Историческото наследство в село Струмешница! Селото, което и до днес пази едно от най-покъртителните събития в историята на българската държава, чието ехо още отеква през вековете.
-
- февруари 28, 2025
Самуиловата крепост се намира на десния бряг на река Струмешница, на 1.16км от с. Струмешница край полите на планината Беласица. На това място през 1014 г. се е разиграла една от най-големите трагедии в историята на българската държава, свидетелство за жестокост, непозната дотогава в историята, нечувано военно престъпление. Няма и не може да има друго определение за ослепяването на 14,000 обезоръжени и беззащитни пленници, което е по-скоро повод за срам, нежели за гордост за Василий Втори, който напълно заслужава „титлата“ не Българо-, а Човекоубиец.
Географското положение на района на Беласица обуславя неговата дълга, богата и често трагична история. От една страна, закътаната между две планини долина на река Струмешница винаги е предлагала стабилно средство за препитание, а скътаните по планинските склонове селища – подслон и закрила. От друга страна обаче, още от дълбока древност оттук е минавал един от най-натоварените транспортни и търговски коридори на Балканите. И често за него са се водили спорове и войни.
Поради благоприятния климат и ландшафт, както и изобилието на води, районът на Беласица е населяван от хилядолетия. Неговата история е тясно свързана с река Струма, която в древността е била основната комуникационна артерия, свързваща Егея с Европа. По Струма, през VІІ хилядолетие пр. Хр., към Европа са проникнали земеделието и животновъдството – основа на европейската икономика и до днес. Именно тук е възникнала и най-ранната металургия. В Античността е процъфтявала забележителна култура. Тук е бил разположен един от важните и големи римски градове – античният град Хераклея Синтика при с. Рупите, който е оказвал влияние върху живота на района в течение на почти девет века. Средновековието е време на разцвет, но и време на трагични обрати.
Едно от най-покъртителните събития, чието ехо още отеква през вековете, е Беласишката битка от 1014 г., когато византийският император Василий ІІ разгромява армията на Цар Самуил в Ключката клисура и заповядва всичките пленени 14000 войници да бъдат ослепени. Това се случва в непосредствена близост до село Струмешница. Селото което гордо пази и до днес обявения на 23 октомври 1982 година Национален парк-музей „Самуилова крепост“.
Средновековна крепост Самуилова крепост и преградни съоръжения от типа дема се намират на 1.16 km западно по права линия от центъра на село Струмешница и на 3.78 km североизточно по права линия от центъра на село Ключ.
Царуването нa Самуил (997-1014) е период, изпълнен с много динамизъм и превратности. Период, белязан от непрестанната опасност за българската държава от страна нa укрепналата по време нa македонската династия Византия. Както е известно, след смъртта нa Йоан Цимисхи (976 г.) източнобългарските земи били присъединени към Самуилова България. До обявяването и коронясването му за цар (997, след смъртта нa цар Роман) Самуил води редица сражения: през периода 979-985 българските войски нa юг достигнали до Епир, Тесалия и Пелопонес; нa 17 август 986 г. българите разгромили ромейските войски в Ихтиманския проход след неуспешния поход нa император Василий II до Средец.
До битката при р. Сперхей (есента нa 996 г.) Самуиловите действия успели да доведат до обединяването нa почти всички български земи в Македония, Мизия, Добруджа, Тракия, а нa юг- и Тесалия. В периода 997-1009 г. (битката при Крета) успешните действия нa българите били почти прекратени. Множеството крепости и територии, придобити през предишните години, били загубени. Едва през 1009-1013 г., когато Василий IІ трябвало да отстоява владенията нa Византия в Южна Италия, българската защита успяла да се стабилизира. Най- вероятно в този кратък срок била изградена, с цената нa много усилия, Самуиловата крепост и дема в Подгорието (долината между Беласица и Огражден), при с. Ключ.
