неосъществена. Причината – разходите за участие са твърде високи, а транспортирането на десетките носии до Жеравна е сериозно предизвикателство за човек, който разчита единствено на собствените си сили.

Дали някой ден мечтата ѝ да покаже своите носии в Жеравна ще се сбъдне, Росица не знае. Но знае нещо друго – че и утре денят ѝ ще започне по същия начин. Ще стане рано, ще нагледа градината, ще свърши работата около дома и отново ще седне пред шевната машина. Ще избере плата, ще прокара конеца през иглата и ще направи първия бод на поредната родопска носия.

Във времена, в които машините произвеждат всичко за минути, а изкуственият интелект все по-често заменя човешкия труд, Росица продължава да създава шедьоври с ръцете си. Докато има хора като нея, родопската носия няма да остане експонат зад музейната витрина. Тя ще продължи да бъде обличана на празници, по сцените, на съборите и в домовете на хора, които не са забравили откъде са тръгнали.

А някъде между ежедневните тревоги една силна жена ще продължава да прави онова, което е научила още като дете – да превръща парче плат в история, която ще остане и след нея.