Топ ПРЕСА: Оксана Стоилова пред „Нова Мèста“: Обичам Гоце Делчев, в Индия се чувствахме „бели“ хора

Лили O‘ХАРА

Оксана Стоилова е удивително красива, крехка като статуетка, но издръжлива и амбициозна. Изключително талантлива и харизматична. Икономист по професия, балерина, певица, фотограф, майка и съпруга. Владее няколко езика, обиколила е света с дуетната си половинка и спътник в живота музикантът Николай Стоилов. Родена в Украйна. Хобито на Оксана е фотографията. Заради таланта и усета към детайлите, Оксана е предпочетена от много хора да отрази личния им празник, или светско мероприятие. Тя прави снимки, в които има сърце и душа, снимки които разказват истории, снимки, които говорят с глас и образ. Композиции, които показват майсторство и желание за творчество…

– Разкажи ми за себе си, къде си родена, какво образование си получила, с какво си се занимавала ?

– Казвам се Оксана Стоилова. Родена съм в Украйна. Там завърших университет със специалност икономика на предприятията. През ученическите си години съм се занимавала със страшно много неща, основното от които бяха танци. Първо народни, по-късно завърших школа по
модерен балет. Също се занимавах с конна езда, бях водеща в една детска телевизия и имам зелен колан по айкидо.

– Любовта ли те доведе в България?

– Да. През лятната ваканция с балета в който участвах работихме на круизен кораб в Средиземно море. Там се запознах с бъдещия ми съпруг, който е музикант. Никога не съм предполагала, че ще живея в България. Но така стана.

– Кои бяха най-големите предизвикателства, когато дойде в Гоце Делчев?

– С увереност мога да кажа, че не срещнах много предизвикателства. Бързо научих езика. Намерих си среда за изява като отворих школа по модерни танци за деца. Лесно се адаптирах към средата и манталитета. Мястото ме очарова
с природата и хората си. Навсякъде ме приемаха много добре. Толкова бързо се „побългарих“, че дори връщайки се в Украйна кимах с главата за „да“ и „не“ по „българският“ начин. Така за малко да си проваля изпита в университета. Когато преподавателят ме попита дали съм готова, аз уж кимнах „да“, което, разбира се, означаваше „не“. Преподавателят ми предложи да се явя друг път. Чак тогава се усетих и се поправих.

– Лесно ли намери приятели в нашия град?

– Да. За мой късмет веднага се сприятелих с няколко момичета на моята възраст. Прекарвахме с тях много добре. До сега сме големи приятелки, макар някои от тях вече да не живеят в Гоце Делчев. Но си поддържаме връзката.

– Изпитваше ли носталгия далеч от родината и как опитомяваше това чувство?

– Изпитвах и продължавам да изпитвам все повече. С напредването на технологиите стана малко по-лесно. Имам възможност да виждам близките си на скайпа. Но всеки един човек, който се намира далече от родината си знае,
че има само един „лек“ за носталгията и той е да се завърнеш, да прегърнеш близките си, да видиш неща с които си бил заобиколен от малък, да говориш на майчиния си език!

– Би ли разказала в кои точки на света си живяла и работила?

– С мъжа ми живяхме и работихме на много различни места. Много време изкарахме в Азия – Китай, Малайзия, Южна Корея и Индия. Освен това няколко години работихме на круизни кораби, с които обиколихме цялото
Средиземно море посещавайки най-различни държави в Европа и Африка. Стигнахме и до Канарските острови в Атлантически океан.

– Кое е най-интересното място, на което си живяла?

– Най-интересното място, където съм живяла, е Индия. За Индия казват, че който я е посетил веднъж, или повече не стъпва там, или пък напълно се влюбва в тази държава. С мен се случи второто.
Всичко там е точно така, както сега го гледаме в индийските филми. По улиците се разхождат крави, те са свещени и никой не ги закача. Жените носят
сарита и тонове дрънкулки. Сред тази експлозия на цветове , багри, аромати и
накити аз се чувствах като сиво мишле. Няколко пъти видяхме слонове и
бедуини с камилите.
Последно живяхме в град Индор в централната част на Индия. Доста диво, но интересно място. Много от местните хора никога не са виждали чужденец европеец. Бяхме там голяма атракция. Хората ни спираха по улиците, гледаха ни с голям интерес, разпитваха ни откъде сме и какво правим там. Там наистина се чувствахме „бели“ хора.
Сприятелихме се с две много заможни семейства. Канеха ни у тях на гости
в огромни, дори не бих казала къщи, а дворци, вътре с фонтани, десетки стаи,
помещения за молитви. Нагощаваха ни с традиционните индийски ястия с
много къри. Много си приказвахме за религията им, традициите, бита и начина им на живот. И до сега си поддържаме приятелството. Там всичко е толкова различно от това, с което сме свикнали, че почваш да губиш представата за реалността. Мога още много да разказвам за Индия, но нека да оставим нещо и за другият път.

– Ти си човек на изкуството, би ли споделила някоя твоя среща с изкуството, която те е накарала да затаиш дъх?

