ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕТО НА „ХРАСТАЛАКА“: КАК ЕДИН ИНВЕСТИТОР СЕ ОКАЗА ПО-ПРАВ ОТ ЗАКОНА И ПО-ЗЕЛЕН ОТ ПАРКА НА САНДНАСКИ

В последните дни общественото пространство в Сандански бе разлюляно от една почти библейска драма на неразбрания предприемач, чийто порив да облагороди природата се сблъска с „бюрократичната стена“ на Общинския съвет. Инвеститорът Валентин Георгиев, чиито планове за строеж върху частен имот в близост до хотел „Шарлопов“ системно биват отклонявани, реши да наруши мълчанието си с позиция, която звучи едновременно като правен трактат и вик за помощ. Според неговата версия, въпросният терен не е никаква гора, а просто „занемарено пространство с храстова растителност“, което сякаш само чака багерите, за да се превърне в архитектурно бижу. Георгиев подчертава, че проектът му не засяга защитени зони, а по случая вече има и спечелено дело в Административния съд срещу Общината – факт, който според него прави всяко по-нататъшно противопоставяне на местната власт не просто незаконно, но и подозрително. С аргумента, че „законът трябва да е еднакъв за всички“ и сочейки към съседни реализирани проекти, той на практика обвини институциите в двоен стандарт и обслужване на частни интереси, маскирани като грижа за общественото благо.

Екипът на „Топ Преса“ обаче не може да не отбележи фината ирония в този пламенен порив за справедливост, където дефиницията за „гора“ и „храсталак“ се оказва въпрос на личен зрителен ъгъл, а не на екологична експертиза. Изключително трогателно е как инвестиционното намерение бива опаковано като акт на алтруизъм, носещ работни места и инфраструктура, докато в действителност всяко ново парче бетон в подножието на Пирин по-скоро задушава, отколкото „подобрява“ района. Когато един инвеститор размахва съдебно решение като индулгенция, той удобно пропуска детайла, че административните съдилища често отменят решения заради липса на мотиви, а не защото са припознали в неговия проект новата „Сентръл Парк“ на Сандански. Реторичният въпрос „защо другите строят, а аз не“ звучи по-скоро като недоволство от пропусната полза, отколкото като загриженост за правовия ред, защото ако грешките на миналото се приемат за законова норма, то Сандански скоро ще бъде известен не с лечебния си въздух, а с лечебната сянка на жилищните си кооперации. „Топ Преса“ припомня, че прозрачността, за която Георгиев призовава, би следвало да започне от самия него – с публично представяне на параметрите на застрояване, за да види обществото дали тези „храсти“ няма да се превърнат в десететажен паметник на личния интерес. В крайна сметка, опитът да се представи урбанизацията на последните зелени буфери като „спасяване на занемарени площи“ е класическа форма на интелектуална обида към гражданите, които отлично знаят разликата между обществена полза и частен Кинт. Докато институциите са подложени на изпитание, остава открит въпросът дали законът ще защити правото на градска среда, или ще се огъне пред поредния „обиден“ инвеститор, решил, че съдът му е дал нотариален акт за бъдещето на целия град.„Юридическият пуританизъм, с който г-н Георгиев размахва едно административно решение, граничи с откровена наивност, тъй като всеки първокурсник по право знае, че отмяната на общински акт поради процесуални пропуски не е автоматичен лиценз за бетониране на природата. „Топ Преса“ припомня на инвеститора, че съдът не е архитект, нито екологичен експерт – той просто указва на администрацията как да мотивира по-добре отказа си, а не я задължава да капитулира пред всеки частен интерес, маскиран като „храстова растителност“. Изключително нелепо е да се говори за „равнопоставеност пред закона“, докато се прави опит за морално изнудване на обществото с клишета за работни места, които при завършен жилищен обект се изчерпват с една чистачка и портиер. Истинското достойнство изисква да признаеш, че когато целият град вижда гора, а ти виждаш само Кинт и застроена площ, проблемът не е в „дискриминацията“ на Общинския съвет, а в твоята собствена ценностна диоптъра, която очевидно е настроена на честота, несъвместима с обществения интерес на Сандански.“