Преодоляване на страха – 50 години от протестите в Корница срещу терора над българските помаци

Тюркология в изгнание. Мефкюре Моллова. Биографично изследване“ с автори проф. Зейнеп Зафер и доц. Нурие Муратова и „50 години от Корнишките протести“ на проф. Зейнеп Зафер заслужиха внимание през последните седмици заради пълната автентичност на съдържанието им. Те са съставени преди всичко от намерени в архивите научни трудове на Мефкюре Моллова и свидетелства на нейни някогашни студенти (за първата книга) и разкази на очевидци за трагичните събития от януари до март 1973 г. в село Корница и съседни села, когато сили на милицията и армията стрелят по съпротивляващите се срещу смяната на имената им хора и падат убити шестима души, а много са ранени. Първата книга е за най-известната в специализираните среди в чужбина тюрколожка, завършила Софийския университет – Мефкюре Моллова, но малко известна у нас. Родена през 1927 г. в Добрич и починала 2009 г. в Париж, тя е с трагична съдба. Има възможност да работи около 8 години в специалността в университета, след което е отстранена и до 1989 г. е принудена да се затвори вкъщи, но продължава да пише. Защитава дисертация в Москва и става доктор на филологическите науки, както и нейният съпруг Риза Моллов, разказа проф. Зейнеп Зафер.

Михаил Иванов, съветник по етническите въпроси на президента Желю Желев (1992-1997), който представи книгите, допълни, че семейството учени тюрколози Мефкюре и Риза Моллови не се примиряват с асимилационната политика на държавата и когато двамата отиват в Москва по научна работа, свързана с техните изследвания, него го вкарват в психиатрия, а Мефкюре я пращат вкъщи без средства за препитание.
През 1989 г. синът ѝ е екстрадиран от България, а след това тя заминава при него. На границата ѝ отнемат последното останало от нейния ценен архив. В Париж продължава да работи в областта на тюркологията и там са достъпни и високо оценени нейни научни публикации. Освен учен тюрколог Мефкюре Моллова е и първата жена туркиня със своя публикувана стихосбирка.

Крайно време е да бъде изоставен терминът „възродителен процес“, той е гавра както с българските възрожденски традиции, така и жертвите на асимилационната политика на Живковото управление. Този призив прозвуча при представянето на книгата „50 години от корнишките протести“, чийто съставител и редактор е проф. Зафер, преподавател в университета в Анкара. Тя категорично не приема термина „възродителен процес“ и намира за обидно, че учените, изследователите са приели този термин, без да се замислят върху него, и го използват в своите научни изследвания. Според нея адекватното наименование на периода е „насилствена асимилация“ или „насилствена българизация“.

Протестите в Корница и съседните села през 1973 г. и майските събития през 1989 г. са върховете на съпротивата срещу терора и те доведоха до падането на Берлинската стена за България, каза Зейнеп Зафер. Тази крехка жена през 1973 г. е била дете, което запечатва в паметта си преживяното, вижда окървавената съпротива и по-късно, като зряла личност, открито приема бунта като своя съдба. Днес тя смята, че падането на тоталитарния режим не е безкръвно, както гласи общоприетото твърдение.

На въпроса как се преодолява страхът в тоталитарната комунистическа държава Зейнеп Зафер отвръща: накърненото чувство за справедливост и лично достойнство е по-силно от страха. Сборникът съдържа материалите от научната конференция „Името, това ми е лицето“, проведена през номеври 2023 г. в Гоце Делчев. Текстовете са снети от интервюта, взети от живи свидетели на смяната на имената през 70-те години на миналия век. Повечето от участниците и очевидците на събитията вече не са сред живите от доста години насам, но са ни оставили ценни разкази за събитията. Посвещението на сборника гласи: „На репресираните и на всички, противопоставили се по време на насилственото побългаряване на помаците в комунистическа България“.

Саможертвата на село Брезница

Хава Джунин*

На 28 март 1973 година в 4-5 часа сутринта, когато хората от Корница уморено дремят покрай огньовете, запалени около площада на селото, дежурящите хора са нападнати внезапно от пристигналите с джипове, камиони, танкове и пожарни военни части от Гоцеделчевско, Разложко и Симитлийско поделение, сили на МВР и доброволци, въоръжени с автомати, палки и специално подготвени за този случай дървени тояги. Започва се стрелба, жесток побой. От информаторите не се установява дали лампите на джамията не са били запалени, или човекът на пост не си е свършил работата, но брезничани научават за нападението над Корница от един човек, който много бързо дотичва от Корница, обикаля по улиците на Брезница и призовава хората за помощ. Саможертвата на брезничани през студената ранна сутрин наистина е голяма. Те не си запушват ушите за този зов, излизат бързо от топлите си домове и тръгват с „голи ръце“ към пълния с неизвестност черен път към Корница. За ставащото нищо не знаят, знаят само това, че вековните им съседи, с които имат и близки роднински връзки, повече от два месеца денонощно студуват на площада и смело се борят за правото си на самоопределение, като същевременно защитават и самите тях. С подобни мисли тичат към Корница около 250-300 човека.

Бързайки към Корница, брезничани виждат във въздуха да се изстрелва ракета в жълт цвят. След известно време се изстрелва червена ракета. Конници заграждат неспиращия поток от хора, въоръжените са в готовност за стрелба към нищо неподозиращите беззащитни жертви на принудителната асимилация.

В първите няколко минути изпадналите в паника хора го подминават. После разбират, че е мъртъв, и започват да викат името на убития. Майка му с ридания се хвърля над безжизненото тяло на сина си.

От разказите на интервюираните се разбира, че брезничани не са знаели символиката на тези ракети и техните цветове, тъй като мюсюлманите са подлагани на дискриминация и са служели в специални трудови поделения като трудоваци.Разказът на Исмаил Арнауд за Тефик Хаджи продължава: „() И от джипа излезнаха там двама-трима, грабнаха убитото момче и го качиха на камиона. И до ден днешен никой не му знае гробчето“. Тефик Хаджи няма гроб, защото след неговата смърт е закаран в Гоце Делчев и тялото му не е дадено на родителите. Дори след демокрацията никой от ръководителите на МВР и ДС, преки участници в потушаването на бунта в Корница и виновници за смъртта на невинни хора, не иска да каже къде са погребани четиримата убити на 28 март 1973 г. От разказите на очевидци знаем, че ранените са десетки.

Не са малко и ранените с огнестрелно оръжие, зверски нахапаните от кучета или с физически контузии в резултат на побоя. Има и прегазени от коне хора, вследствие на което някои са със счупени крайници. Много от ранените се страхуват от репресии заради участието си в тръгналата към Корница маса от хора и затова тайно лекуват раните си вкъщи. Придвижването на хората от Брезница и тяхното обкръжаване от силите по сигурността, разправата с мирното население е описана много добре от Садък Мехмед Хаджи от Лъжница, който заедно с баща си като на лента наблюдава от местността Варвара разправата с жертвите на държавния терор от Брезница: „Занесох ядене на баща ми и точно когато пристигнах при него, от Брезница се зададе страшно много народ, почерня всичко, а отсреща се зададе веригата от стражарите.“

*Авторът на откъса е докторант в СУ „Св. Климент Охридски“.