През 1988-ма извади 3000 лева от тютюн, днес… я оставиха без пенсия
-
- ноември 30, 2024
15 години жената е работила на тютюна. Била е част от ТКЗС в село в региона на Смолян, от 1975-а до 1990-а.
„Подготвяхме разсада за земята, след това сеехме, събирахме и нижехме реколтата, след което се продаваше. Получавахме аванси, а в края на годината, след като се реализира готовата продукция, ни разплащаха разликите. През 1988-ма и 1990-а обработвах 5 декара земя. Съответно за едната година получих 3000 лева, а за другата 4000“.
Това разказва родопчанка в съда, след като не й е признат трудов стаж от една година и 11 месеца и тя не може да получи пенсия.
Делото било заведено срещу решение на Националния осигурителен институт.
„Към ТКЗС работиха много хора, най-вероятно е имало ведомости, които са се загубили. Много хора като мен имат този проблем с установяването на стажа“, допълва жената в съда.
Магистратите в Крумовград изслушали и свидетели, които са работили с жената. В крайна сметка те признали за установен трудовия стаж.
Нека припомним обаче, как БКП национализира земята и техниката, обезлюди селата и превърна стопаните в чиновници.
На 13 април 1945 г. Министерският съвет на България приема наредбата закон за създаване на ТКЗС по селата. Отначало той е във вариант, който не поражда драми в земеделието и силно наподобява съществуващите отпреди социализма всестранно-потребителски кредитни аграрни коопецаии, замислени още при управлението на Александър Стамболийски. Те са доказано ефективни, на доброволен принцип, при запазване на частната собственост върху земята и техниката за производство. Наричали са ги „всестранки“ и ползата от тях е била проверена в годините.
Проблемът бил в това обаче, че първите ТКЗС се оказали в директен сблъсък с идеологията на комунистите, според която
„частната собственост ежедневно, ежечасно, ежеминутно ражда капитализъм“.
Така че начинът, по който работели тогавашните кооперативи бил абсолютно неприемлив. Преустройването на частната земеделска собственост и лишаването на селяните от собственост е процес, започнал с Петия конгрес на БКП през 1948 г. Първо бил приет мек вариант към преминаване към колхозния тип земеделско производство, след това обаче мерките станали свирепи.
Решенията на Петия конгрес най-общо били да се направи колективизация на производителите, без да се национализира земята, кака че при обединяване на парцелите в блокове да се повиши агротехниката на производство.
За целта депутатите гласуват през март 1946 г. Закон за трудовата поземлена собственост. Основен момент в него е орязване на земите на едрите собственици.
В Северна България е разрешено притежаването до 300 декара земеделска земя, в Южна – до 200.
Отнетите ниви се раздават на малоимотни и безимотни селяни, а останалите парцели се прехвърлят на Държавни земеделски стопанства (ДЗС).
Две години по-късно през 1948 г. Народното събрание атакува частната собственост със следващия Закон за изкупуване на едрия земеделски машинен инвентар. До този момент в страната има над 6000 трактора плюс плугове, вършачки и друг прикачен инвентар. Законът казва, че техниката трябва да се оцени и плати на собствениците, но въпреки крайно занижените цени, на които държавата „изкупува“ машините, те никога не са били платени.
Практически, с този акт е извършена национализация на селскостопанския инвентар и сасъздадени държавни Машинно-тракторни станции (МТС) за обслужване на ТКЗС, без за това да са отделени каквито и да било финансови ресурси. Ударът на държавата по частната инициатива, по частното земеделие е съкрушителен. Комунистите обаче бързат – създават прословутите 5-годишни планове, като в край на първия метесетата в България трябва да станат 150.
От 1950 г. нататък земеделието е вкарано в менгемето на комунистическите принципи,
на върха на управлението на ТКЗС са поставени партийни секретари.
След национализацията на земеделския инвентар, следва сериозен натиск за масовизиране на колективизацията. Започват репресии срещу собствениците, които отказват да вкарат земите си в социалистическата кооперация. На частниците се определят непосилни и задължителни държавни доставки от декар обработваема площ, независимо от характера на земеделското стопанство. Селяните непредали зърно, добитък за месо, мляко, яйца и други държавни доставки по определени ниски цени са осъждани по бързата процедура на продължителни срокове затвор за вредителство. Появява се мръсната дума „кулаци“.
Без да са извършени доказани противодържавни действия, без да са проведени съдебни или други законови процедури, някои земеделски стопани се третират като вредителите, врагове, неблагонадеждни. След това следва показното действие „разкулачване“. Така се отнемат гори, земи и селскостопански инвентар или се провежда изселване в други населени места. В характеристики, съпровождащи членовете на семействата им е вписвано „народен враг“ и „кулак“, с което завинаги са променяни човешки съдби. По-меката мярка е на тези, които отказват да станат кооператори, да им се отнемат техните ниви и да им се дадат най-неплодородните в краищата на землището. Това преместване обрича селяните на много труд и мизерни доходи.
В резултат на репресиите срещу селяните се създава Горянското движение.
Това е първото съпротивително движение в комунистическа държава след Втората световна война, широко подкрепяно от селяните – земеделци. То просъществува от 1947 до 1954 г. Съпротивата на горяните е жестоко потушена от силни милиционерски и военни части, ръководени от правителството на Вълко Червенков.
През 1952 г. 52% от селяните и 60% от земята е в обществения сектор на селското стопанство – ТКЗС. Броят на ТКЗС обаче нараства едва с 8%. Политиката на ниски изкупни цени на селскостопанската продукция пречи за икономическата стабилност и икономическото състояние на ТКЗС не е добро. Поради ниската си рентабилност и много ниско заплащане на труда стопани започват да напускат кооперативите.
