Забравените герои на България: Полковник Борис Дрангов

Агенция „Фокус” представя поредицата „Забравените герои на България”. Целта й е да допринесе за популяризирането на войнските достойнства – чест, родолюбие, патриотизъм. В нея читателите ще открият интересни и малко известни факти от биографиите на едни от най-значимите фигури, допринесли за извоюването свободата и независимостта на България.
На 3 март 1872 г. в Скопие е роден полковник Борис Стоянов Дрангов. През 1891 г. той постъпва във Военното училище в София, но през 1894 г. е освободен от него. Разжалван, Дрангов е изпратен в строева част и получава офицерско звание през следващата 1895 г. По време на Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. напуска военната служба и възглавява чета в Македония. След въстанието продължава образованието си в Генералщабната академия в Русия. През 1907 г. се завръща в България и продължава службата си в армията. Полковник Дрангов взема участие в Балканската война 1912-1913 г. и Междусъюзническата война 1913 г. След въвличането на България в Първата световна война 1914-1918 г. отново е на фронта. Началник на Скопската школа за запасни подпоручици през 1916-1917 г. Загива при Завоя на р. Черна като командир на Девети пехотен полк. Дрангов е талантлив военен публицист. Автор е на редица съчинения като: „Помни войната!”, Съвети за строеви офицери“ и др.
„Има Дрангов – има хляб! Празна раница – не пази граница! Две смърти няма – без една не може! Животът се мери не по дължина, по години, а по съдържание, по подвизи. Българският войник е създаден да бие и побеждава, а не да бъде бит и мачкан…”
Като заклинания звучат думите на великия офицер, педагог, възпитател, водач, днес вече 143 години след рождението му. Окопите на Селиолу и Гечкенли, на Бубляк, Кубадин и Градско отдавна са обрасли с треви и вече не тревожат сънищата на никого. Кота 1050 или кота Дрангов е прекръстена от поредните господари на многострадалната земя на Македония.
Гробът на Дрангов под вековния орех в малката скопска църквица „Св. Димитър“ също отдавна е заличен, за да не смущава делника на всички, които отсам и оттатък границата забравиха, че преди да бъдат търговци и политици, поети и инженери, лекари и свещеници, са просто българи. Но духът на Дрангов, гръмотевичния му глас, завещанието, скрито между тънките, излинели корици на военния катехизис на Българската армия „Помни войната“, продължава да ни разтърсва, да ни окуражава, да ни влива от силата и вярата си.
Чудно ли е тогава, че сред плеадата блестящи пълководци и военачалници, сред генералите Радко Димитриев, Никола Иванов, Владимир Вазов, Стефан Тошев, Иван Колев, сред героите Векилски и Андреев, сред капитаните от Сръбско-българската война, надвили над прославените сръбски генерали през далечната 1885 г., сред първите пилоти на бойните аероплани в голямата световна, военна история, сред победните командири на ликуващите български полкове по четирите страни на полуострова, именно Дрангов става любимец на съдбата, войската и народа на България. Именно Дрангов дава името си на повече от 400 Дрангови комитети, пръснати по земята на победена, но не и унизена България, в годините след Ньой, 1919 г.
Пак Дрангов оставя спомена за себе си на три села по границите на България – Дрангово (Петричко), Дрангово (Пловдивско), Дрангово (Кърджалийско).
