Гордостта на Абланица! Кристина Газиева: Не се отказвам да търся справедливостта

Казвам се Кристина Газиева, журналист. Родена съм в красивото Хаджидимовско село Абланица. Името ми е избрано от моята майка, двоумяла се между Кристина и Катерина, но в крайна сметка избрала Кристина. Обичам фамилията си, защото носи послание. Идва от турската дума „гаази“ – титла, която означава „герой-победител“, „победител над неверните“, „войн в защита на справедливостта“.
Госпожо Газиева, Вие сте разказвач на необикновени истории за необикновени хора, вярвайки, че да помагаш е призвание. Възможно ли е обаче да обобщите онези теми в днешното българско общество, които не Ви дават мира?

Често отразявам проблемите на хора в неравностойно положение. Страдам заедно с тях. Не мога да се примиря с факта например, че те всеки ден трябва да се борят за достоен начин на живот. Давам за пример д-р Дария Бояджиева, която практикува най-хуманната професия, седейки в инвалидна количка. Това, че няма създадени условия за хора в нейното положение, автоматично ги зачерква от обществото. А те имат да дадат толкова много на нашата страна като истински пълноценни хора. Ето това държи будно моето съзнание и се опитвам да помогна с микрофон и ефир.

Оставате ли разочарована, когато виждате как „кучетата си лаят, а керванът си върви“?

Откакто свят светува, „кучетата си лаят, а керванът си върви“. Но когато успявам да променя към добро дори частица от живота на някого, тогава си казвам: „Има смисъл.“ След излъчени мои репортажи и търсене на отговори от съответните институции понякога постигам желания резултат. Така например с поредица от репортажи успяхме да осигурим лечение за децата със спинална мускулна атрофия в България. Не се отказвам да търся справедливостта, докато не я открия.

Какво според Вас означава понятието „обществено мнение“ в България?

Общественото мнение в България, а може би и не само у нас, е динамично в последните месеци, дори години. Пренаситени сме с информация в социалните мрежи, с фалшиви новини, коментари и контракоментари. Мисля си, че все по-трудно човек се ориентира в актуалната обстановка и все по-трудно може да изгради свое лично мнение, а пък „присламчването“ към общественото такова не винаги е най-разумният вариант.

Как открихте, че именно журналистиката е силната Ви страна?

Аз ли я открих, или тя ме откри, не знам. Всичко се случи по много естествен път. Спомням си първия ми авторски репортаж, докато още бях стажант-репортер. Разказах за доктор Мирослав Ангелов, който тогава беше студент по медицина, пълен отличник, от ромски произход. Отгледан от баба си, защото и двамата му родители си отишли от сърдечни заболявания. Днес той е кардиолог; при това много добър. И си давам сметка, че съм голяма късметлийка, задето професията ми ме среща с толкова вдъхновяващи хора. Успехът на тази история и на този репортаж тогава ми даде криле да търся доброто, да отразявам доброто и да правя добро.

От множеството награди, които имате, коя по Ваша преценка е най-заслужената?

Всички награди са ми ценни, защото показват, че има смисъл от моята работа. Но най-ценната ми награда са всички онези хора, на които съм успяла да помогна чрез историите, които разказвам. Знаете ли, голяма част от героите в моите репортажи изпитват нужда да поддържат връзка с мен, да ме питат как съм, да си говорим за живота. Виждат в мен приятел. Няма по-ценно от това.

Какво мислите за съвременната българска журналистика?

Щастлива съм, че работя в среда с истински професионалисти. Моите колеги горят в професията си и ние всички се стремим да изпълняваме всички журналистически стандарти, да отразяваме обективно случващото се по света и у нас. А най-хубавото е, че винаги намираме място за добри новини. В последния рейтинг за свободата на словото на авторитетната международна организация „Репортери без граници“ България се изкачи с 12 пункта и зае 59-о място в света. Разбира се, имаме какво още да постигнем, но вярвам, че аз и моите колеги в нюзрума на bTV сме малкият оазис в българската журналистика и винаги се подписваме с имената си, без да се срамуваме.

Струва ми се, че усмивката, а не микрофонът е Вашето оръжие?

Благодаря! Винаги съм вярвала, че топлото, човешко и усмихнато отношение отваря и най-дебелата врата към сърцето на човека срещу теб.

Чии критики слушате и са от важност за Вас?

На първо място – на майка ми. Тя е учителка. Това е най-градивната критика за мен. Разбира се, винаги се вслушвам и в мнението на моите колеги професионалисти.

Кое е веруюто, онази мъдрост, която Ви води по пътя?

„Направи добро и го хвърли в морето.“ То ще намери пътя обратно и някога ще се върне при теб. Помогни на някого, без да очакваш отплата. Разкажи за успехите на обикновените хора и за страданията на хората в неравностойно положение. Накарай ги да се почувстват важни и значими. Усмихвай се, обичай. Раздавай това, което имаш в сърцето си.