„Той [Самуил], пише Скилица- Кедрин, решил да укрепи тази теснина и да прегради достъпа нa императора.” Като конкретен повод за построяването нa демата нa това място се явява неколкократното преминаване нa Василий II през тази долина. Пътят, по който преминавали ромеите, е известен още от античността. За неговото съществуване се правят изводи от самото наименование нa река Струмешница през трако- римския период – Понтос (път). Използвал се е и през Средновековието като сектор нa пътя от Адриатика през Струмица за Неврокоп и Тракийската низина. През турското робство е наричан „Деведжи юли”, т.е. Камилски път, а до средата нa века и дори днес е известен като Подгорски път или път, минаващ под северния склон нa Беласица между Петрич и Струмица. Важността и голямата употреба нa Подгорския път е обусловила и изграждането нa преградната стена върху неговото трасе. А при направата нa крепостта- и демата са включени и умело използвани от строителя и географските дадености нa терена.
Освен че е разположена нa такъв важен за времето си път, тя е и в най-тясната част нa долината, където разстоянието между Беласица и Огражден е около 4-5 km. При построяването и сполучливо са включени хълмовете в района: Гергевче, Чукалъко, Самуилова крепост, а в Огражден- местностите Метеризо и Горелите бърчини. От юг укреплението е осигурено от стръмните склонове нa Беласица, която в тази си част е една природна стена- стръмна и трудно достъпна. Устройството нa демата се очертава като сложна система от ровове, земни валове, каменни прегради и дървени палисади. А Продължителят нa Георги Монах ни дава и още по- големи подробности: Самуил „преградил теснините и проходите нa едно място със стени, другаде с въжета и дървета и направил изкуствени валове”. Освен самата дема с укрепления били оградени и околните проходи, където били поставени и стражи. За устройството нa части от демата може да се съди от археологическите разкопки и от теренните обхождания.
Въз основа нa всички тези данни се вижда, че демата се дели нa два сектора: южен, от връх „Гергевче“ до хълмовете „Чукалъко“ и северен, от „Чукалъко“ до местност „Горелите бърчини“. Най- южната точка е укреплението „Гергевче”. Това е хълм в планината Беласица с надморска височина около 750 m. Стръмните му склонове го правят естествено недостъпен. Достъпът е най- удобен от юг- югозапад, в която му част се е намирал вероятно и входът към него. Укрепен като самостоятелна твърдина още по времето на късната античност, той е подсилен и включен в отбранителната система на демата. Опасващата го стена следва очертанията нa терена и затваря площ около 2.4 дка. Дебелината и варира от 1.20 до 1.50 m. В рамките нa самостоятелното укрепление „Гергевче” се регистрират множество стени и находки, но липсата нa археологически разкопки не позволява цялостното им систематизиране. Откритата в района главно строителна и обикновена керамика е от периодите V-VI, X-XI в. След „Гергевче” са следвали дървени ограждения и прегради, спускащи се по стръмния северен склон нa планината докъм полето. В долината от склоновете на планина Беласица до хълмовете „Чукалъко“ реално естествени препятствия няма и поради това там са съсредоточени най- солидните укрепления от демата.
Те включват огромен ров и няколко пояса преградни стени, всичко простиращи се над 4 000 дка площ. Преградите и ровът били изградени в дола, образуван от планинско дере. Коритото нa дерето в равнината е приспособено като ров, затова е разширено и оформено съгласно приетите през Средновековието фортификационни техники. Ровът минава по най- високата част нa образувания от дерето наносен конус в м. „Лешките“. Направлението му е приблизително север- юг. По дължината нa рова от двете му страни личат струпани камъни, остатъци от изградените каменни основи нa дървените прегради. Размерите му по протежението варират: ширина при основата от около 3 m до 4.60 m, ширина при горната част от около 10 m до 12.50 m и дълбочина 1.90 m и повече. Ровът се проследява в продължение нa около 1.5-2 km през местността “Лешките” и завършва в местността “Бозалъко”. Нa запад от него главно в м. “Лешките” се проследяват и множество грубо изработени стени. Някои от тях са по- късни, вторично направени. Площта, върху която са разположени, е около 4 000 дка, като те също достигат до м. „Бозалъко“.
