ЗАКОНЪТ ИЛИ СТОМАНАТА: КРАЯТ НА ВОДНИЯ СОЦИАЛИЗЪМ В ГЪРМЕН

Случаят в квартал „Кремиковци“ в Гърмен е болезнен, не защото чешмите са пресъхнали, а защото за пореден път оголи грозната истина за двойните стандарти в България. Години наред една община е влизала в ролята на безплатен спонсор, плащайки сметките на цял квартал от джоба на всички останали данъкоплатци. Днес, когато кметът Феим Иса най-после дръпна шалтера на това безумие, се заговори за „хуманитарна криза“. Но истинската криза е в разпада на принципа за върховенство на закона, според който всички граждани са равни пред държавната хазна.

Нека бъдем пределно ясни: в Конституцията и законите на Република България никъде не е записано, че етническият произход или социалният статус са основание за безплатно ползване на природни ресурси. Когато държавата или общината позволяват на една група хора да не плащат за консумирана вода, те не им помагат – те ги превръщат в привилегирована класа извън закона. Това е форма на обратна дискриминация спрямо всеки изряден пенсионер в Гърмен, който отцепва от залъка си, за да си плати петте кубика вода навреме. Всеки от нас би искал в края на месеца да се появи „добрият кмет“ и да му занули сметките, но за обикновения българин законът е безмилостен – не плащаш, спират ти водата. Защо тогава за „Кремиковци“ трябва да има изключение?

Аргументът, че „хората нямат пари“, е несъстоятелен в правната държава. Липсата на средства е социален проблем, който се решава чрез помощи и трудова заетост, а не чрез кражба от общинския бюджет. Заместник-кметът Мюдюн Юсеин правилно посочва парадокса – общината е оземлила хората, продала им е терените, подала им е ръка за узаконяване, но те са избрали да останат в „сивата зона“. Когато доброволно отказваш да влезеш в законовата рамка, да си монтираш водомер и да откриеш партида, ти съзнателно избираш да бъдеш извън системата. В такъв случай нямаш моралното право да изискваш системата да те издържа.

Тук опираме и до въпроса за политическата употреба на този конфликт. Твърденията, че спирането на водата е наказание за вота срещу определени политически фигури, са удобен параван за прикриване на масовото неплащане. Ако утре всеки от нас каже „Долу Пеевски“ или „Долу кмета“, това няма да накара ВиК оператора да ни опрости дълговете. Напротив – законът ще бъде приложен с цялата си тежест. Опитите за политизиране на един чисто икономически и юридически въпрос целят само едно: да се запази статуквото на зависимост, при което определени квартали се държат като „феодални владения“, захранвани с безплатни ресурси срещу гласове.

Нещо повече – толерирането на незаконното строителство и незаконните присъединявания в квартала е бомба със закъснител. Общината признава, че има кражби на вода и самоволни включвания. Когато държавата си затваря очите за тези престъпления, тя изпраща сигнал до всички останали граждани: „Бъдете нередовни, за да ви обърнем внимание“. Това ерозира обществото. Справедливостта изисква в „Кремиковци“ да се приложи същият аршин, какъвто се прилага в центъра на Благоевград или София. Ако къщата ти е незаконна – узакони я или тя ще бъде съборена. Ако нямаш водомер – нямаш вода. Всичко останало е популизъм, който подклажда етническо напрежение и чувство за безнаказаност.

Областната управа и Междуведомствената комисия трябва да спрат да се държат като социални работници и да започнат да действат като пазители на закона. Вместо да търсят начини как да „пуснат водата“ на всяка цена, те трябва да начертаят ясен механизъм за събиране на дълговете. Интеграцията минава през споделяне на тежестите, а не през вечни подаръци. Ако днес държавата отново капитулира и пусне водата без гаранции за плащане, тя ще извърши поредното предателство спрямо своите изрядни граждани.

В заключение, Гърмен е тест за това има ли държава в България. Правовата държава свършва там, където започват специалните права за определени групи. Никой не трябва да бъде оставян жаден, но и никой не трябва да пие за сметка на съседа си. Сметката трябва да бъде платена – със закон, с пари и с отговорност. Всичко останало е просто поредната порция политическа демагогия, от която чешмите винаги ще остават пресъхнали.