Следата на един артист
-
- февруари 4, 2026
Днес Благоевград не просто отбелязва дата. Днес градът спира за миг и се вслушва в тишината, която остават след себе си истинските артисти — онези, чиято липса не е отсъствие, а промяна във въздуха.
Осем години ни делят от деня, в който си отиде Николай Кимчев — актьор, чието име се произнася с онази особена почит, която не идва от афиши и награди, а от паметта на хората. Паметта е най-взискателната публика: тя не аплодира от учтивост, не прощава фалша и не помни посредственото. А Кимчев остава в нея — ясно, трайно, без усилие.
Имаше присъствие, което не се обяснява. То се усеща още преди първата реплика — в начина, по който сцената „потъмнява“ и „светва“ около актьора, в напрежението на очакването, в онова неизречено обещание, че след малко ще се случи истина. Ролите му не бяха просто изиграни — те бяха преживени. С дълбочина, която не тежи, а отваря. С емоция, която не се натрапва, а стига точно там, където човекът в залата е най-уязвим и най-жив.
Николай Кимчев умееше да бъде близък, без да бъде обикновен. Да бъде силен, без да бъде шумен. Да бъде харизматичен, без да търси харизма. И може би затова колегите го помнят като човек, който събира — не разделя; който вдъхва кураж — не страх; който оставя след себе си не интриги, а светлина. Тази човешка топлота, за която всички говорят, не е дребна черта на характера — тя е талант в най-редкия му вид: да виждаш другия.
Времето обича да изтрива контурите. Датите се отдалечават, гласовете утихват, снимките пожълтяват. Но има личности, които не се подчиняват на това. Защото не са били просто част от културния живот — били са негов нерв. И когато такъв човек си отиде, мястото му не се заема. Мястото му се пази.
Днес Благоевград си спомня за Николай Кимчев така, както се помни най-важното — без патетика, но с благодарност. В спектаклите, които продължават да живеят. В разказите на колегите му, които още започват с „Помниш ли…“. В обичта на публиката, която никога не е била временна.
И ако има утеха в подобни дни, тя е в простата истина: човек си отива, но изкуството му остава да говори вместо него. Да напомня, че е бил тук. И че е оставил следа — ярка, човешка, достойна. В града. В театъра. В нас.
Be the first to leave a review.