Три от тези зидове са изградени успоредно нa рова. Ширината им варира от около 2.70 до 2.80 m. Изградени са от ломен и речен камък, вероятно в спойка от кал, която сега над нивото нa терена е промита. Разстоянието от рова и един от друг варира от 100 до 150 m. Особен интерес представлява един от тези успоредни зида- първият след ровът. Това е двойна стена с ширина 4.1 m, като между източната- 2.1m и западната- 1.2 има пространство от 0.8 m, което е запълнено с пръст. Такъв тип градеж е характерен за набързо издигнато съоръжение, като е намерен оригинален начин за постигане на необходимата здравина на зида, въпреки ограниченото време за строителство. В м. “Лешките” се проследява около 60-70 m и отново се открива със завършването на рова в местността „Чикорковица“.
След това стената продължава на северозапад преминавайки река Липница и завършва в близост до м. “Чукалъко”. Последните подучвания на демата показват, че стената е запазена под насип на много участъци от трасето ѝ. От вътрешната и страна през определени разстояния се наблюдават големи струпвания от камъни с размери 8х6 m. Тези струпвания са от кули издигнати за подсилване на стената в най- достъпните участъци. Освен тези стени в м. “Лешките” има още множество стени и каменни струпвания с различни очертания. Вероятно голяма част от тях, са от вторична направа. Вторични каменни струпвания има и нa изток от рова, използвани за подпорни стени нa нивите. Двойната стена е прекъсвала в района нa м. “Чукалъко”, нa 3 km северно от с. Ключ и от там демата е продължавала във вид на земен вал с дървена палисада. Някои извеждат- името нa местността от „спукване”, „сбиване”. Нашето мнение е, че тя по- скоро произлиза от „лъка” (равно място край река) и „чука” (чукар, хълм). Това тълкуване напълно съвпада с релефа нa местността- равнина, в северния край нa която се издига хълм.
Този хълм също е влизал в демата. Тук се проследява валът по северния и източния склон със запазена височина от около 0.5 m и ширина 2 m. Находките в района са предимно от XIII-XIV в., което показва, че и след битката е използвано доброто му географско положение. С м. “Чукалъко” завършва южната част от демата. Северният дял нa отбранителната система започва от хълм, разположен нa около 300 m западно от хълма в м. “Чукалъко”. Между двата хълма се спускат стръмни пясъчни сипеи, като отделни малки валове с палисади е издигнат само на достъпните участъци. Сипейте са се явили като естествена уловка за нападателите, тъй като входът към тях е откъм незащитената част на полето. Навлизайки противника между тях е можело лесно да бъде унищожен от бранителите, разположени по околните височини. От този западен хълм по естествен, не много голям хребет се спускал вал, който достигал до хълма и крепостта Самуилова крепост.
Живот нa рида „Самуилова крепост” е регистриран още през античността. През VIII в. тук било изградено раннобългарско поселение. Открити са множество жилища от тази епоха, а също и предмети нa бита: хромели, съдове, фрагменти от гривни, прешлени за вретено, върхове нa стрели, каменни тежести и др. Открити са и значителен брой монети от времето нa Йоан Цимисхи, разположени главно по подовете нa жилищата. Този факт дава основание да се приеме, че селището е опожарено по времето нa някой от походите нa Василий II, за които споменава и самият Скилица- Кедрин. Върху селището е изградено укреплението Самуилова крепост, влязло в отбранителната дема. Землено по своята същност, укреплението се състои от три вала и два рова, опасващи хълма. С по- особена структура е само най- вътрешният вал. В основата си има ядро, изградено от камъни и пръст, минаващо върху вала нa ранното средновековно селище. Върху ядрото била изградена дървена конструкция от надлъжни и напречни греди. От външната страна била изградена каменна обложка. Над вала имало каменна стена, вероятно завършваща с дървени платформи. В най- западната част на укреплението била разположена внушителна кула 5х6 m, която била изградена с каменна основа и дървена горна част. Според Б. Цветанов на хълма не е съществувало раннобългарско селище. Според него разкритите 41 бр. землянки са военият лагер на цар Самуил, в които било настанено командването на българската армия. Голямата землянка е била полевата резиденция на царя а кулата но нея била наблюдателен пункт, от където българският цар гледал развоя на военните действия. Тази хипотеза не е съвсем за пренебрегеане, понеже от кулата идеално се вижда цялото протежение на демата от „гергевче“ до „Горелите бърчини“. От този хълм линията нa демата се насочвала нa север през р. Струмешница по плaнината Огражден. Тук били изградени валове с дървени надстройки, които достигали до м. “Метеризо” и м. “Горелите бърчини”.
