От санданското село Склаве до академичните върхове – Топ Преса представя доц. Георги Гаров, човекът който разчете живия код на българското хоро

Има личности, които не просто преподават знания, а носят със себе си цяла културна вселена. Такава е фигурата на доц. д-р Георги Гаров – родом от санданското село Склаве, днес утвърден преподавател в Югозападния университет „Неофит Рилски“ – Благоевград и един от най-задълбочените изследователи на българския танцов фолклор.

Неговият житейски и професионален път не започва в университетските аудитории, а много по-рано – на селския мегдан в Склаве, където още като дете попада в живия ритъм на хорото, народната песен и общността, която се събира около тях. Точно там, без да осъзнава, той прави първата крачка към своята бъдеща мисия – да разбере, съхрани и обясни сложния език на българския танц.

По-късно този естествен път го отвежда към Държавното хореографско училище в София, а след това и в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив. Там той вече не просто танцува, а започва да мисли танца като наука, като система и като културна памет. С времето тази мисия се задълбочава и го превръща в преподавател, който не предава само стъпки, а учи на отношение, разбиране и уважение към традицията.

В центъра на неговите изследвания стои хорото – и по-специално четворката, позната в различните части на Югозападна България и като Малешевско хоро. За доц. Гаров то не е просто танц, а „лицето на един регион“, но също така и жив организъм, който се променя, развива и съществува във времето.

Той категорично отхвърля представата, че фолклорът е нещо застинало. Напротив – според него моментът, в който го превърнем в музейна експозиция, е моментът, в който го губим. Фолклорът, казва той, трябва да диша заедно с хората, да се променя с тях и да отразява тяхното време.

Особено важен в неговия научен поглед е начинът, по който хорото се разбира и тълкува. В популярните представи то често се свежда до схема – движение надясно, движение наляво, повтарящи се стъпки. Но реалността, според Гаров, е далеч по-сложна и жива. Хорото не е механика, а процес. То се случва във времето, а не просто се изпълнява.

В четворката, например, движението не е просто „дясно-ляво“, както често се описва, а включва завои, връщания и динамика в пространството, които променят усещането за ритъм и структура. Ако се разбере погрешно, цялата логика на танца се разпада. Именно затова той подчертава, че хорото трябва да се изучава не като фиксирана форма, а като живо взаимодействие между хората.

В своите изследвания доц. Гаров проследява и различните пластове на една и съща танцова форма в Югозападна България. Една и съща четворка може да бъде видяна в различни варианти – изпята, съпроводена от гъдулка или гайда, изпълнявана със зурни и тъпан или танцувана днес от съвременни танцови формации. Всички тези форми съществуват едновременно и показват не различни танци, а различни времена на един и същи танц.

Според него именно това е най-голямото богатство на българската традиция – способността ѝ да се адаптира, без да губи своята същност. В едно и също село могат да съществуват различни стилове на изпълнение, носещи следи от различни епохи, но обединени от една и съща културна памет.

Гаров обръща специално внимание и на социалния характер на хорото. В т.нар. „хора за веселие“ хората играят смесено – мъже и жени заедно, като израз на общност и празничност. Това също е част от живата традиция, която показва, че танцът не е само движение, а социален акт, който свързва хората.

В неговия разказ хорото не е само фолклор, а форма на общуване, начин на мислене и дори философия. То включва тялото, музиката, пространството и времето в една обща система, която не може да бъде сведена до отделни елементи.

Като преподавател в Югозападния университет, той насочва своите студенти към едно основно разбиране – че фолклорната култура и сценичното изкуство върху фолклорна основа са две различни неща. И двете са важни, но изискват различен подход, различна чувствителност и различна отговорност. Едното съхранява живата традиция, другото я интерпретира и развива.

В центъра на неговата педагогика стои идеята, че бъдещите хореографи трябва да познават дълбоко и традицията, и сцената, защото само така могат да създават стойностно изкуство. За него най-голямата опасност е неразбирането на тази граница, което води до повърхностни интерпретации и загуба на автентичност.

Днес доц. Георги Гаров е не просто преподавател и изследовател, а жив мост между миналото и настоящето на българския танц. Неговият път – от мегдана в Склаве до университетската катедра – е доказателство, че истинската наука започва там, където има любов към корена.

Това е история за човек, който не просто изучава хорото, а го разбира като жива памет на един народ, българският народ – памет, която се предава не само чрез книги, а чрез движение, общност и време.