„Българско културно излъчване“ и Празникът на нацията

В навечерието на 24 май да хвърлим поглед към същността и смисъла на големия празник

Денят на Светите братя е символ на „Българско културно излъчване» в православна Европа

Датата 11/24 май, Денят на св. св. Кирил и Методий, е празник на словото и писмеността, но и на многовековната ни култура и държавна традиция. Светите братя са възприемани от нашите предци като еманация на борбата за просвещение и културен възход, а през XIX в. – и за църковна и политическа независимост. Така е още от 1851 г., когато по инициатива на Найден Геров датата в църковния календар прераства в израз на националната културна идентичност. През 1858 г., благодарение на Йоаким Груев, денят се превръща в национален празник, а примерът на Пловдив е подет от десетки градове и селища в Мизия, Тракия и Македония. И все пак, редно е да отбележим, че първото му светско отбелязване е регистрирано в Шумен през далечната 1813 г. Научаваме го от писмо на арменския пътешественик Минас Пъжъшкян, присъствал на „… вечеринка по случай българския празник на писмеността на Сирил и Мефот…” По всяка вероятност празникът най-вероятно е отбелязван и по-рано, и не само в Шумен, а на територията на обширната тогава Търновска митрополия с подчинените є епископии в Шумен, Русе, Ловеч и Враца. Нека още веднъж се върнем към корените на големия ден 11/24 май.

Както е известно, през ХIХ в. започва да се пише за “Първо” и “Второ южнославянско влияние” – подход, съзвучен с тогавашното политическо мислене в Руската империя. Въпросното влияние обаче не е просто “славянско”, било то и “южно”, а българско! И това е напълно логично предвид много по-ранното и фундаментално включване на България в лоното християнската цивилизация в сравнение с останалите славянски държави и народи. “Първото влияние” през Х-ХI в. се илюстрира от преноса на български книги в Киев, както и от използването на българските преводи, особено на свещените книги, в продължение на векове в Киевска Рус и наследилите я средновековни княжества. “Второто влияние” е най-силно в годините на османското завоевание – открояват се имената Киприан, Григорий Цамблак и други българи, а словото на св. патриарх Евтимий се носи „… до Северния океан…” Средновековните Влахия и Молдова се опират на българската традиция, развита от прочутият монах св. Никодим Тисмански, “вездесъщият” Григорий Цамблак, митрополитите Дамян и Теоктист… Изразители на българското духовно влияние в Сърбия са св. патриарх Ефрем, св. Ромил Видински, отново Григорий Цамблак, Константин Костенечки… Така или иначе, по-вярното понятие за този духовен феномен е “българско културно излъчване», използвано от известният философ на историята Арнълд Тойнби. В своя капитален труд “Изследване на историята» британският ерудит пише: “България не е “пасивен реципиент” на византийското културно “излъчване”. Усвояването на византийските образци не е механичен процес, а творчески. Като втори център на православната цивилизация, България посредством християнизацията и религията, на литературната и преводаческа дейност активно разпръсква просветата и културата сред славянските и други народи на Балканите и Източна Европа… “

Според френския славист проф. Роже Бернар «… България е заслужила признателността и уважението не само на славянските, но и на другите народи. И това ще бъде така, докато човечеството влага истинско съдържание в думите напредък, култура и човечност. България не само е спасила великото дело на Кирил и Методий от пълно заличаване, но по своите земи тя е развила, обогатила и усъвършенствала това неоценимо наследство… България става огнище на оживена културна дейност, докато в онази далечна епоха много други народи тънат в мрак и невежество. Езикът на този пръв разцвет на славянската писменост и култура не е никакъв друг, а старобългарски…” Италианският учен проф. Санте Грачоти подчертава: “Който смята България за нова държава, няма как да си спомни, че България някога е била владетелка на силни царства и действащо лице в голямата политика на средновековна Европа… Целият православен славянски свят живее няколко века с културното наследство, създадено в голяма степен в България, като дело на българите. Това е най-значителната роля на България, разгърната в европейски мащаб.” Могат да бъдат приведени мненията на редица други учени, но нека припомним думите на акад. Дмитрий Лихачов за България като “Държавата на духа”. Така или иначе, за модерната световната наука България е водещата културна и духовна сила в общността от народи и държави, наричана “Славия Ортодокса”. Нейните устои са поставени от азбуката и особено от богослужебния и литературния език, създаден от Светите братя. Разбира се, особено знакова е появата на кирилицата – българската азбука, създадена именно в България от учениците на Кирил и Методий, и то в столицата Плиска и околните манастири с подкрепата на св. княз Борис-Михаил. Макар да следва графичната система на гръцките писмена, тя въплъщава идеите и принципите на създадената от Константин-Кирил и Методий глаголица.

Някога в Руската империя св. св. Кирил и Методий са “оръжие” на т. нар. славянофили, в Чехия се превръщат в знаме на националното възраждане и еманципация. Без да са популярни във Византия, под влияние на българския култ, а и по други причини, вкл. политически, са възприети като светци и в съвременна Гърция. В края на ХХ в. папа Йоан Павел II ги обяви за “съпокровители на Европа”. В същност ролята на Светите братя е възможно най-високо оценена от Рим още през IX в.! Затова илюстрираме тази скромна статия с техните автентични портрети от базиликата “Сан Клементе”, за които писахме наскоро в “Труд News” (4 април т. г.). Откритието е на канадския изкуствовед Джон Осбърн, а неговата интерпретация дължим на българския изследовател д-р Александър Стойков.

Редица народи, особено в бившето руско и съветско политическо пространство, са възприели кирилицата като писменост на своите национални езици. Така е и в Монголия, където благодарение на българската азбука рязко е издигнато нивото на грамотността. На кирилицата не бива да се гледа през призмата на идеологическите предубеждения. “Контрапримерът” е със славянските народи, които използват латиницата, както и при днешните румънци, отказали се по политически причини от кирилицата. Дори една бегла съпоставка показва предимствата на българската азбука в сравнение с всевъзможните запетайки, ударения и т. н., приложени към латинските букви, за да бъдат обозначени типичните звуци в полски, чешки, словашки, хърватски, словенски, румънски и други езици.

Днес 24 май се отбелязва в еднокръвната ни република Северна Македония, както и в Украйна, Русия, Беларус, Сърбия, Черна гора, Чехия, Словакия, но дълбоките корени на празника са в България и никъде другаде! Единствено у нас този ден не е официално събитие и интелектуален жест към учителите и други заслужили личности, а най-неоспоримият и приет от всички празник – ако не национален по дефиниция, със сигурност Празникът на нацията! Още един феномен, който няма аналогия – обичана музикална творба с ярко послание към бъдещето. Не става дума за старинна песен като онези, познати на света с “мистерията на българските гласове”, нито за военен марш, а за “Българския всеучилищен химн” по стихове на Стоян Михайловски и музика на Панайот Пипков – “другият” ни национален химн, започващ със силните думи “Върви, народе възродени!”

Автор: Проф. Пламен Павлов

trud.bg