Именно тук завършвала и демата, започваща от м. “Гергевче” и простряла се над 8 km дължина. Устройството нa съоръжението наистина предполага невъзможност за превземане и преминаване. Но въпреки всичките положителни елементи и дадености през лятото нa 1014 г., то е превзето и опожарено. Император Василий II навлязъл в долината нa Средна Струма през Рупелския проход. Оттук той се насочил нa запад, по долината нa р. Струмешница към Клидион (дн. с. Ключ) и Кимва Лонг (дн. с. Мокриево, стар. Макриево, Македония). В Подгорието той бил спрян от изградената дема, където българската войска чакала. В същия момент, докато византийците се придвижвали, един отряд от Самуиловата войска начело с Давид Несторица се насочил към Солун. Градът бил обсаден. По въпроса относно обсадата изворовият материал се раздвоява. Според Михаил Аталиат при отблъскването нa българите начело нa ромеите стоял Михаил Вотаниат, синът нa солунския дук Теофилакт Вотаниат: „излязъл с малцина, които случайно участвали с него в похода (сражението).” Изхождайки от времето нa написване нa тези редове, а също и от факта, че синът нa Михаил Вотаниат по време нa написването е император (Никифор Вотаниат), то е възможно да е пресилена ролята нa императорския баща. Много по- приемливо и по- близко до реалността звучат редовете, оставени от Скилица- Кедрин: „По времето, когато Теофилакт Вотаниат бил изпратен за управител нa Солун, …Давид Несторица, един от българските велможи, бил изпратен от Самуил с голяма войска срещу Солун. Теофилакт ги пресрещнал заедно със сина си Михаил, влязъл в бой с тях и ги разбил напълно.” Иначе казано, българските войски били отблъснати от съвместните действия нa баща и син Теофилакт и Михаил Вотаниат. След като ги разбил, Теофилакт „ги закарал нa императора, който обсаждал преградата при Ключката клисура”.
С разгрома нa отряда нa Давид Несторица при Солун може да се сложи началото нa обрата в започнатата офанзива нa Самуил. Сега вече това поражение дало възможност нa ромеите и нa императора им да съберат и насочат почти всички техни войски нa Балканите към долината нa р. Струмешница. По време нa обсадата нa Солун в долината били струпани войските нa императора и нa стратега нa тема Филипопол Никифор Ксифий, а може би и нa някои други по- малки отряди. Сега към тях се присъединили и войските нa дука нa Солун Теофилакт Вотаниат. С поражението нa солунския отряд и с отиването нa Вотаниат в района нa демата били прекъснати и намеренията нa Самуил „да направи внезапен излаз и да обгради императора”. Всичко това несъмнено довело до поврат в действията и нa двете войски. Византийците, които дотогава трябвало да отбраняват Солун и да задържат позициите си при демата, сега вече били значително улеснени. В същия момент българската страна след неуспеха си при Солун трябвало да премине изцяло в отбранителни позиции и да се държи затворена в полето нa запад от демата. Единственият шанс при тази така наложила се обстановка за Самуил бил да чака ромеите да се откажат от бойните действия и да се оттеглят, тъй като крепостта била непревземаема от упор. И това е щяло да стане, ако не се появила идеята за византийските обходни отряди. Според Скилица- Кедрин идеята за обхождането принадлежи нa стратега Никифор Ксифий, докато Продължителят нa Георги Монах и Зонара твърдят, че императорът „ги изпратил”, а той останал при крепостта.
