Богатата история на село Кремен- стража на Пирин планина
-
- март 8, 2025
Според едно предание жителите му разнасяли с яките си мулета из околните селища кремъци и от тук получили названието си Кременци, а селото било наречено Кремен. Второ предание гласи, че по времето на помохамеданчването османците срещнали упорита съпротива от населението, което не предало вярата си, останало твърдо като кремък.
И до ден днешен не се знае, точно кое е вярно, както и кога е създадено това красиво и диво селце. Знае се, че след него, няма друго село. След него е само обширният Пирин. Всъщност, селото е сякаш гордо построено пред планината като негов страж.
Историята на селото е изключително богата, както на легенди, така и на революционна дейност.
В 1901 година войводата на ВМОРО Иван Апостолов (Копаран чауш) основава революционен комитет в двете съседни пирински села Обидим и Кремен, в който влизат Атанас Радонов, Георги К. Пандев, Христо (Ризо) К. Пандев, Димитър К. Пандев, Георги Т. Юсев, Георги Г. Москов, Ангел Димитров Павлов, Григор С. Каръков, Костадин И. Пандев, Георги Ст. Пръчков, Януш Хиджов, Никола Караджов, Георги Даскалов, Коста Даскалов, Георги Ущавалиев, Ризо С. Радулов (Калинков), Глигор Джаров, Кръстьо Пакларски, Иван Даков. Двете планински села, разположени над важния път, свързващ Разлога с Неврокопско, се оформят като важен център на ВМОРО.
В Кремен е организиран склад за пушки, муниции и снаряжение, докарвани предимно от България или закупувани от самата Османска империя. Складът в Радоновата къща е под опеката на местните ръководители учителите Благой Хр. Джуданов и Георги Гл. Москов и на Копаран чауш. През първата половина на февруари 1903 година в Кремен идва Гоце Делчев с чета, в която е кременецът Иван Ф. Радулов. Гоце отсяда в Радоновци, а четата е настанена в къщите на Георги Т. Юсев, Благо Ценкин и други. В Кремен отсядат и чети на Върховния комитет.
Малко преди избухването на Илинденско-Преображенското въстание в селото отсяда четата на Стоян Мълчанков. Предадена е от ратая Кушан и в селото пристига войска, много кременци са арестувани, отведени във Филипово, а после в Неврокоп и измъчвани в продължение на 90 дни, след което свободата им е откупена от селяните.
Два месеца преди избухването на въстанието 200 кременци и обидимци са извикани за военно обучение в местността Изворето от Яне Сандански. Сформирани са две чети, огравени от кременците Благой Джуданов и Георги Москов, които, преследвани от властите, са принудени да станат нелегални и да влязат в четата на Копаран чауш.
Кременска стража, под командването на Благой Джугданов, участва активно в унищожаването на османския гарнизон в Обидим на 14 септември и в разгрома на впоследствие изпратената от Неврокоп османска част на 16 септември при Харамибунар. Оцелелите от двете сражения османски войници заедно с башибозук от Рибново, Филипово и друи селища в района се насочва към Кремен. Селяните заедно с добитъка се изтеглят в планината, а ценната покъщнина е закопана. Кметът Илия Филиповски, който има добри връзки в Неврокоп, пъдарят Стоил Ушехов и брат му Коста Ушехов решават да се опитат да измолят пощада за селото от османците. Тримата са измъчвани страшно, като на Филиповски са отрязани краката, но не издават къде са се оттеглили въстанниците. Насечени са на парчета. Семейството на кмета, останало в селото е избито – жена му Мария и шестнайсетгодишният Петър са убити, седемгодишният Георги се спасява, а двегодишната Мария е отведена в Драма. Другите трима старци, останали в селото, също са убити. Цялото село е изгорено. Общо жертвите на селото във въстанието са 32.
Пристигналата чета на Върховния комитет под командването на поручик Любомир Стоенчев, в която е и кременецът Иван Ф. Радулов, помага на избягалото население да се изтегли в България. Населението е организирано в два потока – единият само от обидимци, а другият от кременци и обидимци, които след дълъг преход минават границата при Айгидик.
През 1908-1909 година селото има 214 български къщи с население 1091 души.
