ТОП ПРЕСА ПРЕДСТАВЯ: Руждене – железният страж на Боздаг, който още пее на български! Как българското село се превърна в Гранитис?

„Бре, Стояне, сино мили, чийе йе нова стадо, що йе рано подранило, Драмцко поле поцърняло, Сярцко поле побеляло…“

Има места, които географията нарича „чужбина“, но кръвта ни разпознава като „дом“. Такова място е Руждене. За хилядите нашенци от Гоцеделчевско, които всяка седмица пресичат границата на път за Драма и Кавала, това е просто красив завой в планината Боздаг. Но за историята, това е един незаздравял белег. Днес ви връщаме там, където песента още ехти, а камъкът помни българските стъпки.

Песента, която не може да бъде прекръстена

Преди сто години по тия баири не е имало тишина. Имало е живот, който е пращял от сила. Старите хора още помнят думите, предавани от майка на синове:

Бре, Стояне, сино мили,чийе йе нова стадо,що йе рано подранило,Драмцко поле поцърняло, Сярцко поле побеляло,мостове йе искъцалоот чобанцка голяминъ, йот ягнеца хубавинъ!

Тази песен не е просто фолклор – тя е документ. Тя разказва за времената, в които ружденските стада са били толкова големи, че полетата под Боздаг са променяли цвета си, а мостовете са скърцали под тежестта на стоката.

Когато желязото срещне вярата

Руждене (или Гюреджик) е „кацнало“ на 760 метра височина, пазено от върховете Свети Илия и Корията. Името му не идва от вятъра, а от земята – от рудата. Тук са живели корави мъже, миньори и въгляри, които са вадили сребро и желязо от недрата на планината. Още от средните векове селото е било дервентджийско – пазило е прохода.

През 1873 година ружденци издигат своя духовен монумент – църквата „Свети Архангели“. Трикорабната базилика с дървен покрив и затворен трем е пазила българската вяра с резбован владишки трон и красиви иконостаси. Въпреки че през 1891 г. Георги Стрезов отбелязва, че в нея се чете на гръцки под натиска на Патриаршията, той е категоричен:

„Броят на къщите е 70, само българе“. Тук е имало 120 български къщи и пълно българско училище с 45 ученици

Указът, който се опита да убие спомена

Историята е безмилостна. След войните и пепелищата на 1913-та, българският дух в Руждене е подложен на системно заличаване. Най-тежкият удар идва с официален указ на гръцката държава от 13 януари 1969 година. Тогава, с един подпис, вековни имена на местности са заличени от картата:

Тишината на 55-те души

Статистиката е жестока епитафия. В началото на миналия век тук е имало над 1300 българи и пълно българско училище. През 1940 г. хората са още 577. Днес, според последното преброяване от 2021 г., в селото са останали едва 55 жители.

Руждене гасне като последната жарава в пещ на стар въгляр. Но за нас, които живеем „отсам“, това село не е просто спирка по пътя към Бяло море. То е част от нашата плът. То е песента за Стоян, то е подвигът на хайдутина Георги Гюруджуклията, то е плачът на онези 35 семейства, които оставиха ключовете в бравите и тръгнаха към свободна България.

Следващият път, когато слънцето залезе зад рида Свети Петър, спрете колата. Послушайте река Калина. Тя още разказва за Руждене. И ние сме тези, които трябва да я чуят.

Защото Топ Преса е тук, в Гоце Делчев, и ние знаем, че историята не спира на границата. Руждене не е просто точка по пътя за Гърция. То е част от нашата родова памет.