БЕЗ СЛЕДА И БЕЗ ДЪРЖАВА: Случаите „Наталия, Ивана и Мариан“, които извадиха наяве институционалния разпад – защо все по-често изчезват деца в България?

България се превръща в гробище за живи деца, които изчезват безследно, докато държавната машина реагира с чиновническо безхаберие и хладна статистика. Зад сухите полицейски бюлетини стоят раздиращи човешки трагедии, потънали вдън земя. Най-страшното е, че това, което виждаме, е само върхът на айсберга – десетки случаи на изчезнали малчугани у нас дори не стигат до медиите, потулени в тишина и безсилие.

При повечето инциденти няма никакви следи, липсват свидетели, а въпросите кои са похитителите, защо го правят и каква е съдбата на децата остават без отговор.

Хроника на кошмара: Живи ли са Наталия, Ники и Ивана?

Случаят с 11-годишната Наталия,  показва зловеща и лична вендета, разиграваща се пред очите на безпомощните власти. Преди 10 дни момичето бе отвлечено от доведения си баща Асен. Преди да изчезне, мъжът изрича смразяващи думи към близките:

Пастрокът на Наталия – Асен

„Вие стъжнихте моя живот, а сега аз ще стъжня вашия!“

Органите на реда дирят детето в пещери около варненското село Константиново – скални образувания, където криминално проявеният Асен се е крил от ченгетата и преди. Машинист подаде сигнал, че е забелязал двамата да прекосяват поле край село Юнак. Въпреки десетките сигнали, търсенето остава без резултат. В едно от съобщенията се твърди, че Наталия върви след Асен, наричайки го „татко“, без видими признаци на принуда. Експертите са категорични – това не е типично похищение, а детето е просто заложник. В ефира на „Денят започва“ психиатърът д-р Веселин Герев заяви:

„Малко или много ще се грижи за това дете, защото това ще бъде неговата разменна монета. Аз не мисля, че детето ще пострада, защото, ако то пострада, него не го защитава нищо.“

Но докато при Наталия има следа, при други цари абсолютен мрак. В края на 2024 година 13-годишният Ники от старозагорското село Конаре потъна вдън земя. Момчето, което е със синдрома на Даун, изчезна безследно на 17 декември. Той излиза с домашното си куче. Седмица по-късно животинчето се прибира в двора само – стресирано, с влачеща се каишка, но без малкия си стопанин. Стотици полицаи, жандармерия, военни с термокамери, водолази в близките язовири и водоеми, хеликоптери и дронове не откриха абсолютно нищо. Основната и най-ужасяваща версия на разследващите е, че Ники е отвлечен с цел сексуална или трудова експлоатация, или за чудовищната търговия с органи.

Същата болезнена трагедия месеци по-рано разтърси и Дупница. Ученичката Ивана излезе от училище и оттогава никой не я е виждал. Подозренията са идентични – сексуална експлоатация или трафик на органи. И докато нашите власти уж поддържат връзка с чужди колеги с надеждата Ивана да се появи някъде в чужбина, всички в системата вече са скептично настроени. Държавата просто е вдигнала ръце.

Проклятието на минутите невнимание и черните дупки на времето

Колко струва една минута разсейване в България? Струва цял един човешки живот. През 2019 година 1.5-годишният Мариан изчезна от двора на семейната къща в стражишкото село Николаево. Бащата се разсейва само за броени минути на 21 октомври и детето се „изпарява“. Последваха мащабни акции – кучета, доброволци, дронове, полиция. Резултатът? Нула. Днес бащата живее в ад, обвинявайки се до живот, че е извърнал поглед. Разследващите смятат, че това похищение е било перфектно планирано, точно както при Ивана и Ники. Съдбата на Мариан остава пълна загадка.

Мариан е два на годинка и половина, когато изчезва

Тази трагедия е огледално копие на един от най-разтърсващите случаи от края на миналия век. Годината е зловещата 1997-а. 7-годишният Съвестин си играе пред блока в столичния квартал „Люлин“. Баща му го пуска навън и говори по телефона за около 5-10 минути. Когато поглежда през прозореца, синът му вече го няма. От 1997 г. до днес – близо три десетилетия – от момченцето няма следа.

Малкият Съвестин е отвлечен от столичния кв. „Люлин“ преди 29 години

Списъкът на срама: Забравените от Интерпол

Когато българското правосъдие и разследващи органи се провалят, имената на нашите деца биват прехвърлени към Интерпол – международното сиропиталище за изгубени души, където те се превръщат в прашни досиета. Списъкът е безкраен и плашещ:

• Даниел Атанасов – отвлечен през 2024 г. от село Яребична, когато е едва на 1 годинка.

• Диан Мандов – похитен през 2019 г. в София, още като пеленаче на 1 годинка.

• Юнек Мерзак – обявен за международно издирване през 2017 г., тогава 8-годишен.

• Иван Синанов – изчезнал през 2014 г. в град Разлог, на 5-годишна възраст.

• Ана Гергинова – изчезнала през 2011 г., когато е била едва на 3 годинки.

• Даяна Младенова – потънала вдън земя през 2007 г., отвлечена от град Левски на 9-годишна възраст.

Институционална глухота

Тези деца не са просто имена. Те са провалената сигурност на една нация. Защо по-голямата част от тези случаи дори не се отразяват сериозно в медиите? Защо за още десетки изчезвания обществото дори не разбира?

Отговорът е прост и жесток: за държавата е по-удобно да замълчи, вместо да признае, че по границите и в градовете ни необезпокоявано оперират канали за трафик на хора, че педофили и търговци на органи разкъсват български семейства, а полицията е способна само да „обходи гористи местности“, след като престъпниците отдавна са изчезнали.

Докато властта се занимава със себе си, българските деца продължават да потъват в мрак, а майки и бащи умират всеки ден пред празни детски стаи, чакайки куче с влачеща се каишка или стъпки, които никога няма да се върнат.