Предания и легенди
Едва ли има човек в област Благоевград, който не е чувал за крепостта „Момина кула“ край село Кремен.
Момина кула или с по-старо име Къз калеси е късноантична и средновековна крепост в Югозападна България, разположена в пролома Момина клисура на река Места край село Кремен на югоизточните склонове на Пирин, на 16 km километра северозападно от град Гоце Делчев (Неврокоп). Предполага се, че фортификационното съоръжение е построено към II-III век, след което е изоставено и възстановено едва през XII век.
Обявена е за археологически паметник с национално значение.
Фортификационното съоръжение е изградено върху трудно достъпно възвишение, обградено от дълбоки речни долини от север, запад и юг. Забележителна част от укрепителната система са крепостните кули и бойниците. Те представляват надстроени скални образувания, метод, който е характерен за проектирането и строителството на крепости в късното Средновековие.
През лятото на 1915 година през крепостта минава известният български археолог и по-късно политик Богдан Филов, който оставя интересни пътни бележки:
| „При началото на дефилето, върху един връх на левия бряг на Места, над селото Сиропол, се намира градище (кале). Имало запазени дебели зидове и едно черковище, а също и някакъв кладенец (бунар 118х130х30, диаметър 80 см). По-горе, дето р. Каменица се влива в Места, се намира Къз калеси или Момина кула. Руините (зидовете) стърчат доста високо, на един връх. Вдясно се намира кула от турско време. Според преданието старата кула била съградена от някоя еврейка. „ | “ |
При теренни проучвания са открити и късове домашна керамика са от V век, а съществуват и писмени сведения, че крепостта е била свързана чрез тунел с античния град Никополис ад Нестум.
По време на теренни проучвания през 2010 – 2012 година в изпълнение на дейностите по проект „Европейски приказки и легенди“ са извършени от научноизследователски екип в състав: проф. д-р Васил Марков, проф. д-р Албена Георгиева и доц. Георги Гаров, които записват легенди и предания свързани с Момина кула.
Народните легенди разказват за смела девойка, която за да не попадне в ръцете на турските поробители се хвърлила от крепостта в дълбоката пропаст, която се намирала под нея. Така хората нарекли мястото „Момина кула“.
Съществува и друг вариант на същата легенда, в която момата понечила да скочи в пропастта и в този момент се вкаменила. Силуетът според местното население ѝ се виждал и днес в скалите, източно под крепостта. При теренното проучване в близкото село Буково съществува легенда свързана с мястото, която гласи, че момата била огромна на ръст. Тя живеела на „Момина кула“ и била сестрата на епическия герой Крали Марко. Долу под скалите на крепостта, в река Места момата великан имала изсечено в скалата на дъното на реката огромно корито, където перяла дрехите си. От скалите при „Момина кула“ до скалите на отсрещния връх Нисторица, тя опъвала едно въже над реката за да простира изпраните дрехи. Според друг вариант на същата тази легенда момата великан била построила крепостта „Момина кула“. Тя вземала камъните от връх Нисторица и ги пренасяла по въже, което била опънала между върха и скалистото възвишение, където е крепостта над река Места.
Съществува и друга легенда за крепостта, в която се долавя отглас от историческите събития белязали падането на България под Османска власт. Според преданието Момина кула е построена от сестрата на цар Иван Шишман – Тамара, след като същата съумява да избяга от турски плен.
Кера Тамара Българска е дъщеря на цар Иван Александър и царица Теодора и е родена през 40-те години на XIV век. Според едни исторически извори Тамара е съпруга на деспот Константин, като преобладава мнението, че това е прочутият деспот на Велбъжд – Константин Драгаш. Тази теза обаче е обект на спорове в българската съвременната историческа наука, заради сложни политически взаимоотношения и възможно умело прикрита от двама велики държавници на епохата тайна. Известно е, че Константин Драгаш е починал през 1395 г., и че през 1376 г. Кера Тамара Българска е обявена в двора на новия български цар Иван Шишман за вдовица. Още през 1371 г., след като цар Иван-Александър умира, а престолът е зает от брата на Кера Тамара, Иван Шишман, във Велико Търново пристига делегация на османския султан Мурад I, която да уреди отношенията с новия цар. Султанът иска Кера Тамара за съпруга като залог за мир между двете страни. Иван Шишман протака това решение близо седем години и чак през 1378 г. след много неуспешни битки с турците, и за да спаси остатъка от българската държава, той сключва васален договор, по силата на който е принуден да изпрати Кера Тамара в харема на Мурад I в тогавашната столица на османците – Бурса. Според Бориловия синодик съдбата на Тамара е оценена като саможертва:
„…На Кера Тамара, дъщерята на великия цар Иван Александър, велика госпожа, обрученица на великия амир Амурат, която му бе отдадена заради българския род. А тя, като отиде там, запази православната си вяра, рода си освободи, живя добре и благочестиво и с мир почина, вечна памет…“.
