ИВО МИРЧЕВ ИЗПУСНА СИНДЖИРА ….От борец с „модела“ до политик с нерви на късо съединение

От политологична гледна точка това поведение често се наблюдава при фигури, които дълго време са били в периферията на властта. Натрупаното усещане за несправедливост, липсата на реален контрол и продължителното напрежение се отключват рязко, когато се появи сцена и микрофон. Резултатът е поведение като на развързано куче, което дълго е било овързано и изведнъж лудва. Това не е морална оценка, а описание на добре познат политически синдром. Компенсаторна агресия, породена от усещане за дългогодишна фрустрация и нужда от показна сила.

Психологическият механизъм е ясен. Агресията се използва като заместител на влияние. Когато аргументите не носят бърз резултат, се включва емоционален натиск. Проблемът е, че избирателят не е пасивен обект. Данните от политическата психология показват, че високият тон мобилизира твърдото ядро, но отблъсква колебаещите се. А именно те решават избори. Продължителната вербална агресия повишава усещането за нестабилност, снижава доверието и създава страх от непредсказуемо управление.

Историческият опит е последователен. Политици, които залагат на конфронтация като основен стил, стигат бързо до таван. След първоначалния шум идва умора. Обществото започва да търси спокойствие, компетентност и яснота. Агресията престава да се възприема като смелост и започва да изглежда като липса на самоконтрол. Това води до обратен ефект. Опонентите се консолидират. Неутралните се дистанцират. Подкрепата се свива.

Вредата за политическата среда е дългосрочна. Агресивният стил нормализира грубостта, понижава нивото на дебата и измества фокуса от политики към скандали. Това не носи структурни промени, нито устойчиви решения. Носи краткосрочно внимание и дългосрочна изолация. В крайна сметка агресията не изгражда доверие. А без доверие няма власт, има само шум.

В световната политика има достатъчно примери как агресивното, неконтролирано поведение първо изстрелва, после унищожава политически кариери. Моделът е повтаряем. Контекстите са различни. Краят е сходен.

Силвио Берлускони дълго време печелеше с конфронтация, лични нападки и демонстративна арогантност. Това работеше, докато обществото търпеше шоуто. В момента, в който икономическата несигурност се засили, агресивният му стил започна да се възприема като безотговорност. Доверието се срина. Последва политическа изолация, съдебен натиск и трайна загуба на легитимност. Агресията му не го направи по-силен. Направи го токсичен. Жан-Мари льо Пен изгради кариера върху провокация и агресивна реторика. Десетилетия наред стигаше до таван, но не можеше да го пробие. Обществото реагираше с отхвърляне, дори когато беше недоволно от статуквото. В крайна сметка собствената му партия го маргинализира, защото разбра, че агресията му пречи на разширяване на подкрепата. Дъщеря му смени стила и именно това ѝ позволи да расте.

Найджъл Фараж използваше конфронтация и крайна риторика, за да доминира дневния ред. След референдума за Brexit ефектът се изчерпа. Агресията престана да носи добавена стойност. Избирателите започнаха да търсят управление, а не гняв. Фараж остана без реална власт и с ограничено влияние, въпреки медийната разпознаваемост.

Матeо Салвини също демонстрира как агресивният стил води до бързо прегаряне. От доминираща фигура той се превърна в политик с намаляваща подкрепа. Причината не беше смяна на идеите, а умората на обществото от постоянна конфронтация и истерия. Радикалният тон започна да плаши дори собствените му избиратели.

Общият извод е ясен. Агресията работи като ускорител, но и като киселина. Тя разяжда доверието, когато няма ясна визия и самоконтрол. Политиката е дълъг процес на натрупване на легитимност. Високият тон дава кратък адреналин, но оставя дълга сметка. В един момент обществото спира да слуша какво се казва и започва да се пита защо този човек крещи. Отговорът рядко е в полза на политика.