– Обичам и се възхищавам на най-различните форми на изкуство – опера, балет, музика, архитектура… Едно от нещата, които ме накараха да затая дъх, са гениалните архитектурни творения на Антонио Гауди в Барселона – Саграда
Фамилия, Къща Батийо, Каса Ла Педрера, Парк Гуел. Да направиш нещо толкова уникално, нестандартно и невероятно красиво – това е висшата форма на изкуство !

– Работила си в съприкосновение с различни култури и националности, на какво те научиха пътешествията ти по света?

– Да ценя това, което имам. Разбира се, че трябва винаги да се стремим към по-хубавото. Но винаги трябва да помним, че по света има милиони хора, които нямат и малката част от това, което имаме ние. Почти две години сме изкарали в Индия, където живяхме и работихме в много луксозен хотел. Но извън блясъка и лукса на хотела, по улиците сме се сблъсквали с ужасяваща и невероятна бедност и мизерия. Такава е Индия- държава на контрастите. Виждали сме хора които не само че нямат покрив и храна, те нямат ни дрехи, ни обувки. Спят по тротоарите. Нямат и надежда, че някога нещо ще се промени за тях. Виждайки това неволно си казваш: Добре, че не съм като тях! Добре че си имам къде да живея и какво да ям! Добре че имам надежда за по-добро бъдеще!

– Кога се запали по фотографията?

– Още като дете с баща ми много обичахме да снимаме. Това беше и неговото хоби. Тогава фотоапаратите бяха с ленти, а най-интересното за мен беше когато с татко проявявахме снимки. Когато на празен лист фото хартия
бавно се появяваха заснети от нас мигове – това беше за мен като магия. По-късно, в Индия, започнах да се занимавам сериозно с фотография. Исках с помощта на снимките да запечатам всеки един спомен от тази прекрасна, екзотична и така различна от нашата държава страна.

– Какво обичаш да снимаш най-много?

– Най-много обичам да снимам деца, заради начина по който те изразяват своите емоции – силно, искрено и мило. Децата са сложен обект за снимане. Рядко можеш да накараш едно дете да позира пред камера. В повечето случаи трябва да го гониш, да го забавляваш, да превърнеш снимането в игра. Но накрая резултатът винаги си заслужава.

– Би ли превърнала фотографията в своя професия?

– Старая се да се развивам в тази насока. Това е нещото, което правя с огромно удоволствие. Фотографията е също вид изкуство и както във всяко едно изкуство за добър краен резултат трябва да да влагаш душата си, което
и правя. Затова ще бъда много щастлива ако успея да превърна хобито си в професия!

– Как те промени майчинството?

– Майчинството ми даде смисъл на всичко. Появиха се нови мечти и стремежи. Станах по-търпелива, но също така по-взискателна към околните и към себе си.

– В какъв дух ще възпитаваш сина си?

– Ще се опитам да му предам качествата, които ще му помогнат да живее в сигурност, щастие и хармония със себе си и света. Да му изградя правилната
ценностна система и да го науча да се справя с трудностите.

– Поглеждайки те отстрани, правиш впечатление на щастлива жена. С подреден живот, с любящ съпруг и прекрасно дете. Има ли още нещо, за
което мечтаеш?

– Разбира се. Имам много мечти. Повечето от тях са свързани със семейството.
Да сме живи и здрави, вярвам, че ще ги постигнем. Мечтая да успея в професията си като икономист. Също така мечтая да има мир в Украйна.
Животът в Украйна и в България да стане малко по-лесен поне за децата ни.

– Без какво денят на Оксана Стоилова би бил непълноценен?

– Без да се обадя на близките си или приятели дали в Украйна или тук. Чуваме се всеки ден. Искам да знам всичко за тях и им споделям това, което се случва при нас.

– Хората около теб казват, че с каквото и да се захванеш го правиш перфектно. Перфекционист ли си? Държиш ли всичко направено от теб да е изпипано до последния детайл, или разчиташ на артистизма си?

– Поласкана съм, че хората около мен ме виждат по такъв начин. Не, не съм перфекционист, но без излишна скромност мога да кажа, че обичам да правя
нещата добре. По-добре от другите. Следвам принципа „ако правиш нещо –
прави го добре, или не го прави изобщо“. Обичам да ме хвалят и да оценяват труда ми. Но мисля, че това е в природата на всяка една жена. Ние, жените, трябва да се чувстваме по такъв начин. Трябва да получаваме комплименти и похвали.

– Липсва ли ти музиката, сцената ?

– Доскоро много ми липсваше. Но сега, с появата на детето ми, нашата къща се
превърна в една голяма сцена. По цял ден пеем, танцуваме, рецитираме и се правим на клоуни за един малък, но най-важен зрител.

– Пожелай нещо на читателите на „Нова Места”.

– Искам да пожелая БЛАГОПОЛУЧИЕ във всичките аспекти на тази дума – лично, семейно, социално и финансово. Да получават благо и да го даряват на другите. Тогава светът около нас наистина ще стане едно по-хубаво място за живеене !

Екипът ни благодари на Оксана, че ни отдели време в натоварения си график. Пожелаваме й от сърце много успешни проекти и скоро да ни зарадва със
самостоятелна изложба.
Повече фотографии на г-жа Стоилова читателите ни могат
да видят във фейсбук страницата й – „Оксана Стоилова-фотограф.”