22 ноември в българската история

Денят 22 ноември ще бъде запомнен в българската история с това, че през 1946 г. е съставено третото правителство на Отечествения фронт с министър-председател Георги Димитров. В кабинета има 10 представители на БРП (к), 5-ма от БЗНС, по 2-ма от „Звено” и БРСДП и 1 независим. На тази дата през 1903 г. Тринадесетото ОНС отпуска 500 000 лева помощ за бежанците и пострадалите от Илинденско-Преображенското въстание. 22 ноември е 326-ият ден в годината според григорианския календар (327-и през високосна). Остават 39 дни до края на годината.

1977 г.
В София се открива Първи конгрес на българските философи.

1966 г.
Политбюро на ЦК на БКП дава съгласие да се издигнат в ранг на посолства българското дипломатическо представителство в САЩ и американското в София.
Дипломатическите отношения между България и Съединените американски щати са установени през 1903 г. и са прекъсвани в периодите 1941-1947 г. и 1950-1959 г.
Понастоящем двустранните отношения между България и САЩ са в най-доброто си състояние от установяването им преди 100 години.
След събитията от 11 септември 2001 г. и участието на САЩ и България в международната коалиция срещу тероризма двустранните отношения са още по-интензивни, като се променят и в качествено отношение, преминавайки в отношения на стратегическо партньорство.

1946 г.
Съставено е третото правителство на Отечествения фронт (ОФ) с министър-председател Георги Димитров. В кабинета има 10 представители на БРП (к), 5-ма от БЗНС, по 2-ма от „Звено” и БРСДП и 1 независим. За подпредседатели на Министерския съвет са назначени: Трайчо Костов (БРП (к), Александър Оббов (БЗНС), Георги Попов (БРСДП) и Кимон Георгиев (НС „Звено”). На 28 ноември пред парламента е прочетена програмната декларация на правителството, в която Георги Димитров, имайки предвид решителната фаза на преговорите за изработване на мирния договор с България, подчертава: „Правителството ще приеме сътрудничеството и на ония обществени и политически групи и деятели, стоящи извън ОФ, които биха били готови честно и искрено да служат на нашата родина…”

1941 г.
В София е подписан българо-германски протокол за сътрудничество в областта на печата, информацията и пропагандата.

1919 г.
Народното събрание приема Закон за съдене на министрите и Закон за съдене и наказание на виновниците за националната катастрофа, постановяващи да се предадат на съд лицата, взели активно участие в обявяването на Първата световна война (1915-1918 г.). Впоследствие законите многократно са изменяни.

1918 г.
В дните от 22 до 24 ноември в залите на Софийския университет е свикан събор на македонските братства (около 20), организиран от бившия Изпълнителен комитет с председател ген. Александър Протогеров и секретар Георги Попхристов. Взима се решение за неделимост на Македония и присъединяването й към България. Избран е нов ИК в състав: Иван Кантарджиев (председател), д-р Борис Татарчев и Димитър Михайлов (подпредседатели), Никола Стоянов (секретар), Георги Баждаров (касиер) и Тодор Павлов и д-р Кръстьо Станишев (съветници).
Македонските дружества и братства са организации на бежанци и преселници от Македония в България и някои други страни със задача да подпомагат своите сънародници от европейските предели на Османската империя, останали под властта на Високата порта по силата на решенията на Берлинския конгрес 1878 г. Първите дружества се появяват още в началото на 80-те години на XIX в., но между тях не съществува никаква връзка. Първият опит да се обединят е предприет през 1885 г., но без успех. Идеята за обединение се реализира 10 години по-късно, когато през март 1895 г. се полагат основите на Македонския комитет, преименуван малко по-късно във Върховен македоно-одрински комитет.

1915 г.
В хода на Първата световна война българските военни части нанасят поредица от поражения на сръбските. На 22 ноември българите постигат победа при Дяково. Конната дивизия освобождава гр. Битоля, а други части на българската армия завземат гр. Дебър.

1903 г.
Тринадесетото ОНС отпуска 500 000 лева помощ за бежанците и пострадалите от Илинденско-Преображенското въстание. На 9 февруари 1904 г. са отпуснати още 300 000 лв.
Илинденско-Преображенското въстание е масово народно въстание, организирано и ръководено от Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Въстанието е връхна точка в националноосвободителното движение на Македония и Одринско. По своя характер и задачи то е продължение на българската националнодемократична революция. По силата на Берлинския договор 1878 г. Македония и Одринско остават в пределите на Османската империя. Това предизвиква остра реакция от страна на българския народ, който не желае да се примири с волята на западните Велики сили, наложили това решение, и започва борба веднага след оповестяването на решенията на Берлинския конгрес.
Против въстаналото население в Македония и Одринско османското правителство изпраща 300 000 добре въоръжени редовни войници, снабдени с модерно оръжие и артилерия. Разчитайки на собствените си сили, въстаналото население се отбранява в продължение на три месеца срещу многократно превъзхождащия го противник, но не успява да удържи неговия напор. За размера на въоръжената борба и за жестокостите при потушаването на въстанието свидетелстват данните в Мемоара на ВМОРО. Според него в Македония и Одринско стават 239 сражения, в които участват 26 408 въстаници срещу 350 000 редовни войници и башибозук. Опожарени са 205 села, съвършено разрушени 12 440 къщи, избити и заклани 4694 души, оставени без подслон 70 835 души, а други 30 000 са принудени да напуснат родните си огнища и да търсят спасение в България. Въпреки своя неуспех Илинденско-Преображенското въстание изиграва огромно значение. То показва на цялата европейска общественост, че поробеното население в Македония и Одринско ще продължи и по-нататък своята борба до извоюването на националната си независимост.

