Двойникът на Иван Богоров

Ильо войвода съхрани образа на първия вестникар

Двамата били като две капки вода. Конструкцията на лицето, очи, нос, скули, брадичка са едно към едно

Ако Иван Богоров нямаше двойник, ликът му щеше да е безвъзвратно изгубен. Нещата се завъртат така, че първият български вестникар не оставя на поколенията портрет. Неговият образ е създаден по биологично копие на големия възрожденец.

Редакторът на “Българский орел” е роден в Карлово около 1820 г. Невероятните му скиталчества минават през Одеса, Москва, Лайпциг, Виена, Париж, Букурещ, Цариград. Умира в София на 20 октомври 1892 г.
Богоров живее във време, когато фотографията е във възход. Ателиетата никнат като гъби след дъжд, а народните будители бързат да се снимат в героични пози, за да влязат в историята. Чисто нашенска далавера е фабрикуването на фотографии, които доказват, че си заслужил пред олтара на Отечеството. Пò друго си е да снимаш подвига. Кадрото урежда документи за безсмъртие, прави те активен борец, дава дебела пенсия.
Влашките фотографчийници имали нарочен “инвентар” от комитаджийски одежди, оръжие и всички необходими такъми. Ателиета като това на Тома Хитров услужливо ги предлагали на хъшовете, които искали да се увековечат за поколенията.

Влиза клиентът, облича гайтанлия куртка, препасва сабя, слага пушка до нозете, надува гърди. После щрак – излиза на кадро. Намерени са фотографии на различни възрожденци, снимани в еднаква страховита премяна.
Иван Богоров не е сред тях. Суетата му е чужда, мрази “снимачниците”. В дългия си живот не прекрачва прага на фотоателие. Влиза обаче в Народното събрание да внесе жизненоважна поправка. През 1880 г. той предлага думата “законобръздеш” вместо сухото “законопроект”.

“В началото на сесията (14 април) – пише Симеон Радев – се докладва прошение на известния филолог д-р Ив. Богоров, което обръщаше вниманието на депутатите върху чистотата на българския език, която била в опасност. Между впрочем той протестираше, гдето се усвоил терминът “законопроект”, а не “законобръздеш”, както изисква геният на нашия език. Комисията даде мнение да се препрати прошението в Министерския съвет, за да го проучи.”

Депутатите винаги са се грижели за собственото безсмъртие и никой не си мърда пръста да хване в обектива автора на смисленото предложение. Така Иван Богоров минава в отвъдното с некролог без снимка.
През 1936 г. излиза “Трем на Българското възраждане”. Този ценен труд е дело на проф. Асен Василиев. Вътре са събрани биографиите и ликовете на многозаслужилите мъже от епохата на Възраждането. В предговора професорът отбелязва:

“Предпочетохме образите да бъдат рисувани, а не клиширани от фотографии, за да се избегне дотегливото еднообразие. При рисуването им употребихме различни начини и материали, като не се придържахме строго към някое стилно единство.”

По-нататък авторът уточнява: “Известен брой образи са създадени свободно, поради липса на портрети, като в някои случаи са използвани наличните данни. Бели полета са оставени за ликовете на онези дейци, за които съществува вероятност да бъдат открити портретите им.”

Василиев решава да спести на Богоров бялото поле. Амбицира се да изгради образа му по “налични данни”. Той събира куп информация, анализира я и стига до извода, че вестникарят страхотно приличал на своя съвременник Ильо войвода. Двамата били като две капки вода!

Конструкцията на лицето, очи, нос, скули, брадичка са едно към едно. На базата на изумителното сходство професорът откопира профила на журналиста по физиономията на хайдутина. Нанася само козметични корекции. Мустаците са подрязани, вратът е почистен, а харамийският тюрбан е сменен с бомбе.

С тази скица Иван Богоров влиза в изобразителното изкуство. Тя е канава за графици, живописци и скулптори. По нея талантите пресъздават образа на първоначинателя журналист и радетел за чист български език. В щрихи, багри, метал и гранит съживяват портрета му, който всеки българин знае от читанките и енциклопедиите.
Художникът Борис Ангелушев също използва картинката, за да създаде своя версия на Иван Богоров. Тя се появява на корицата на Богоровите “Избрани страници” през 1944 г.

Двойникът на Иван Богоров изиграва историческа роля. Той е най-важният за българската книжнина. Освен Богоров копия имат и други писатели.

Димитър Чорбаджийски се налага в литературата с името на македонския деец Чудомир Кантарджиев. През 1907 г. полицията усилено търси комитата във връзка с едно убийство. Във вестниците е поместен портретът му, за да бъде разпознат.

По същото време Димитър идва в родното си село Турия. “Като влязох в кръчмата, един мой съселянин се взря в лицето ми и поради тогавашната ми поразителна прилика с Кантарджиев отсече: “Ти си Чудомир”, разказва писателят и добавя: “Използвал съм много псевдоними, но те са минали-заминали. Този ми прилепна и дори измести фамилното ми име.”

Добри Немиров си пиел кафето в “Цар Освободител”. Сладкарницата, обитавана от признатите таланти. Добри чул “Добър ден!” зад гърба си и пред него застанала елегантна дама. Белетристът я поканил на масата, но не се сетил коя е. “Моля ви се, господин Голдщайн, престанете да оригиналничите”, усмихнала се жената.
“Аз… Голдщайн!”, възкликнал Немиров. Оказало се, че известен столичен мебелист е копие на писателя. Добри казал на дамата, че е сбъркала адреса. “Магазинът на Голдщайн е там отсреща”, посочил той през прозореца на сладкарницата.

Елин Пелин щял да бъде арестуван, защото приличал на някакъв криминален престъпник. През лятото на 1947 г. Пелинко прекарва сърдечна криза, лекарите го съветват да смени климата. Отива на бани във Вършец, след което взема влака за Видин.

На гара Брусарци в купето влиза милиционер и се вторачва в разказвача от Шопско. “Пуснаха ли те най-сетне? Е, сега накъде?”, пита го пазителят на реда. Фуражката гледала подозрително, съмнявала се да не е духнал от панделата.

С красноречие Елин Пелин успява да го убеди, че освен външната прилика няма нищо общо с двойника бандит.

Автор: Росен Тахов

trud.bg