Хоби с Топ Преса!Няма по-красив и емоционален риболов

Тази риба е рожба на планината

Особена изящност

Колко много ведрост черпиш от природата, когато с въдица в ръка застанеш край бистрата планинска рекичка и омаян от песента на птиците, очакваш да се закачи на кукичката сребристата балканска пъстърва! Няма по-красив и по-емоционален риболов от пъстървовия! Тази риба е рожба на планината.

Едва ли някой познаващ добре българската ихтиофауна, ще отрече, че балканската пъстърва е най-красивата риба. Нейните яркочервени точки със светли ореоли й придават особена изящност. Отстрани е покрита с черни и червени петна. А гърбът й е маслиненозелен. Вретеновидното й силно тяло може да се движи със скорост 30 километра в час. Порейки бистрата и студена вода, голямата й уста с два реда ситни, остри и хищни зъби рано сутрин и привечер предпочита ручейници, насекоми, попови лъжички. Понякога напада и жабите.

Въдичарите, опитващи се да хващат балканска пъстърва, са много внимателни в действията си, защото тя е твърде бдителна риба. Подплаши ли се веднъж, изобщо не кълве. Някои риболовци – запалянковци, разказват, че са хващали екземпляри, дълги около метър и тежки десетина килограма. Но доскоро официално регистрираният рекорд у нас имаше следните измерения: рибата тежи 6300 грама, дълга е 75 см, хваната е през 1974 г. в язовир „Доспат”.

Да не се забравя: след 1 октомври е забранен уловът й, навлиза в размножителен период!

Страничната линия

С помощта на страничната линия, както понякога се казва, ”с шестия си сетивен орган” рибите долавят и най-незначителните трептения на водата. Тя им помага да определят силата и посоката на течението, да възприемат отразените от подводните предмети вълни, движението на останалите риби, вълнението на водната повърхност. Като използват ”шестото си чувство”, рибите плуват нощем в мътна вода, без да се блъскат в камъните, в дънерите или една в друга. Чрез страничната линия рибата лови и онези трептения, които се предават на водата отвън в резултат на колебателни движения на почвата.

На лов през нощта

Електрическите змиорки излизат на лов през нощна. Когато забележи стадо плуващи рибки, някой рак, излизащ от скривалището си, или жаба, змиорката се прокрадва към тях и пуска в ход своята „електростанция”. Всичко живо намиращо се в района на действие на електрическото поле, моментално загива и змиорката изяжда вкусната плячка. Електрическите змиорки нанасят големи щети на рибното стопанство. Там, където те са в голямо количество, не се среща почти никаква риба, защото „електрическият разбойник” убива много повече риба, отколкото може да изяде.

Риба-пила

В устията на тропическите реки на Америка и Западна Африка живее един вид скат, наречен риба – пила. По формата на тялото си рязко се отличава от останалите скатове и повече прилича на акула. Горната част на челюстта й представлява дълъг израстък, подобен на пила, плосък и гъсто покрит със зъбци, които са здраво прикрепени в специални вдлъбнатини. Рибата – пила се храни с миди и с главоноги мекотели, а също така и с дребни рибки. Мидите изкопава с плоската си пила като с лопата, а главоногите мекотели и рибите удря и убива с пилата.

Синият кит

Както е известно, китовете са морски рибообразни бозайници. Науката познава 86 вида китообразни. А така нареченият син кит днес е най-едрото животно, съществуващо на планетата. Среща се по всички открити морета от Арктика до Антарктика. Избягва крайбрежията и тропическата зона, предпочитайки по-хладните води.

Когато зимуват сините китове се усамотяват. Главната им храна е планктонът. Обикновено женската ражда по едно малко веднъж на две – три години. За този бозайник опасни са случайните стълкновения с рибата  – меч.

Някога синият кит е бил най-важният обект на промишления улов. Сега в Арктика е изчезнал от Карско до Източносибирско море. Почти не се среща в Чукотско и Берингово море. Специалистите твърдят, че в Световния океан днес има общо около 20 000 от тези животни. От 1967г. насам видът се охранява от държавите, подписали Международната китобойна конвенция.

Ловни миниатюри

Разбойниците

Като обикновено, в Дяволската кория беше тъмно и страховито. Само дървената къщичка придаваше малко нежност на пейзажа. Тя беше запустяла, изоставена – кой знае откога и от кого  сътворена. В лошо време ловците там се скатаваха – за отмора и раздумки…

Наоколо птичият свят развеселяваше гората. Присъствието на пернатите радваше хората, а дивите животни бяха свикнали с техните песни. Там се подвизаваха едни черни птици. Бяха нещо между гарги и свраки.

– А, бе, хора, това са черни кълвачи! – обясняваше бай Марин.

– Все тая, старо! – викаха другите – Нали са наши приятели.

Тези птици бяха като някакви фантоми. А красотата им се славеше с неземни измерения. Чернотията им се набиваше в човешките очи. А маховите им крила бяха тъмнокафяви. Имаха кехлибареножълти човки, сивосинкави крака, жълти очи. Горната част на главата им беше червена. Сами си правеха дървесни хралупи за гнездене и прикритие…

Един ден въгленарките, когато никой не ги смущаваше, кой знае защо налетяха на старата къщурка. И почнаха да трошат цялата дървения. Ликвидираха дограмата. Естествено, изпотрошиха стъклата. Направиха на трески всичко дървено. И чукаха силно с клюновете си. Каква беше тази щуротия? Дали за нещо не бяха виновни ловците?

Гората не се зарадва на черните разбойници. И пак ги скри. Вековният лес си остана безмълвен, но натъжен.