Бабата, която изкачваше планината със сърцето си
-
- юли 4, 2025
В планината няма време. Времето тук не тече – то върви бавно, криволичи, спира да си поеме дъх, заглежда се в камъните, в мъха, в живота на хората… като този на баба Минка Комитова от село Кутела.
На 80 години тя вървеше. По 10 километра стръмна родопска пътека. Сама. В дъжд, в сняг, в мълчание. С едно чувалче на рамо и с план в ума си. „Три часа и съм горе“ – така отговаряше, без преструвка, когато я питаш как издържа. Нямаше героизъм в гласа ѝ, нито самохвалство. Просто ред. Път. Мисия.
Над 15 години баба Минка бе душата на хижа „Преспа“. Носеше продукти, грижеше се, разговаряше с туристите така, както майка говори на синовете си. А когато я срещнеш, разбираш – тази жена не просто носи хляб в раницата. Тя носи дух. Родопски дух – здрав, спокоен и вечен.
Помня я от един септемврийски ден. Седнахме на пън край пътеката, а тя ми говореше за бъдещето. Представяте ли си – на 80 години, с планове. Не с оплаквания. Не с отчаяние. Не с тежест в сърцето, а с лекота, която само човек, приел живота без страх, може да носи.
„Не знам планинари, кравари… ама я за толкова се качвам“ – каза с усмивка и се отдалечи бавно, сякаш светът ѝ е в ритъма на стъпките ѝ. А може би наистина беше. Днес баба Минка вече не върви по тази пътека. Не се качва до хижата. Не носи чувалчето с картофи или сирене. Отиде си от този свят.
Но след нея остана нещо по-ценно от следи по камъните – остана паметта за Човека. Онзи човек, който не се бои от утрешния ден, който не се прегъва пред възрастта, и който не пита колко е трудно, а просто тръгва. Понякога тихите хора оставят най-силния глас.
Поклон, бабо Минке. Родопите няма да са същите без теб. Но вятърът ще носи името ти по хребетите, а туристите ще се чудят кой е този невидим пазител, който още слиза към Кутела с чувалче на рамо…
По спомени на Ивайло Мирчев „Топ Преса“ – да не забравяме хората, които ни учат на живеене.
Be the first to leave a review.
