След скандалния случай в Каблешково: Топ Преса пита – трябва ли да има видеонаблюдение в детските градини? Решение или бягство от отговорност?
-
- октомври 6, 2025
Нека си го кажем направо — никой родител не е същият след бруталният разказ, който излезе за детска градина в Каблешково.
Момиченце на 4 години, което според разказа на майка си и показанията пред психолози, е станало жертва на ужасяващо насилие. В институцията, която трябва да е символ на сигурност, на грижа, на доверие.
Детето не е фантазирало. Не е „разказало приказка“. То е говорило пред експерти, чиято работа е да разграничават въображаемото от травмата. А това, което е описано, няма нищо общо с въображение. Повече напомня на сцена от болен, извратен сценарий, който не би трябвало да съществува, особено не в детска градина.
И какво се случва след това?
Мълчание. Институциите проверяват. Политици си мълчат. А обществото е разделено: едни искат камери във всяка стая, други викат „Не нарушавайте правата на персонала!“ или „Родителите преиграват!“.
Но този път – не. Не е просто страх. Не е параноя. Не е преиграване.
Този път мълчанието е съучастие.
ВЪПРОСЪТ НЕ Е ДАЛИ ДА ИМА КАМЕРИ
Въпросът е – как изобщо стигнахме дотук?
Родителите искат камери. Не за да си гледат децата в реално време. Не защото си мислят, че градината е ТВ шоу, което да върви, докато си пият кафето.
А защото вече не вярват. Не вярват, че ако нещо се случи, ще има кой да го признае. Че ще има доказателство. Че няма пак да се окаже дума срещу дума, а виновните – скрити зад „проверка“, „вътрешна комисия“ или „непотвърдена информация“.
Те искат не сигурност – искат шанс за истина.
„КАМЕРИТЕ НЕ ГЛЕДАТ С ОБИЧ“ – КАЗВАТ УЧИТЕЛИТЕ
От другата страна – възпитателите. Онези, които се борят с изтощение, с липса на персонал, с купища излишна документация, с липса на ресурсни учители и 30 деца в една група. Хора, които често са единствената топлина, която детето получава през деня.
„Камерите няма да решат проблема“, казват те. „Те няма да прегърнат детето, няма да го успокоят, няма да заместят човечността.“
Прави са. Камерата не обича. Не възпитава. Не защитава. Тя само записва. Но понякога, само понякога, това е единственият начин истината да не бъде заглушена.
А ИНСТИТУЦИИТЕ?
Те действат. Бавно. По процедура. Докато травмата вече е нанесена, майката вече е срината, доверието вече е изтрито.
Отново комисии. Отново вътрешни проверки. Отново свиване на рамене и бюрократично заклинание: „Работим по случая.“
Ами детето? Ами утре? Когато пак се случи? Кой ще понесе отговорност тогава?
ДА ПОСТАВИМ КАМЕРИ? ДА!
Но да не се лъжем — това не е решение. Това е последна линия на защита. Нещо като черна кутия в самолет: не предпазва от катастрофата, но може би ще каже какво се е случило.
Да поставим камери? Да. Но нека не ги превръщаме в евтина утеха за системен срив.
Да поставим камери? Да. Но само ако в същото време:
- Намалим броя на децата в група;
- Осигурим ресурсни учители във всяка градина;
- Облекчим документацията, за да се освободят ръце за грижа;
- Обучим персонала да разпознава сигнали за насилие;
- Създадем механизъм за независим контрол и бърза реакция.
Без това камерите ще са просто едно око в ъгъла. Без сърце. Без глас.
ТОП ПРЕСА ПИТА:
Какво мислите вие, нашите читатели?
- Подкрепяте ли видеонаблюдение в детските градини и ясли?
- Смятате ли, че това ще помогне за сигурността на децата?
- Или вярвате, че то ще създаде още по-голямо напрежение между родители и педагози?
- И най-важното: готови ли сме за истинска промяна, или само търсим поредната временна защита?
Споделете с нас. Коментарите ви не са просто мнение. Те са глас в обществен разговор, който не бива да стихва.
Защото детството няма втори дубъл. А болката, причинена в градината, остава за цял живот.
Be the first to leave a review.