„Дрангови са скалите на Беласица и думите, изсечени с войнишки щик: „A3 СЛУЖИХ ПРИ Дрангов…“
Дрангови са полковете Пети пехотен Македонски и Девети пехотен Пловдивски. Дрангова е Първата Скопска школа за запасни подпоручици. Дрангови войници до края на живота си ще останат журналистите Андро Лулчев и Тодор Кожухаров (Щабскапитан Копейкин или Федя Чьорни), археолога Владимир Сис, поета Крум Кюлявков, писателите Емил Лозев, Чудомир и Антон Страшимиров, композитора Ангел Букурещлиев, военният министър Теодосий Даскалов, политика Стойчо Мошанов, изобретателя в бюрото на „Бойнг“ Асен Йорданов, литературният критик Йордан Бадев-духът и славата на България в бурните години между двете войни. По ирония на съдбата много от тях ще застанат от двете страни на вододела на времето. Едни ще бъдат заклеймени като комунисти, други ще бъдат набедени за фашисти. Ще се преследват и избиват взаимно. След така наречения съд в името на народа, Кюлявков ще опита за заличи имената на бойните си другари от окопите на Солунския фронт Бадев, Лулчев, Кожухаров, но усилията му ще останат напразни. Пред великата ни съдница – историята, много по-важни ще бъдат пропитите с окопна влага листи от простичка ученическа тетрадка, където в отношението към България между „комуниста“ Крум Кюлявков и „фашиста“ Йордан Бадев различия няма. Няма идеологии и временни политически етикети, защото те просто са войници на Дрангов. Може би това е и причината името на Дрангов да остане неподвластно на политически заповеди, декрети и забрани.Нищо, че животът му ще продължи едва 45 години. Нищо, че любовта му към България и мъченическата земя на поробена Македония ще го накара да избере пътя към смъртта във фронтовите окопи пред тихата служба в Щаба на Действащата армия. Нищо, че синът му Кирил Дрангов ще стане сърцето на ВМРО и името му ще бъде свързано в полицейските архиви, в продължение на цяло едно десетилетие, с атентата срещу сръбския крал Александър I Карагеоргиевич и с възмездието над предателите на българската кауза в Македония.
„Ще бъда щастлив да служа в армия под командването на Дрангов“ ще напише неговият пряк командир в състава на Първа пехотна македонска дивизия генерал-майор Александър Протогеров.
Тодор Александров, Йордан Йовков, Елин Пелин, Андрей Протич, Сава Огнянов, професор Милетич, професор Александър Балабанов и хиляди други ще скърбят на гроба на човека, превърнал в култ военната служба в името на България. Ще скърбят и офицерите на Съглашението, окичили с телеграми телените мрежи на фронтовите заграждания. Превратностите в съдбата на родината, ще го приближават и отдалечават, ще се опитват да го крият в някое позабравено ъгълче на родната ни история или ще го изваждат като символ, като знаме, като пример за подражание и възпитание.
Днес, 143 години след рождението му, полковник Дрангов няма гроб в сегашните граници на България. Скромна артилерийска гилза е приютила пръст от двора на църквата „Св. Димитър“ в Скопие и се е опитала да му даде поне частица покой, сред костите на българските войници и офицери, погребани на Военния мемориал-костница. Днес Борис Дрангов няма паметник в двора на Военната академия, някогашното Военно училище, там – където най-много му приляга. Улиците, наречени „Полковник Дрангов“ вече неведнъж са прекръствани в политически безумната улисия на едно или друго правителство, сметнало, че създава България. Но Дрангов има нещо друго, което не могат да му го отнемат нито политическите режими и чистки, нито политическите водовъртежи и лупинги. Дрангов притежава любовта и преклонението на България. И докато я има България, докато сред изгорялото от южната жега Петричко поле разпилява води Дранговата чешма и всеки, който се наведе да отпие от силата и влагата й, прочете надписа: „На падналите юнаци от Пети македонски полк“, ще го има и Дрангов, защото Дрангов е България, защото и днес, деветдесет и осем години след смъртта му в Завоя на р. Черна, българските полкове застиват пред името му, а старците от Добрич до Охрид, стискат в шепа каскетите си и от сухите им очи протичат сълзи, а устните им шептят: „Гордей се, майко Българийо, със своите синове герои от Пети македонски полк. С нас беше подполковник Дрангов…“
Независимо от алчните пръсти на чуждите историци, посегнали на паметта му и причислили го в пантеона на тъй наречените македонски герои, никой друг, освен него, не успя да изживее до край веруюто си: „Бъди възторжен идеалист, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм, честен до самопожертване“ Дрангов е и ще бъде България, докато я има.
И днес, когато повече от всякога ние имаме нужда от един Дрангов, като хляб за изпустелите ни души, станете прави. При Вас, влиза българският офицер извървял с прашните си ботуши, фронтовите пътища, разпънали на кръст полуострова. Влиза такъв, какъвто го видяха неговите съвременници, войниците му – непокорен и горд, безкомпромисен и влюбен в България. Тези, които се притискаха един към друг в препълнените улици на старо Скопие в далечния 29 май на 1917 г., за да изпратят за последно своя Дрангов, своя командир. Тези, които стискаха мъжки очи по цялото протежение на фронта,

разпрострял се от Беласица до Албанските планини. Тези, които, знаеха че зад гърба им започва България…
Любомира НИКОЛОВА/www.focus-news.net/