От Кадийца до Сушица: ТОП ПРЕСА представя: Живата омая на едно забравено Пиринско село, което отказва да изчезне

Селата на българския Югозапад носят в себе си една особена, тиха магия. Те са като отворени книги по история, в които страниците са направени от камък, вековни гори и човешки съдби. Екипът на Топ Преса ви отвежда на броени километри от Гоце Делчев, в прегръдката на община Симитли, където се крие едно такова място – китното селце Сушица. Място, което днес изглежда притихнало, но чието минало е било толкова бурно, че ехото от него се чува и до днес…

От 4 кръчми и 25-членни семейства до тишината на миграцията

Сушица не е просто географска точка, тя е история на векове. Съществувало още по времето на Османската империя под името Кадийца, селото винаги е било средище на трудолюбиви българи, свързани изконно със земята и добитъка. Традиционното поминъчно земеделие и животновъдство тук са изхранили поколения.

И ако днес сме свикнали да говорим за демографска криза, то само преди няколко десетилетия реалността в Сушица е била коренно различна. През 50-те години на миналия век тук са живеели внушителните 1700 жители. Представете си картина от миналото: многолюдни къщи, в които под един покрив са споделяли хляба и съдбата си по 20-25 души от няколко поколения!

Селото е кипяло от живот – в него са работили 4 кръчми, 5 воденици и 4 чарка за бичене на трупи. Животът е пулсирал с пълна сила.

След 50-те години обаче вълната на урбанизацията не подминава и Сушица. Започва силно обезлюдяване. Хората тръгват да търсят препитание в градовете, разпилявайки се из цяла България – голяма част от тях намират нов дом в Търговище, Шумен, Козлодуй и други краища на страната. Иронията на съдбата остава запечатана в архитектурния облик на селото: малко преди вълната от миграция да го изпразни, местните построяват ново, голямо училище. Сграда с надежда за бъдеще, която обаче така и никога не влиза в експлоатация. Днес самото кметство се помещава в сградата на още по-старото училище, като ням паметник на едно отминало време.

Духът, който не умира: „Сурва“ и възкресението на храмовете

Сушица обаче отказва да се превърне в поредното „призрачно село“. То пази дълбоко вкоренени живи български традиции. Всяка година тук се възражда древният кукерски обичай „Сурва“. Грохотът на чановете, ярките маски и ритуалите за прогонване на злите сили събират отново разпилените по света жители и стотици гости, връщайки шума и суматохата по улиците.

Освен с традициите си, Сушица е силно духовно място. Селото се гордее с красивата си черква „Света Троица“, която преди години бе напълно реставрирана и грейна в пълния си блясък. Но истинското чудо на вярата и родолюбието се случва в момента край останките на друга, изключително стара църква, известна сред местните като Тодоровата църква.

Никой не знае на колко точно века е този православен храм, но руините му отказват да потънат в забрава. Благодарение на волята и личните усилия на един човек – Александър Ташев – Ханко, старата светиня в момента се възстановява от пепелта. Когато градежът приключи, тя ще отвори врати под гордото име „Свети, Свети Теодор Стратилат и Теодор Тирон“.

Новата надежда: Идеална дестинация за селски туризъм

Днес Сушица преоткрива себе си чрез възможностите на модерния свят, без да губи автентичността си. Със своята девствена природа, силна омая и чист въздух, селото е перфектното място за селски туризъм. В землището му вече функционират няколко къщи за гости, готови да посрещнат всеки, който иска да избяга от градския стрес.

Регионът буквално диша история – тук се преплитат древни тракийски оброчища, православни храмове, природни картини и безброй легенди. А най-ценното преживяване за всеки посетител остава разговорът с местните хора, които с удоволствие и гордост ще ви разкажат за величието на някогашна Кадийца и за надеждата на днешна Сушица.

Защото докато има кой да вдига кукерските маски и да гради разрушените храмове, Югозападът ще остане жив!

Снимки интернет