„Тъкането е душата на Родопите“ – баба Ана от Буката пази тайните на стария занаят
-
- май 3, 2025
Слънцето едва огрява калдаръмения двор на Хаджийските къщи, но вътре въздухът трепти от очакване. Сядате до баба Ана, която с мек глас и добри ръце вече нарежда нишките на стана. До нея, усмихната и заредена с любопитство, е Севда Рушанова. Днес ще ви покажем как традицията оживява пред очите ни.
– Бабо Ана, кога седна за първи път пред стана? Откъде си научила?
Баба Ана (усмихва се, вдига поглед):
Ох, още малка, на 11-12 години. Майка ми тъкаше, баба ми – и тя. Тогава всичко си правехме вкъщи – халища, одяла, мендиле. Гледах, заглеждах, па ми даваха да опитам. Първите редове – колко ги развалях, докато се науча да държа нишката права! Ама с мерак го правех, че така си вървеше животът ни.
– Кое е най-трудното в тъкането?
Ох, детето ми, не е от лесните занаяти туй. Сновенето – там е зорът. Нишките да не се оплетат, всичко да е равно. После като тъкаш – да не сбъркаш реда. За едно голямо халище дни, понякога седмица трябва. Ама после като го сложиш на одъра и го видиш готово… ей, сърцето ми подскача!
– Какво символизира за теб едно родопско халище?
Ами то е като приказка, в която съм вплела всичко – и мъката, и радостта. Като тъчеш, мислиш, мечтаеш. Всяка нишка – спомен, всяка шарка – обич. Имам едно малко килимче, там съм втъкала първите детски спомени. Сега си стои на стената и пази всичко мое.
– А защо младите не искат да учат занаята? Какво им липсва, според теб?
Бързат те. Животът друг стана, всичко наготово идва, в магазина – каквото щеш. Пък тук трудът е много, време трябва, търпение пък най-много. Но вярвам, ако някой веднъж се захване, няма да го остави, занаятът си влиза в душата.
– Ако днес дойде млад човек и поиска да се научи, ще му покажеш ли?
А как! С радост! Да има кой да се наведе над стана, да усети ритъма, музиката на нишките… Ще му покажа сновенето, тъкането, всичко. Не искам занаятът да умре с мене. Дано се намерят такива с мерак.
– Какво ще кажеш на хората, които не познават този занаят?
Да знаят, че в едно родопско одеяло има повече от нишки – има обич, има грижа. Аз като тъка, сякаш пея – нищо друго не ме държи така жива. Това е душата ми.
Докато последните слънчеви лъчи галят гредите на Хаджийските къщи, стаята отеква от приглушеното хлопване на стана и от разказа на баба Ана. Старият занаят тук не е отживелица, а пулс и памет. И ако някой ден някой млад човек поиска да го наследи, нишката няма да се прекъсне.
– Помниш ли първото халище, което сама си направила?
Баба Ана се усмихва, а очите ѝ се изпълват с нежност.
О, помня го, как не. Беше шарено, с червени и сини ивици – цветовете на нашата къща. Давах го за зестра на сестра ми. Тогава имаше традиция – за всяко момиче майката и бабата тъчеха по едно голямо халище и две по-малки за чеиза. Като го постелехме в новия дом, сякаш корен пускаш – където има тъкано, там е и домът.
– А какви мендили най-много тъчеше? Имаше ли любими?
Имаше и сватбени, имаше и за премяна. С белите мендили най-много се гордеех – там шарките се виеха като родопска песен. Обичах да вплитам в краищата малки розички и житни класове. Казвали са, че ако мома тръгне на хорото с такъв мендил, ще ѝ върви на късмет цяла година.
– А докато тъчеш, какво си мислиш?
Мисля си за младите години. Песен си запявам, наум или тихо, да ми върви работата. Понякога си спомням зимните вечери – цялата фамилия край огъня, димът мирише на бор и бъза, мангалът топли краката, а по тавана се разхождат сенки от резбите. Навън вие вятърът, а ние вътре – все някой разказва приказка, друг преплита прежда, трети шуми с хурката.
– Как ухае родопският дом според теб?
На момина сълза, сушени гъби и топла пита. На чисто платно, на дърво. Понякога се улавям, че вечер си въздишам, ей така, от благодарност – за всяка риза, която тъках, за всяка радост и тъга, вплетени в шарките.
Малко преди да си тръгнем, баба Ана вдига едно старо, избеляло халище и го прегръща.
– Това ми е от майка, пазя го, да не се изгуби и да не се забрави. Тъкането – то не е само работа за ръцете, то е училище за сърцето.
Когато излизаше от Хаджийските къщи, денят вече се разливаше в злато, а от стана остана тихото ехо на едно време, в което човешките ръце са били по-близо до чудото. Във всяка нишка живее история. Дано има кой да я разказва нататък.
Be the first to leave a review.
