Неврокопският митрополит Серафим на 52: Монахът се чувства до края на годините си винаги на толкова, на колкото е приел монашеството

Не бързайте с багерите, призова владиката инициаторите за нов параклис в с. Борово

Неврокопският митрополит Серафим отбеляза 52-ри рожден ден, като денят му започна с оглавяване на служба в катедралния храм „Св.св. Кирил и Методий“ в гр. Гоце Делчев. За личния му празник го поздравиха много хора от близо и далеч с пожелания за крепко здраве, духовна сила, мир, благодат и дълголетно служение.

Митрополит Серафим е роден на 4 юли 1974 г. в с. Зорница, област Бургас, но Божиите пътища го довеждат в Неврокопско. През 1997 г. постъпва като послушник в манастира „Св. Георги“ в гр. Хаджидимово. Там на 18 ноември 2000 г. е подстриган за монах от тогавашния Неврокопски митрополит Натанаил. Въздигнат е в архимандритско достойнство на 1 юли 2006. На 18 декември 2011 г. е хиротонисан за епископ с титлата Мелнишки и е определен за викарий на дядо Натанаил. На 19 януари 2014 г. е избран за Неврокопски митрополит и бе тържествено въдворен на 24 януари 2014г. Оттогава до днес води успешно делата на Неврокопска епархия.

– Честит рожден ден и на многая лета, Ваше Високопреосвещенство, днес ставате на 52 г.!

– Благодаря. Така се изчислява по годината на раждане. Само живи и здрави.

– Телом остаряваме, но духом не, защото душата е от Бога. Вие на колко се чувствате?

– Има една такава истина, че монахът се чувства до края на годините си винаги на толкова, на колкото е приел монашеството. Аз го приех на 26, следователно се чувствам на 26 години. Бих казал, че това чувство остава.

– Започнаха ли летните лагери за деца?

– Да. В манастира в Хаджидимово. На други места нямаме организирани, но децата са от цялата епархия, от всички духовни околия, от различни населени места. Стараем се да има достъпност за всички деца.

– И успявате ли да ги отделите от телефоните, да се преодолява екранната зависимост? 

– Да, едно от условията, с които се съгласяват родителите, преди да пуснат децата си на лагерите, е, че по време на дните в манастира те не ползват телефони. С изключение на един час, да кажем вечер, в който да се чуят с родителите си и свои близки. През другото време телефоните са прибрани и децата не ги ползват, а и не ги търсят. Това е интересното. Т.е. те лесно могат да се отделят и да живеят нормално и без постоянно да са очите им в екраните. И ние, възрастните, трябва да се погрижим за това, но първо ние за себе си може би трябва да се погрижим, да се борим да преодоляваме тази зависимост, на която всички сме се поддали, и да може да помогнем на децата. При тях е по-лесно, отколкото при нас, да живеят без непрекъснатото присъствие на телефон в ръцете им и без умовете им да се занимават само с виртуално съдържание. Имаме огромна отговорност да научим децата да живеят нормалния човешки живот,

какъвто ние би трябвало да го познаваме много добре – поколението, което сме израснали без телефони и дигитални устройства.

– Вашето детство какво беше?

– Истинско, радостно детство. С другите деца навън, на село при баба и дядо, трудно ни прибираха от игра навън.

– В с. Борово група хора искат да построят параклис „Св. Лазар“ в едноименната местност. Публикуваха в социалните мрежи снимка на багер, който разчиствал мястото, и призовават хората да помагат кой с каквото може. В същото време не е уреден въпросът със земята, тя е общинска по информация от кмета на селото и нямат изготвен проект. Какви са стъпките, които трябва да извървят, за да може да се стигне до първа копка и строителство?