На Пленум на ЦК на БКП на 6-7 декември 1955 г. се отчита, че кооперираното земеделие „не може да бъде притегателен център за онези стопани, които са вън от кооперативното стопанство“, тъй като заплащането е 5,5 — 6 лв. на трудоден (55 – 60 стотинки след паричната реформа 1962 г.). Чрез ТКЗС „докарва се животновъдството в застой и се дърпа назад“. Изкупната цена на млякото е 1 – 1,5 лв. (10 — 15 ст. след паричната реформа 1962 г.), а средния добив на царевица е 140 — 150 kg от декар.
Селата са напуснати от 100 000 човека, търсещи препитание
в строителство, заводи, „Горубсо“ или като общи работници.
Разрушаването на традициите в българското земеделие, нарушаване на непрекъснато декларирания
принцип на доброволността и политиката на ограбване труда на селяните, предизвиква вълна от недоволства, прибиране на селскостопанския инвентар и животни и напускане на ТКЗС. Вместо да вникнат в проблемите, партийните лидери обвиняват за това някакво външно вмешателство, вътрешен враг и засилват репресиите си срещу населението.
Поради ниската ефективност в земеделието и намаленото производство, БКП е принудена да освободи през 1956 г. 50 000 тона жито от резерва и да внесе други 100 000 тона за изхранване на населението. През 1959 г. на заседание на Политбюро на БКП отново е решено да се внесат концентрирани фуражи за нуждите на животновъдството в размер на 150 000 тона.
Априлският пленум на ЦК на БКП от 1956 г. взима извънредни мерки за засилване на процеса на коопериране. В края на 1957 г. се отчита успешното „масовизиране“. От ТКЗС е обхваната 92% от земеделската земя. Това е поредната грешка, защото малките парчета земя в полупланинските и планинските райони не подлежат на механизирана обработка и населението остава без своя традиционен поминък – животновъдство напуска и обезлюдява тези места.
За активиране на селскостопанското производство правителството освобождава личните стопанства от държавните доставки и намалява цените на торовете и препаратите, които ползват ТКЗС.
В края на 1957 г. се отчита, че
класата на селяните-кооператори е достигнала численост от 1 500 000 души.
Констатацията на управляващата комунистическа партия е, че остатъкът от 8% частни стопанства не може да влияе върху социалните отношения, както и да упражнява икономически натиск върху политиката на БКП и държавното управление.
В средата на 1958 г. България е втората държава в света след СССР с изцяло подчинен и ръководен от управляващата комунистическа партия обществен сектор в селското стопанство. След 14 год. са постигнати целите за ликвидиране на частната собственост, частната инициатива и достигане до т. нар. социалистическо селско стопанство, като база за укрепване и политическо развитие на социализма като обществена система.
Окончателно е разрушен принципът за коопериране и доброволността. Липсва материална заинтересованост за по-добра работа. Селянинът е отчужден от земята и се превръща от стопанин в чиновник, обработващ земя.
За управлението на отрасъла се вземат решения на партийно ниво.
Пристъпва се към обединяване и окрупняване на ТКЗС,
като техният брой от общо 3500 се свежда до 700 със средна обработваема площ от около 70 000 дка. Увеличават се администрацията и бюрократичните спънки при вземане на организационни решения от отделните съставни ТКЗС. Структурата „Обединени ТКЗС“ не се оказва удачна, въпреки че периодът 1960-1970 е най-успешният в историята на колективното обработване на земята.
От 1962 г. се въвежда нова система за изкупуване на земеделската продукция. С въвеждането на договорите за продажба са изравнени изкупните цени на продуктите произвеждани в ДЗС и ТКЗС. Това реално увеличава приходите в касите на ТКЗС.
От 1970 г. се проявява трайна тенденция за недостиг на храни
и необвръзка с около 12-15% между производството и потреблението на селскостопански продукти. Селата се оказват с недостатъчно работна ръка поради непрекъснатото извличане на хора от там и настъпващите сериозни демографски промени. Организират се селскостопански бригади от ученици, студенти, войници, служещи и работници от заводите, за да се прибира от полето вече готовата земеделска продукция. Намаляването на работоспособното население по селата довежда до нови решения – преминава се към производството на храни, произвеждани с висока степен на механизирани процеси, т. е. увеличава се производството на зърнени храни, за сметка на трудоемките производства на плодове и зеленчуци. Почти е прекратено традиционното производство на памук. Намалено е производството на захарно цвекло. Намалени са площите с лозови насаждения, както и успешните опити за развитие на овощарство. Такива решения променят продуктовата структура, предлагана на международните пазари и нарушават баланса внос-износ. През 1970 г. съотношението на промишлена към селскостопанска продукция е 80:20.
Наличната техника в селското стопанство се стопанисва лошо
и се използва значително под нейния производствен капацитет. Независимо от увеличения брой на селскостопанските машини, използваемостта е много ниска, въпреки големия дял немеханизирани дейности в селското стопанство.
Септемврийският пленум на БКП през 1969 г. взима решение за окрупняване на ТКЗС-та в аграрно-промишлени комплекси (АПК) на „доброволен“ принцип. Именно с тези комплекси и в един Научно-производствен комплекс – НПК, ситуиран в Пловдивска област, земеделието среща 10 ноември 1989 г.
През 90-те години започва обратният път – раздробяване на земята на броя на собствениците отпреди системата на ТКЗС. И така селското стопанство отново се хвърля в ада на огромната неефективност, пустеещите земи, липсата на пазари.
Едва след влизането на страната в Европейския съюз, земеделските земи ускориха процеса на окрупняване, основен стимул за което дадоха европейските директни плащания на площ.
Be the first to leave a review.