В сведението нa Продължителя нa Георги Монах се казва още, че „той изпратил двама стратези… да намерят нa ‘всяка цена пътечки през непроходимите места”. Кои би могло да са тези двама стратези? Единият безспорно бил Никифор Ксифий- стратег нa тема Филипопол и участник в конфликта от самото начало. Неговият отряд се насочил нa юг към Беласица. Вторият „стратег”, известен като участник в битката, е Теофилакт Вотаниат. Логично е той да е предвождал северния (Огражденския) отряд. В подкрепа нa това е и фактът, че отрядите предприели обходните си действия едва след идването нa Вотаниат. Едва когато обсадата нa Солун е свалена и стратегът (дукът) идва, започват и успешните действия нa ромеите, началото нa които е поставено с обхождането. Целта нa обходните отряди била „да намерят нa всяка цена пътечки през непроходимите места, като водят конете си и се изкачат пеша нa планината там, където варварите не подозирали и не допускали, а също и да се спуснат от местата, през които щели да ги преведат водачите. По същия начин и нa другия стратег било заповядано да тръгне и той по друг път, да върви право срещу стражата там, където пазела прохода, и да я нападне отдясно, така че никой от тях да не може да даде заповед някой да се измъкне и да избяга”.
Както се спомена, начело нa южния (Беласишкия) отряд застанал Ксифий. По въпроса за маршрута нa преминаването му, в изворите се очертават две мнения. Според Скилица- Кедрин, „като взел своите войници, върнал се и заобиколил намиращата се нa юг от Клидион твърде висока планина, наречена Балетиста (Беласица)”. Продължителят нa Георги Монах пък с интересни подробности е описал преминаването през планината (а не заобикалянето): „И първият стратег (Ксифий – б.а.) се отправил към планината и се изкачил нa нея… С голямо усилие успял да я премине за три дена. Пътувал и нощем, слязъл от другата страна и подслонил войската в гористо и скрито място.” Откъде е минавал така обрисуваният маршрут?. Сведенията, които имаме от изворите и от информациите нa местното население за пътищата, говорят за два такива маршрута минаващи през планината. Най- удобният път за преминаване през Беласица безспорно е коларският път, разположен нa около 10 km източно от демата – това е пътят при днешното с. Коларово, използван до средата нa нашия век. Този проход е охраняван от укреплението „Чуката”.
Самата крепост „Чуката” е строена през VI в. и с прекъсвания е съществувала до края нa XIV в. Крепостта вероятно е опожарена по време нa битката, с което се е отворил и пътят за билото нa планината. То е преминато в района нa прохода Демир Капия (Желязна врата). За този участък от пътя нa ромеите сред тукашното население се е запазила и една легенда, т.нар. легенда за „Момина скала”. Макар по своята същност това да е само едно легендарно устно предание, несъмнено трябва да му бъде отделено нужното внимание, полагащо се нa този вид извори. След Демир Капия ромеите от южната страна нa Беласица се придвижили нa запад до над дн. с. Порой, където излезли нa другия път през планината- от с. Порой през с. Матница за с. Ключ. Този път е известен през Средновековието от царствена грамота нa протосеваст Хрельо от 6 май 1336 г. в полза нa Хилендарския манастир. По този път отрядът нa Ксифий е слязъл нa около 1 km западно от демата в близост до т.н. хълм „Манастиро”. Докато преминали трите дни, нужни нa Беласишкия обходен отряд, Огражденският отряд също се придвижил. „И другият стратег (Теофилакт Вотаниат) намерил много мъчни и непроходими места. Все пак с голяма предпазливост ги преминал и слязъл от вътрешната страна, където била стражата.”
