На днешния ден: Навършват се 185 години от рождението на Хаджи Димитър
Роден е Хаджи Димитър
Днес отбелязваме 185 години от рождението на Димитър Асенов. Хаджи Димитър е роден в Сливен на 10 май 1840 година. Когато е на 2 години, той и семейството му отиват на поклонение в Йерусалим, и оттогава Димитър е хаджия. Този велик българин започва да се бори за свободата на поробения български народ още, когато е на 22 години и не спира, докато не намира смъртта си в разцвета на силите си – едва на 28 години.
През 1868 година в Румъния се сформира четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, която преминава Дунав. Водят много неравностойни битки с османските поробители и им нанасят тежки загуби. Последната си битка четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа води същата година край Бузлуджа, в шипченския балкан. Четата е разбита, а Хаджи Димитър е ранен и умира. Битката е загубена, но не и войната. Националноосвободителната борба набира сили и българите са все по-готови да се борят за отнетата преди векове свобода.
На този героичен българин, дал живота си за родината, Христо Ботев посвещава една от най-въздействащите си творби – „Хаджи Димитър”:
„Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!
Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят…
Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже –
и той я гледа, – мила, зесмена!
„Кажи ми, сестро, де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!“
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!“
Be the first to leave a review.