СКАНДАЛ В БЕЛО ПОЛЕ: ВАСИЛ НОВОСЕЛСКИ ПАЗИ „ЧИТАЛИЩНИЯ ФЕОДАЛИЗЪМ“ И ИСКА ОЩЕ 30% СУБСИДИЯ ЗА ПРАЗНИ ЗАЛИ

В сърцето на благоевградското село Бело поле от месеци тлее скандал, който надхвърля мащабите на една селска читалищна сграда и се превръща в огледало на цялата ни държавна политика в сферата на културата. Слуховете, че Народно читалище „Изгрев – 1946” може да бъде закрито, се оказаха не просто празни приказки, а симптом на дълбока институционална летаргия, при която държавната субсидия е превърната в социална помощ за избрани служители. Всичко започна през февруари, когато местната общност забеляза, че вратите на духовното средище остават заключени, а секретарят Снежина Стойчева липсва от работното си място без яснота дали е в болничен, или в неплатен отпуск. Този вакуум роди недоволство, което кулминира в поредица от събрания, изпълнени с процедурни хватки и откровени абсурди, които не останаха скрити за будните очи на обществеността. В тази ситуация, която медии като „Топ Преса” често описват като класически пример за провинциално феодално управление, лъсна истината за това как се харчат парите на данъкоплатците.

Събитията от 13 и 14 май разкриха една грозна картина на разделение в селото. Докато законът изисква прозрачност и седмично предизвестие за общото събрание чрез покани и публични обяви, ръководството в Бело поле избра пътя на конспирацията. Секретарката на кмета Иван Стойчев е обикаляла избирателно къщата на „правилните“ хора, докато останалите 50 членове на читалището са били оставени в пълно информационно затъмнение. Този акт на арогантност предизвика вълна от възмущение и закани за спиране на членския внос, но по-важното е, че разкри модела на работа на местния управник, който кара своя шести мандат. Когато в залата се оказа, че присъстват само 27 души, се случи поредното „чудо“ на читалищната демокрация – бройката бе закръглена на 30, за да се обяви легитимен кворум. Това не е просто математическа грешка, а съзнателно потъпкване на правилата, целящо да легитимира едно управление, което се бои от собствените си съграждани.

Анализът на финансовия отчет, представен на това събрание, е истински шок за всеки, който вярва, че читалищата трябва да развиват култура. Приходи от близо 23 000 лева държавна субсидия са били изразходвани почти изцяло за издръжката на един-единствен човек. Над 16 600 лева са отишли за заплата и осигуровки на секретаря, която сама признава, че през по-голямата част от годината е била в болнични или отпуски. На фона на тази внушителна сума за лични доходи, дейността на читалището е сведена до критичен минимум. Единственото значимо събитие – празнуването на Бабинден – се оказа организирано от външни спонсори и с куверти, което поставя въпроса какво точно е работило читалището през останалите 364 дни. Останалите разходи за амортизация и минимална издръжка само допълват картината на една куха институция, която съществува само на хартия, за да захранва административния апарат.

Тук се появява фигурата на областния координатор Васил Новоселски, чиято роля в този скандал е повече от спорна. Вместо да потърси отговорност за липсата на реална дейност и процедурните нарушения, той влезе в ролята на пламенен защитник на статуквото. Неговите думи, че заплащането от над 16 000 лева е „крайно недостатъчно“ и че работата на секретаря е „къртовски труд“, звучат като ирония на фона на празните заби и липсата на читатели в библиотеката. Новоселски използва трибуната в Бело поле, за да обяви своята голяма политическа цел – борбата за 30% увеличение на държавната субсидия. Това е опасна реторика, защото тя иска още пари за една прогнила система, без да предлага механизми за контрол и ефективност. Какъв е смисълът от увеличение на субсидията, ако тя отново ще бъде погълната от заплати на хора, които не са на работните си места, докато децата в селата няма къде да прочетат една книга или да се докоснат до изкуството?

Програмата за 2026 година, представена от Дафина Бойчева, е поредният пример за чиновническа бутафория. В нея са заложени амбициозни цели като превръщането на библиотеката в информационно-образователен център и учене през целия живот, но липсва най-важният отговор: кой ще го направи? Как може да се планира бъдеще, когато не се знае кой ще бъде новият секретар и дали той ще има капацитета да изведе читалището от летаргията? Отговорът на Васил Новоселски, че програмата не зависи от личността на секретаря, е несъстоятелен. В малките населени места именно личността на читалищния деец е двигателят на всичко. Без сърце и душа, читалището остава просто една сграда със счетоводни отчети, които се подават в общината до 10 ноември, за да се гарантира следващият транш от държавната хазна.

Скандалът в Бело поле е диагноза за цялата ни държава. Той показва как местни феодали, подкрепени от областни лидери като Новоселски, превръщат културните институции в свои частни крепости. Когато „Топ Преса” и други медии алармират за подобни процеси, те не просто търсят сензация, а посочват как се руши българската идентичност чрез безразличие и алчност. Решението на събранието да увеличи членския внос на 3 евро вместо досегашните 5 лева е само козметична промяна, която няма да върне хората в читалището. Истинската промяна изисква пълна ревизия на начина, по който се отпускат държавните субсидии – те трябва да бъдат обвързани с реални резултати, с брой проведени събития, с нови книги и активни самодейни състави, а не с присъствените дни (или болничните) на администрацията.

В заключение, случаят в Бело поле остава отворен. Секретарят е в болнични до юни, хората са обидени и разделени, а Васил Новоселски продължава да мечтае за своите 30% увеличение. Но ако държавата продължи да налива пари в празни читалищни заби под претекст, че трудът там е „къртовски“, тя няма да спаси културата ни, а ще ускори нейната агония. Българското читалище е оцеляло през вековете благодарение на възрожденския дух и доброволния труд на предците ни, а не чрез процедурни хватки и раздути административни разходи. Време е гласът на хората от Бело поле, които питат „къде са вложени нашите пари?“, да бъде чут по-високо от исканията за нови субсидии, защото без доверието на общността, всяка сграда е просто купчина камъни, а всяко читалище – просто празен офис. Грозното лице на този скандал няма да се изчисти с нови отчети, а само с истинска работа и връщане на читалището на онези, на които то принадлежи – жителите на селото.