1877 г.
Започват бойните действия на Западния отряд при с. Правец и Етрополе (10 ноември по стар стил). От друга страна, след упорита отбрана на гр. Елена руските войски се оттеглят към Търново.
През 1877-1878 г. се води война между Русия и Турция, която довежда до освобождаването на по-голямата част от българския народ от османско иго и до възстановяването на Българската държава. Тя е предизвикана от подема на националноосвободителните движения на Балканите (въстанието в Босна и Херцеговина 1875-1878 г., с което започва т. нар. Източна криза, Старозагорското въстание 1875 г., Априлското въстание 1876 г. в България) и широкото обществено движение в тяхна подкрепа. Целта на Русия е да подпомогне революционното движение в стремежа си да засили своето влияние на Балканите и да премахне някои неблагоприятни за нея последици от Кримската война (1853-1856 г.).

1872 г.
Изпратено е писмо на Старозагорския комитет до БРЦК, в което се отхвърля идеята за незабавно вдигане на въстание в българските земи.
Българският революционен централен комитет е организация на българското националнореволюционно движение, създадена в Букурещ с цел да пропагандира революционните идеи и да окаже съдействие за политическа и идейна подготовка на българската национална революция. Идеята за изграждане на единен ръководен център възниква след разпускането на Втората българска легия в Белград (1868 г.) и разгрома на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през юли 1868 г.
След обесването на В. Левски се предприемат няколко опита за възстановяване на вътрешната организация в българските земи. През април 1873 г. за заместник на Апостола е определен Ат. Узунов, но той не успява да разгърне особена дейност, тъй като наскоро след това попада в ръцете на османските власти. През есента на същата година функциите на Централен комитет във вътрешността поема Търновският частен революционен комитет.

1842 г.
В дните 22 – 23 ноември Иларион Макариополски е ръкоположен за йеродякон в Солун, след което се връща в Цариград.
Иларион Макариополски (със светско име Стоян Стоянов Михайловски) е висш духовник, митрополит, един от водачите на църковно-националната борба.
За активната му дейност по искане на Цариградската патриаршия през 1845 г. е заточен в Света гора, откъдето е освободен през 1850 г. Избран е за духовен глава на цариградските българи.
На 3 април 1860 г. извършва провокация спрямо цариградския патриарх, като отказва да спомене името му в тържествената великденска литургия, с което дава открит израз на желанието на българския народ да скъса с върховенството на Патриаршията и с гръцката църковна зависимост. За тази си постъпка той е заточен – в Мала Азия, където престоява до 1864 г. След учредяването на Българската екзархия през 1870 г. е избран във Временния екзархийски съвет. Член е и на първия Св. синод. През 1872 г. става търновски митрополит. През 1874 г. полага основите и на първото богословско училище (Петропавловската духовна семинария) край Лясковец.
Иларион Макариополски умира през 1875 г.

1439 г.
Сключена е Търговска сделка за продажба на български восък и свещи срещу скъпи копринени платове между софийския евреин Яков и венецианския търговец Джакомо Бадоер. Спогодбата свидетелства за запазеното присъствие на част от българското аграрно производство на международния пазар въпреки сътресенията във всички сфери на живота, причинени от османското завоевание и последвалите го събития.

На 22 ноември се раждат:

1933 г.
Родена е Надя (Надежда) Димитрова Кехлибарева – българска поетеса. През 1954 г. завършва френска филология в СУ “ Св. Климент Охридски”. Работи като учителка по руски език във Варна, преподавателка е по френски и немски език в Министерството на външните работи (1956-1959 г,). Редактор е в издание “Народна младеж” (1959-1967 г.), редактира и завежда отдел “Поезия” в издателство “Български писател” (1968-1988 г.). Дебютира със стихове във в-к “Литературен фронт” през 1956 г. Сътрудничи на централния литературен печат и на детски издания. Умира на 16 октомври 1988 г. в София.