Пътят нa този отряд вероятно е бил този, който води нагоре по пл. Огражден, срещу течението нa Геговска (Градешка) река, отстояща нa около 1 km източно от демата. За съществуването му има сведения и от Средновековието. А именно това е пътят през Огражден и Малешевска планина от р. Струмешница докъм с. Крупник. След него отрядът се е придвижил над постовете високо в планината по един от притоците нa Геговска река- Чуриловска река. Чуриловската река е позволила преминаването нa Вотаниатовия отряд до извора й, който е в близост до друга огражденска рекичка- Стининска река (извираща от землището нa с. Стиник, дн. в БЮР Македония). По течението вероятно нa тази река войската е слязла отново в долината нa Струмешница в тила нa българите нa около 10 km западно от демата. Нa 29 юли, 12 индикт 1014 г. „нa разсъмване… (обходните отряди – б.а.) засвирили с бойни тръби и тромпети”. “Тогава ромеите се нахвърлили върху тях (българите) и ги обкръжили, едни от тях избили, а други заловили.” Със слизането в полето нa обходните отряди в битката се включил и византийският император. демата била разрушена.
По този начин българските воини в района били обсадени и откъснати от останалата българска войска, разположена нa запад в полето докъм с. Мокриево. За развоя нa сражението при демата и за тежкото положение, в което изпаднали обсадените българи говорят не само писмените извори, но и множеството свързани с битката имена нa местности в така очертания район. Според местното предание наименованието нa с. Скрът носи името си от „скрит” (т.е. укрития Ксифий с отряда си). За епизоди от битката говорят още и имената нa местностите Кокалица, Кокалешки чукар, Смърдешница, Цари кладенец и др. След демата Василий се насочил нa запад. „Вървейки така по пътя, той посрещнал конниците, които се движели като стража, и заловили и тях. Прочее българите, уповавайки се нa своята стража, били безгрижни и си седели без всякакъв страх. А императорът отново тръгнал нощем и нa разсъмване внезапно връхлетял върху тях.” Както се вижда от посочения цитат, битката при демата и нa запад до с. Мокриево отнела два дни. През първия ден (29 юли) била премината самата „стена” благодарение най- вече нa обходния отряд нa Ксифий, а през втория ден (30 юли) обединените византийски войски се насочили нa запад. Сега вече се включил по- активно и отрядът нa Теофилакт Вотаниат.
Сражението било страшно. „Мнозина паднали убити, а още по- голям брой пленени. В реките вместо вода потекла кръв.” Самуил едва успял да се спаси благодарение нa сина си Гаврил- Радомир. „Той го качил нa кон и го отвел в крепостта, наречена Прилеп.” Териториалният обхват нa битката през втория ден най- вероятно е обхващал района нa запад от демата до към с. Секирник и до с. Мокриево, накъдето са отстъпвали българите. За втория ден от битката в Струмишко е запазено едно предание, според което тя е станала в района нa с. Мокриево. А Скилица- Кедрин пише: „Като преминал през преградата… императорът стигнал „Струмица“ и завладял крепостта, наречена „Мацукион“, която се намирала близо до „Струмица.” Вероятно запазеното Струмишко предание се отнася за крепостта над с. Мокриево, която крепост през Средновековието би могла да е носила името „Мацукион“. След „Мацукион“ Василий II подложил нa обсада и крепостта „Струмица“. „Той изпратил с войски и солунския дук Теофилакт Вотаниат… да му отвори удобен път към Солун… Този тръгнал и българите, които пазели тези места, го пропуснали да премине навсякъде безпрепятствено по пътя. Но когато се канел да се върне отново при императора, след като изпълнил заповедите му, той попаднал нa поставените за тази цел засади, чакащи в една дълга теснина.” Вотаниат бил обсаден и убит. Според една по- късна добавка от Скилица- Кедрин бил убит от самия Гаврил- Радомир.
Научил за случилото се, Василий свалил обсадата нa „Струмица“ и се върнал в района нa Ключката клисура. Там в лагери били събрани пленените български воини. Един такъв лагер според преданието имало в м. Бъзовец, близо до с. Ключ. Обладан от гняв и жестокост, Василий заповядал пленените да бъдат ослепени, за която му постъпка хронистите го нарекли Българоубиец. Това безразсъдно дело станало през август 1014 г., а самото ослепяване, изглежда, е извършено при скалата „Вадиоч”, намираща се югоизточно от с. Скрът.
Be the first to leave a review.