– Правилно казахте, че първо трябва да се реши статутът на имота – каква собственост е, каква е предисторията на това място, имало ли е нещо, има ли руини, останки. Всичко това трябва да се проучи, чак тогава трябва да се пристъпи към проектиране. Законовият начин е или да се прехвърли имотът на църквата, или да бъде учредено някакво безсрочно право на ползване с оглед на бъдещо строителство. Ако искат да се строи храм, тогава вече това е законовата основа, на която да се извърши проектиране. Без тези неща не е добре да се пристъпва към строителство и проектиране. Стъпките не са трудни за извървяване. И, разбира се, първа копка и полагането на основен камък, въобще благославяне на строителството на храм или параклис става от архиерея на дадената област, т.е. митрополита. В противен случай по каноните на църквата без благословението на митрополита такова нещо не бива да се извършва и такъв параклис или храм не се освещава след това. Даже в канона ясно е посочено, че такова здание трябва да се разруши, то не бива да съществува и да подвежда хората, че е място църковно.

Сега тук говорим да се възстанови някога съществувало, но трябва да се проучи какво точно е било и дали е останало нещо, или не. Не бива с багера да се тръгва, щото може нищо да не се открие по тоя начин. Да бъдем внимателни и отговорни към проучване и опазване на старините. В тях е записана нашата история и макар че е оскъдна, но информацията, която ще се получи от изучаването и изследването на дадена старина, може да бъде от много голяма полза. Затова не бива да се избързва, а да се върви по законовия ред. Има много примери, в които, когато се тръгне стъпка по стъпка, поетапно, нещата може би в началото малко да се забавят, но получили нормална предпоставка за строителство, после всичко върви гладко. В обратния случай може да се хвърлят усилия и средства и да се избърза с някакво строителство, но то после спира и е много трудно неговото узаконяване. Така че нека бъдем отговорни и внимателни в тия неща.

– Ежедневно ставаме свидетели на трагедии, всеки ден загиват хора в катастрофи по пътищата, тези дни пък се удавиха възрастна двойка и двете им внучета в р. Струма… Защо Бог позволява това?

– Бог допуска всички изпитания до нас, които идват. Те не са без Божие допущение, но и ние пък не сме без известие, че такива неща биха последвали, ако нашият живот в нещо се разминава с Божията воля. Много трябва да се замисляме за тези неща. Защо Бог ги допуска? Това е основният въпрос, който си задаваме, и то не толкова да търсим дори вина в конкретните пострадали хора, колкото да се опитаме всеки за себе си да види с какво допринася, тъй че тези духовни закони толкова безмилостно да действат. И да се стараем да не осъждаме никого и да не приписваме вина на никого. Ако има отговорности – административни и други, има си съд за това, има законов ред. Но чисто по човешки да се стараем ние да бъдем милосърдни и към пострадалите, и към тези, които по невнимание или по някаква друга причина са пряко или косвено допринесли до някакво човешко страдание. В основата на всичко има някаква духовна причина и това трябва да изследваме. Можем да изследваме собствения си живот и за себе си. За живота на другите не ни е дадено да знаем кое от обстоятелствата в живота на даден човек би довело до дадена трагедия в неговия живот. Това е във властта на Бога – да знае, да вижда и да допуска едно или друго. Но винаги трябва да бъдем убедени, че каквото и да допуска Бог, дори злото, което на нас ни се вижда страшно и трагично в нашия живот, Бог промисля за някаква полза, която е много по-голяма. Това трябва да търсим. Тези неща, разбира се, не се виждат веднага, не се виждат от всички, но от онези, които със сърцето и с ума си са обърнати към Бога и търсят Неговото присъствие в своя живот и живота по света около себе си. През този ред на разсъждения можем правилно да осмислим всички тези трагедии. Разбира се, дали ще стигнем далеч в разбирането на това, което се случва, е друга тема, по-скоро надали ще стигнем далеч. Но това, до което трябва да стигнем, е състраданието, милосърдието към другите и молитва, било за помощ на пострадалите или за упокой на душите на загиналите. Винаги с това чувство на любов, което поражда милосърдие в нашите души, това е възможно за всички хора и при всички обстоятелства.