В Лондонското евангелие до Тамара е изобразен съпругът ѝ деспот Константин. Извършени сравнителни анализи с други изображения показва, че това категорично е Велбъждския деспот Константин Драгаш, а летописите от XIV век на Балканите няма друг благородник с името Константин, който да носи титлата деспот. Дъщерята на Константин Елена Драгаш се омъжва за византийския император Мануил II Палеолог и става майка на последния византийски василевс – Константин Палеолог. В тази епоха на политическите бракове е недопустимо за един византийски император да направи своя съпруга случайна жена, неотговаряща на ранга му. Така подредени събитията в прав и логичен ред, според някои български медиависти е възможна само ако се допуснат две вероятности – за да спази религиозните канони – Иван Шишман, подготвяйки превръщането на сестра си в политически заложник за съдбата на България и в една от многото съпруги на турския султан, сам е пуснал слуха за нейното овдовяване; следователно Кера Тамара, както е описана в легендата, вероятно наистина е избягала от султанския харем. Факт, който Мурад I никога не би признал публично, защото такова признание би потвърдило чувствата му към жена от друга вяра, което е изключително оскърбление. За вътрешните му врагове това би било слабост, след чието разкриване лесно би бил свалят от престола. Оповестяването на бягството на Тамара, също щяло да бъде отчетено като голям позор, ето защо гробницата в Бурса, в чиято основа е гробът на Кера Тамара, редом до този на султан Мурад I, е оставена непокрита, според тази интерпретация на средновековната легенда – като символ на тайна, ревностно пазена повече от седем столетия.
Хроника от XV век описва Тамара Българска като начетена жена, която наред с най-добрите строители на цар Иван Александър е участвала в укрепването на крепостта в Дръстър (Силистра). ”Момина кула“ е най-голямата и надеждна крепост, която приблизително разполовява пътя между Бурса и Велбъжд. В средата на XIV век тя многократно е опожарявана от турците и е логично предположението, че след бягството си от турския плен Тамара е организирала възстановяването ѝ.
През 1903 година Пейо Яворов минава през Момина кула, незаинтересован от легендите за духове на девици, свързани с крепостта, той споделя само следното:
„Една мома се мярка в тъмнините на времето, един сфинкс задава съкрушителна загадка на въображението. Може би тук сутринният зефир е прохлаждал любовния жар на някоя царица Тамара, загледана подир стотния труп, отнасян от вълните на Места… Или младата пленница на някой страшен феодал е впивала иззад прозорчената решетка тъжни погледи в далечината – много вечери, дълги години, очакваща оногова, който ще дойде късно, уви.“
Исторически контекст
В скалите под крепостта Момина кула е разкрита и естествена пещера, с няколко входа, галерии и зали, където е съществувало праисторическо обиталище. По стените на някои от галериите са регистрирани изрязани символи и знаци. В пръстта по подовете на галериите са открити пръснати късове от дебелостенни съдове, работени на ръка, късове от руда, кости и др. Входовете на пещерата са зазидани и достъпът до пещерата е невъзможен.
На около 2,5 km югозападно от Момина кула, в местността Планка се намират основите на селище датиращи от късната Античност, което е било значително по своята площ. От същия период датират и три некропола – един, отстоящ на около 100 m северозападно от селището; другият на 4 km източно от село Кремен в местността Лозенско и третият в местността Греищата, които датират от III – IV век.
Be the first to leave a review.