1916 г.
Роден е Васил Димитров Йончев – български художник илюстратор и оформител на книги; професор от 1971 г. Завършва Художествената академия в София – живопис при Б. Митов през 1940 г. Преподавател е по оформление на книгата и шрифта във ВИИИ в София от 1966 г. В периода 1972-1979 г. е заместник-ректор. Той е илюстратор предимно на детски книги. Издава: „Шрифтът през вековете“ (1964 г.), „Книгата през вековете“ (1977 г.). Създава шрифта за афиши кларендон, шрифт ренесанс антиква (1962 г., съвместно с О. Мончева). Оформител е на книгите: „Максими и размисли върху морала“ от Ларошфуко (1968 г.), „Лирика“ от Микеланджело (1970 г.). Илюстрира „Чингиз хан“ от В. Ян (1949 г.), „Златната ябълка“ (1958 г. и др. Умира на 10 май 1985 г. в София.

1913 г.
Роден е Асен Босев – български детско-юношески писател. Той е дългогодишен учител. Постоянен сътрудник на детски периодични издания. След 9.09.1944 г. е заместник главен редактор на в-к „Заря“ и редактор във в-к „Работническо дело“. Основател е на в-к „Септемврийче“. Главен редактор е на в-к „Стършел“ в периода 1961-1965 г. Многобройните му детски книги са с подчертана склонност към хумора. Превежда и от руски език. Умира на 24 април 1997 г. в София.

На 22 ноември умират:

2005 г.
Във Враца умира Никола Томов Да̀дов. Той е български драматичен и киноактьор, заслужил артист. Роден е на 20 ноември 1921 г. в град Струмица, днес в Р Македония. Учи в музикална академия. Актьор е в театрите в Благоевград, Враца и Кюстендил, както и в Студията за игрални филми.
Удостоен е с бойни ордени и медали за участието му в заключителната фаза на Втората световна война. Обявен е през 1999 г. за почетен гражданин на Враца за цялостната му актьорска дейност в киното и театъра.

1997 г.
Умира Добри Жотев – български поет. Добри Жотев е псевдоним на Добри Александров Димитров. Той е роден на 24 януари 1921 г. в с. Радуй, Пернишко. Като ученик през 1942 г. е арестуван за подривна антидържавна дейност и е осъден на 15 години затвор. През 1944 г. успява да избяга от скопския затвор и става партизанин в батальона „В. Коларов“ в Югославия (бивша). Същата година се завръща в България, където завършва средното си образование. За пръв път печата през 1942 г. Сътрудничи на всекидневници и детски издания. Първата му стихосбирка „Жажда“ (1951 г.) има за основен лирически герой бореца комунист.

1935 г.
Умира Тома Димитров Измирлиев – български писател белетрист, хуморист, поет. Той е роден на 9 септември 1895 г. в Кукуш и е брат на Хр. Смирненски. Тома Измирлиев завършва гимназия в Цариград и започва да следва медицина. По време на Първата световна война се завръща в България. Постъпва във Военното училище в София, където живее семейството му след бягството от Кукуш. Започва да печата във в-к „К’во да е“ през 1913 г. Сътрудничи на в-к „Българан“, „Утринна поща“, „Щурец“, сп. „Червен смях“ и др. През 1922 г. заедно с Христо Смирненски основава и редактира сп. „Маскарад“, а от 1924 г. и хумористичното списание „Звънар“. Като сътрудник на Военния отдел на ЦК на БКП от 1921 г. посещава СССР, Турция, Австрия. След април 1925 г. е принуден да напусне София. От 1932 г. работи в Софийската сметна палата. Автор е на съчиненията: „Премеждия“ (1930 г.), „Смях и злъч“ (1931 г.) и др. Заедно с Т. Боров в периода 1932-1933 г. издава съчиненията на Хр. Смирненски в 3 тома.

1877 г.
Умира хаджи Стамат Сидеров – виден обществен деец през Възраждането, известен дарител. Бил е управител на първата банка във Варна „Звезда“, създадена през 1863 г., която имала за цел да кредитира българските търговци. Инициатор за откриването на българска църква във Варна. След обявяването на Руско-турската война от 1977-1978 г. е заловен от турските власти и осъден на смърт. Обесен е в Добрич.

1439 г.
Умира вселенският патриарх Йосиф ІІ, произхождащ от царската фамилия на Шишмановци. Той заедно с император Йоан VІІІ Палеолог (1425-1448 г.) ръководи византийската делегация на Фераро-Флорентийския събор (1431-1439 г.) и полага подписа си под договора, с който се сключва уния между Западната и Източната църква. Вселенската патриаршия прави множество компромиси, най-съществен от които е приемане върховенството на папата. Това предизвиква бурното възмущение както на огромната част от ромейското духовенство, така и на широките обществени кръгове във Византия. Патриархът умира във Флоренция и е погребан в църквата “Санта Мария Новела”. Запазени са негови изображения в Капелата на Медичите, които показват портрета на човек “с далновиден ум, горд и неуморим, който вдъхва почитание и благоговение”, както пишат за него съвременниците му. След няколко години подписаната от него уния е разтрогната.