Село Пирин и легендата за змея – на границата между реалното и мистичното

В село Пирин нищо не е такова, каквото изглежда. На пръв поглед то не се различава по нищо от десетките родни селца, в които младите хора отдавна са избягали и в полуразрушените кирпичени къщи са останали само старците, които се топлят единствено със спомените.

Сгушено в прегръдката на връх Ореляк, на границата между Среден и Южен Пирин, тук рядко идва външен човек. Местните са свикнали със самотата и лятното слънце е едно от малкото неща, които могат да ги изкарат на раздумка на площада. Разговориш ли ги обаче, разбираш, че си попаднал в друг свят, в който реалното и мистичното се преплитат и границата между горната и долната земя се размива.

„В нашето село навремето е живял змей. Ей там на оня баир му е къщата. Построил я за жена си Стана. Родил им се син, кръстили го Гинчо, който имаше закърнели криле на гърба си. Тук всички старци сме ги виждали“, обяснява 83-годишният дядо Стефко. Лицето му се оживява, но очите му остават сериозни и искрени.

„Елате, ще ви покажа дома на змея. Той отдавна е необитаем и никой не иска да влиза там“, допълва старецът и хуква по една от козите пътеки в планинското селце. На самия му баир се извисява

стара кирпичена къща, чиято архитектура наподобява формата на кръст.

Всъщност тук всички къщи изглеждат по този начин, но тази е малко по-различна. В основата й са вградени две огромни скали, които човешка ръка трудно би пренесла. Местните разказват, че каменните блокове са донесени от змея, който построил къщата за себе си и за Стана – най-хубавата мома в селото.

Доскоро там живял Атанас Гинчов – потомък на змея, който също имал на гърба си закърнели криле. Заради не съвсем човешкия си произход, хората го избягвали и той си отишъл от този свят самотен.

И днес няма човек в село Пирин, който да не вярва в тази история. Знаят я и мъжете, и жените. И всичките до един вярват, че тук някога е живяло същество от долната земя. „Ами ей там горе е земйовата дупка. И сега живее в тази пещера, макар че скоро не е излизал“, признават местните баби и посочват с ръка някъде към висините.

„Та нали затова тук никога не пада градушка. Той гони облаците и пази селото. Пък и колко нощи къщите се осветяват от необикновена светлина. Озари ли се небето над селото, значи змеят е излязъл от бърлогата си. Но ние тука сме свикнали с неговото присъствие“, продължават бабите. Разказват шантавата история хем сериозно, хем в очите им се долавя някакъв дволски пламък, а една от тях запява песента за змея.

Някога змеят се спуснал от връх Ореляк и

грабнал от хорото най-хубавата мома в селото – Стана.

Отвлякъл я той в пещерата, а след това построил къща в Пирин за нея и момчето Гинчо.

Години наред местните се страхували от похожденията на змея, вяравйки, че той ще открадне за себе си и други невести. И днес старците в планинското селце разказват мистериозната история на Николинка, която змеят харесал и искал да залюби.

Още докато била малка, той обикалял дома й с намерение да я открадне. За да не допусне това, майка й намазала лицето на дъщеря си с отровна билка и то изгоряло. Змеят се отказал от нея, но Николинка останала цял живот с погрозняло лице. Тя починала някъде през 60-те години на миналия век и жителите на Пирин до един я помнят. „Скиташе се сама из селото и все говореше за змея. Разправяше, че той идвал да я наглежда, пък дали е било наистина така, не знам“, повдигат рамене възрастните жени в Пирин.

В селото се разказва и втора легенда за мома, която сама намазала лицето си с отровна отвара, за да погрознее и да не бъде открадната. Дали заради това или заради нещо друго, но змеят се отказал да краде пиринските невести, прибрал се в своята пещера и оставил местните жени намира.

„Тук имаше и други потомци на халата, всичките бяха с малки крилца на раменете. Навремето пиринският змей водил люта битка с македонския змей. Всичко трещтяло и гърмяло. Било е страшно“, продължават със странните сюжети местните старци. Разказите им звучат съвсем истински, просто защото всички вярват в тях.

От онези години до днес нищо не се е променило в Пирин. Тайнствената къща на змеевия род продължава да пази своите истории. Не са се променили и местните жители, които не спират да вярват в спомените на своите предци. Те не се оплакват от нищо. „Сами сме тук, младите избягаха, но сме добре. По празници ни навестяват и тогава всичко си идва на мястото“, обясняват те.

Селцето също е останало неподвластно на времето. Реката сякаш го пресича на две. Провира се между тесните калдъръмени улици и между старинните къщички с кръстовидна архитектура, чийто комини не спират да пушат дори и през лятото.

Разправят, че някога оттук минал Яне Сандански с коня си преди да бъде причакан в засада няколко километра по-нагоре по пътя за Гоце Делчев през Папаз чаир. Местните жители разказват как конят ровел с копита земята и пръхтял недоволно преди Яне да тръгне на път за важна среща в града. После, след като стопанинът му бил застрелян, жребецът побягнал и никой не успял да го хване и укроти.

По традиция един път в годината в деня на Свети Дух тук се прави голям селски събор на параклиса в близост до селото. Тук всеки дъб е наречен на някоя фамилия и на празника всички застават до своите зелени пазители. В нощта преди православния празник жителите на Пирин нощуват под родовите дървета за здраве и благоденствие.

През останалото време в селцето е тихо. Тишината се нарушава само от ромона на реката. Хората са самотни и чакат да мине времето. Те обаче вярват, че някъде горе в небесата под връх Ореляк бди змеят. Той гони буреносните облаци и само отвреме навреме излиза от пещерата, за да нагледа къщата, в която е живял с невеста Стана. Прелита над къщите и озарява всичко с необикновената си светлина.