МЪРТВИ ДЕЦА, ЖИВИ ДИЛЪРИ И ЕДНА ОБЛАСТНА ДИРЕКЦИЯ НА ФОТОСИНТЕЗА В БЛАГОВЕГРАД!

Утре в Благоевград ще бъде тихо. От онази тежка, лепкава тишина, която настъпва само когато земята трябва да прибере някой, който още не е пораснал. Един град ще сложи черната лента, ще затвори вратите на училищата и ще се престори, че скърби организирано. Но истината е, че в квартал „Струмско“ в онази нощ не паднаха просто две деца от петия етаж. Там падна цялата ни илюзия, че сме общество, че сме родители и че изобщо имаме държава, която не е в състояние на клинична смърт. Едно момиче го няма, едно момче се бори за глътка въздух в „Пирогов“, а ние пак седим пред телевизорите и чакаме токсикологията да ни каже колко точно сме се провалили.

Вижте ги сега. Гледайте ги как излизат по костюми, как се мръщят пред микрофоните и как откриват топлата вода. Вътрешният министър излезе и ни каза, че МВР трябва да се „събуди“. Добро утро, господин министър. Къде спахте досега? Къде спахте, докато синтетичната отрова стана по-евтина от закуската в училищния бюфет? Когато се събуждате над трупове на деца, това не е събуждане, това е аутопсия на собствената ви некомпетентност. „Безкомпромисна борба“ – това сме го слушали при всяко погребение. Проблемът е, че борбата ви винаги е с вятърни мелници или с дребни риби, докато големите акули на наркотрафика си пият кафето на петдесет метра от сградата на полицията. Вие не искате да борите дилърите, вие искате да отчетете статистика, за да ни успокоите, че „работите“.

Но не са само те. Не е само полицията. Къде бяхме ние, родителите, в полунощ на 24 май? Къде е контролът върху тези „групови купони“, които се превръщат в капани за смърт? Ние сме поколението, което замени възпитанието с таблети, а личния пример – с безразличие. Сега в социалните мрежи кипи от спекулации. Едните викат „дрога“, другите викат „насилие“, третите сочат с пръст медиите. И всички са прави, и всички грешат. Трагедията в Благоевград не е изолиран инцидент, тя е финалният акорд на един дълъг процес на разпад. Когато в един град се създаде усещане за „повтарящ се модел“, това означава, че превенцията е мръсна дума, а институциите са просто пощальони, които доставят лоши новини.

Утре ще има траур. Ще има знамена наполовина, ще има официални лица с наведени глави. Но никой няма да каже истината – че тези деца са жертва на една система, която произвежда само апатия. Медиите пък, в бързането си да бъдат първи, вече произнесоха присъдата. Още преди да излязат резултатите от кръвните проби, те вече начертаха профила на „наркоманската трагедия“. Защото така е по-лесно. Ако кажем, че са наркотици, можем да се успокоим, че нашето дете не е такова, че това се случва на „онези“ децата. Но истината е, че петият етаж е навсякъде. Той е във всеки апартамент, където тийнейджърите се затварят в стаите си, а родителите им не знаят кои са приятелите им, какво дишат и в какви „предизвикателства“ участват.

Демерджиев казва, че не трябва да се задоволяваме с „механично отчитане“. Ами, спрете да го правите. Спрете да броите задържаните грамове и започнете да броите спасените животи. Защото досега сметката е трагична. В Благоевград хората отдавна говорят за нощните сбирки, за агресията в училищата, за лесно достъпните вещества. Говорят го по форумите, по улиците, в кафенетата. Единствените, които изглежда не чуват, са тези, на които им се плаща да чуват. И когато се случи немислимото, когато един млад живот угасне на бетона пред блока, изведнъж всички стават много активни.

Тази смърт е шамар. Тя е кървав подпис под договора ни за капитулация пред простотията и порока. Можем да обвиняваме дилърите – те са престъпници. Можем да обвиняваме държавата – тя е импотентна. Можем да обвиняваме учителите – те са смачкани. Но истината е, че ние сме тези, които позволихме на децата ни да живеят в свят, в който единственият изход е през прозореца. Буквално или метафорично. И докато утре градът мълчи, помислете за това. Помислете колко още деца трябва да паднат, преди някой наистина да се събуди, без да има нужда от поредния министерски пост във Фейсбук. Траурът не е за децата. Траурът е за нас, живите, които позволихме това да се случи. Защото след утрешния ден знамената пак ще се вдигнат, камерите ще си тръгнат, а отровата ще продължи да тече по вените на града. До следващия път. До следващия пети етаж. Срам за всички ни.