От „Защо те волим слънце мое, ти го знаеш, я те волим“ до мълчанието на последното „Обичам те“: Невъзможната но вечна любов на Невена и Раде
-
- април 10, 2025
В момента, в който героят на Маркович изрича към Коканова репликите: „Защо те волим слънце мое, ти го знаеш, я те волим“, всички на терена застиват. Камерите сякаш забавят своя ход, а екипът се вцепенява. Режисьорът Въло Радев само отронва лека въздишка, безсилен пред случващото се….То вече е станало. Пламнала е голямата, забранена и невъзможна любов между Раде и Невена
Някои казват, че най-голямата любов в живота е онази, невъзможната….Тя по стечение на обстоятелствата се е превърнала в нещастна, сложна или просто си изпуснал (умишлено или случайно) правилния момент. А втори шанс така и не се е появил. Тя е различна от несподелената, която в крайна сметка времето успява да изтрие… а тук знаеш, че всичко е било двустранно, но заради глупавите ти страхове, гордост и предразсъдъци си останала в изходна позиция.
Наранили сте се взаимно, но ти чувстваш двойна порция вина и накрая единственото, което ти е останало, е просто да го приемеш. Или пък не?! Достойнството си е достойнство, в крайна сметка. Никой не е фен на драмите и сълзите. За тях си има самотни неделни вечери. Годините изминават, животът си е продължил, дошли са нови хора, емоции и преживявания и всичко някак се е подредило. Може би и за двамата. Но някъде дълбоко в теб спомените и милионите неизказани думи, прикрити усмивки и пропилени моменти съществуват и не смятат скоро да си тръгнат. Опитваш се да потънеш в безоблачното и спокойно настояще, но не можеш да се примириш с бушуващото минало, което всеки път, когато останеш сама, ти напомня за себе си обземайки сънищата и мислите ти.
Разумът ти знае, че няма връщане назад и всичко е приключило, но сърцето упорито строи своя машина на времето, с която да преживява онези незабравими моменти отново. Казваш си, че щом е недовършено и неизживяно не бива да се сбогуваш, защото кой знае?!
Бледото познанство с една невъзможна любов изглежда като нелепа шега, но си даваш сметка, че би го предпочела пред тягостното превъртане на изминалите дни, пред неясното очакване и нестихващите блянове, пред главоблъсканиците в стил „ами ако бях/не бях казала/направила…, сега можеше да…“ , пред болезнената носталгия, която изпитваш всеки път, щом чуеш „онези песни“….. И отново, изключваш звука на разума в края на деня и се въоръжаваш със стабилно количество наивност, оптимизъм и обич към приказките с щастлив край, задавайки си за хиляден път въпроса дали има съдба… и защо не ѝ омръзва от този черен хумор.
После оставаш пак в компанията на самотата и се примиряваш, че невъзможната любов умира трудно, а понякога дори се превръща в безсмъртна….
Днес ще ви разкажем една безсмъртна любовна история, достойна да бъде разказана из страниците на някой роман. Това е история за онази дълбока, жестока, голяма, изпепеляваща любов, която те кара да летиш и същевременно те срива до земята. Онази любов, която белязва живота ти завинаги и остава до края в сърцето ти. Това е невъзможната любовна история на голямата Невена Коканова и сръбският актьор Раде Маркович.
Всичко между тях започва малко банално за една екранна двойка, събрала се, за да изиграе ролята на двама влюбени във филм. Те се срещат на снимачната площадка на „Крадеца на праскови“, а химията помежду им пламва на момента.
Това се случва през далечната 1964 г., когато животът на Невена се преобръща завинаги, след като е избрана за главната роля във филма. Това е една история с главно „И“ и любов с главно „Л“ – „Крадецът на праскови“ и той… Раде Маркович.
Тази изпепеляваща любов пристига с гръм и трясък в живота на примата на родното кино. В сценария между българката Елисавета и сръбския военнопленник Иво Обренович пламва гореща любов. Оказва се обаче, че тази любов в действителност се случва и извън обсега на камерата, между Венчето и Раде.
Именно на снимачната площадка на романтичната история по Емилиян Станев чувствата излизат извън написания сценарий. В момента, в който героят на Маркович изрича към Коканова репликите:
„Защо те волим слънце мое, ти го знаеш, я те волим“,
всички на терена застиват. Камерите сякаш забавят своя ход, а екипът се вцепенява. Режисьорът Въло Радев само отронва лека въздишка, безсилен пред случващото се.
То вече е станало. Пламнала е голямата, забранена любов между Раде и Невена.
„Още на първия дубъл се усети, че между нас прехвърчат искри. Мисля, че филмът се харесва и днес, защото в него се разигра истинска любов, не само на екрана, а и наяве. Това беше една любов, каквато може да се роди по време на войната”, спомня си Маркович в свое интервю.
Любовта им е невъзможна, защото той е женен за сръбската звезда Оливера Маркович, артист на Юголсавия, тя – омъжена за Любомир Шарланджиев. Съпругът на Неве знае за увлечението ѝ. Той е толерантен, но дава да се разбере, че трябва да избира.
„Не мога да кажа кога всичко това се превърна в любов. Но го осъзнах чак след снимките, когато се върнах в Белград. Аз се разведох, но Невена не можа. Нейният съпруг бе с тежки сърдечни проблеми. Разводът щеше да го убие…“, споделя още актьорът.
За ролите си в „Крадецът на праскови“ Маркович и Коканова получават наградите за мъжка и женска роля на Фестивала на българското кино „Златната роза“, но в живота голямата награда им се изплъзва.
Седем години те крият тази невъзможна любов. Тя е любов на откраднати мигове, целувки, на тайни срещи и обреченост. Прекрасна любов, заради която времето спира, въздухът застива и земята спира да се върти, само за да даде повече пространство и минути на влюбените да се обичат.
На червения килим във Венеция обаче ги възприемат официално като двойка и именно там Раде и Невена изживяват най-вълшебните си десет дни. В началото на 70-те години двамата слагат край на бурния си роман, но остават приятели до края на дните си.
В продължение на 40 години си пишат невероятни любовни изповеди и макар родните и югославските тайни служби зорко да следят кореспонденцията им, те поддържат пламъка на любовта до края на живота си.
“Когато снимахме “Крадецът на праскови”, ни беше забранено да изказваме истинските си чувства. Тогава бяха други времена. Югославия беше на една страна, а България – на друга. Политиката диктуваше дори и личните чувства. По едно време ми идваше да зарежа артистичния си живот, защото ми беше писнало да съм артист на сцената и извън нея”, споделя Маркович.
Невена си отива от този свят на 3 юни 2000 г., на 61 г. Коварната болест рак отнема живота на голямата актриса, която до последно не свежда глава, никога не се оплаква и запазва статута си на вечната и незабравимата. Последният ѝ пристан е с. Иглика в Еленския Балкан, където тя избира да линее тихо и достойно.
От този свят, десет години по-късно в хърватския град Забок си отива и нейната голяма любов – Раде Маркович. След смъртта му става ясно, че той е запазил всички писма, които са си разменяли с голямата му любов Невена. Раде е съхранил нейни невероятни изповеди, съвместни снимки от кинофестивали от цял свят, както и фотоси на красивата българска актриса.
Единственото, за което сръбският актьор така и не успява да си прости е, че не е успял да се сбогува с нея и до края на дните си страда, че не е могъл отново да каже „Обичам те” на единствената си, но невъзможна любов- неповторима Невена.
Be the first to leave a review.
