Градът: За условията в Гранична полиция – новото робство!

Миналата година, преди малко по-малко от месец, България беше потресена от един ужасяващ случай със загинал граничен полицай, който извади на светло ужа­сът, в който се налага служи­телите на МВР по границата да работят. Този случай роди в мен противоположни чув­ства и вътрешна борба, за да установя каква е реалната причина всичко у нас така грозно да се изражда. Кол­кото и нагло и неочаквано да прозвучи, ще насоча основната си критика към самите гранични полицаи, на които се налага ежедневно да тъ­нат в мизерия, кал и лайна, докато изпълняват служеб­ните си задъл­жения, да ядат мазни кренвирши от говежда лой и евтина лютеница, затоплени на ста­ри метални чинии алпака върху ста­ро горящо кюмбе.

Требваше ли един чрвек да си отиде, за да съберат сили и да проговорят за неприемливи­те условия, при които работят? Какво правят полицейските синдикати, та толкова време не са реагирали, виждайки кошмара, при който полицаи­те пазят граничните ни зони? Отговорът е един – притиска ги страхът. Страхът от това да си изтърват хляба и да съсипят се­мействата си, защото те не служат на дър­жавата, като пише в документите – тези хора като много дру­ги са поредните роби на системата. Сис­темата, която уж им предложи страхотни условия на заплаща­не и труд, системата, която ги пороби с идеята да вземат по два-три заема, за да си купят така мечтаното Рено 19 или да си измажат къщата, а днес се чудят как да си пла­щат заемите, как да вържат двата края със закърпени униформи и смачкано само­чувствие, лекувано с бездар­но лицемерие из кафенетата на града ни. Това е лицето на българската гранична по­лиция. Това е лицето на сис­темата в България. Мизерия и кошмари, поробени служи­тели, които гният и гинат по границата ни заради това, че просто в страната им всичко е объркано. Ние ли си го на­правихме, такава ли ни беше орисията… Жал ми е…