Обичана и обичаща! Певицата Боряна Карпузова в най – личното си интервю пред Топ Преса! Искрено и с през сълзи! Не го пропускайте!

Обичана и обичаща. Така с две  думи може да бъде представена фолклорната певица Боряна Карпузова. Тя умело балансира между работата, семейството и приятелите й. Много хора желаят да я ангажират за важни житейски събития като сватби и кръщенета, поканите към нея валят, а графикът й е почти запълнен за около година напред. За радост на нашите читатели и нейни почитатели, певицата намери време да даде интервю на Топ Преса.

Здравей, Боряна, благодаря, че прие поканата ни за интервю. Радвам се, че си наш гост. Ти си обичан изпълнител, който хората канят на много важни моменти от живота си като сватби и кръщенета. Какво чувство изпитваш ти, когато се намираш на сватбено тържество?

-Първо да кажа, че преди години, явно когато още съм била в по- младата си възраст, когато са ми задавали  въпросите като от ваша гледна точка журналисти: Как се чувстваш като доаена, как се чувстваш като пиринския славей, как се чувстваш като звездата на нашето поколение… И съм го приемала сякаш е много далечно нещо. Към днешна дата също такова обръщане към мен не обичам – звездата, това наричане никога не съм го харесвала, то е много далеко от мен. Винаги съм искала да ме наричат народната певица. Та, исках да кажа, че в миналото много скромничих, но сега вече мисля, че след като хората ме канят, хората ме прегръщат след тържествата, канят ме по-домовете, допускат ме в по – лично до тяхното пространство…мисля, че е време да открехна тази врата и аз вече да не бъда чак толкова скромна и да си кажа, че наистина съм една щастливка, която има аудитория от една  от най-хубавите публики. Това е публиката, която вече е осъзната, знае какво иска. Вече съм стъпила на земята и мога да кажа, че благодарение на тази любов, на тези покани от всички тези хора да споделям едни от най-хубавите им празници това са Светото кръщение, сватбата, юбилейте, рожденните им  дни… Снощи например питам „Какъв е повода да ни поканите“, за да знам как да открия вечерта, и човека ми казва: „ Най-хубавия повод –  че сме се събрали с приятели, които са толкова време по чужбина, по София, всеки е със своя бизнес, със свойте ангажименти. Най-хубавият повод, че сме живи и здрави и тази лятна  прекрасна свободна вечер ни събира и ние искаме ти да е споделиш с нас, с най-хубавите песни”. Искам да се уточня сега в едно изречени – аз съм щастливка, че имам всички тези хора около мен. Хората, които с доверие гледат към мен,  отправят своята покана и на драго сърце давам всичко от себе си, за да споделя празника така, както подобава.

Сезон на сватбите има ли? Има ли период, в който да имаш повече ангажименти със сватби?

smart

-Има, да. Преди много години в нашия бранш сватбите се деляха на зимни и летни. Като летните сватби сякаш бяха повече  тук в нашия регион. А там – в другия регион, нашите си приятели, където ги казваме „Чеча” оттатък р. Места, при тях на времето работата е надделявала, в летния сезон, когато имат много работа, те не правеха сватби. Оставяха сватбите за сезона, когато са по-свободни от полската работата. Но вече от години насам всичко е променено и сега се оказа, че най-предпочитания сезон за сватбените тържества това са юни, юли, август и септември месец. Така, че вече от две-три години ние летния сезон смело мога да кажа, че работим на сватби в петък, събота, неделя и понеделник. Кара ме да имам нотка на приповдигната гордост за това, че имаше хора, които преместиха датата на тържеството си, за да споделим ние веселието и техния празник. Това, повярвайте, наистина е много голям жест, комплимент към нас. Това ме кара да бъда все по-отговорна, все по-раздаваща се, защото аз не съм с нищо по-различна от всеки останал в пътя. Ей така, като се разхождам, искам да се впиша във всяка една атмосфера, сложила най-леките сандалки, който и да ме спре , с всеки искам да говоря, защото нищо човешко не ми е чуждо. Заставам толкова горда и съм много щастлива, че хората ме ценят и ценят всичко онова у мен, което давам от моите качества като изпълнител.

Преди години и аз влезнах в тази фуния, където сякаш те завърта суетата, която няма лошо да е във всяка жена, но си мислех, че след като съм певица, трябва да бъда като клонинг на всички останали – да си оправя носа, да си сложа гърди, скули. От всичко избягах, единственото нещо, което исках да коригирам в себе си, беше ринопластика, носът ми, защото не се харесвам.  И потеглих по този път на консултации с наши доктори, с един турски много добър лекар, който прави  ринопластика. И отивам с 15 хиляди готови пари, събирани от толкова сватби, от толкова труд… и готова за срещата със този доктор. Прегледа ме в очите, пита ме с какво се занимавам. Казах му, че това е моята работа, че аз с това живея и че с това си изкарвам и хляба, с това живея, физически и психически песента е моят живот. И той ми каза така: „Ако искаш да продължаваш да живееш и да пееш по същия начин, ако искаш това да бъде твоят живот и наистина с това още да си хапваш белия хляб и да имаш срещата със хората, моето мнение е, че ти не трябва да се оперираш. След тази операция ти ще промениш дишането и ще имаш проблеми с пеенето”.

Много се радвам, че и съпруга ми беше точно тогава до мен. Той знаеше, че единствено и само това много исках да коригирам у себе си. Този наистина голям лекар с две изречения сякаш ми даде нов живот. След затварянето на вратата аз погледнах на света с моите очи по друг начин. Защото той ми каза с две изречения: „Имаш ли работа? Имам. Хората канят ли те? Да, обичат ме, уважават ме, раздавам се, давам  всичко от себе си. Те те ценят, приели са те с с тази харизма, ако се промениш, ако си промениш носа, мислиш ли, че всичко това, което ти се е случило до сега, ще се увеличи в пъти повече?“ Казвам: Не, моите гласови възможности няма да пораснат повече. До тук това е всичко, което съм се стремяла. И от там нататък започнах да гледам по друг начин на нещата и наистина сега това не ми пречи.

smart

Само броени дни  след като се върнах от Турция, от срещата с доктора, имаше помен, Задушница. Отидах на гробищата. Там на моите родители паметниците са с техните ликове. Поглеждам единия, поглеждам и другия, толкова ми са мили, толкова ми са святик, толкова ми липсват…И на двамата откривам, че са с такива нослета. И си казвам: „Та на кой искам да приличам? На тях. Нима мама като е била с такъв нос моят татко не я е обичал толкова истински?! Видях моите родители, целунах си ги, макар и на камъка, и им благодарих, че са ми дали най-ценното и най-святото – това , че имам душа и съм съпричастна с хората, които страдат, когато са в болка, първа съм да се отзовавам, и за това, че наистина мога да изживявам и радостите на хората.

 Аз съм присъствала на много твой изяви и смело мога да кажа, че ти видимо  това, което правиш, го правиш с любов. И междувременно ти си  и майка, и съпруга. Как съумяваш да съчетаваш пеене, майчинство и съпружеските си задължения?

-Знаете ли, когато най-голямата ти любов е това, което правиш, и най-близките ти хора са тези, които те познават, и това могат да го осъзнаят, че  е така, всичко може да върви ръка за ръка. Не казвам, че няма да има малко пропуски и че някъде нещо малко ще куца. Нима на мен не ми е чак толкова добре, когато на Нова година всеки вдига първата наздравица, а целувката е споделена  с най-близкия човек… аз съм тази, която точно пък се наслаждава на тази гледка, аз броя три, две, едно… Всеки се е обърнал и вече никой не гледа към мен, всеки се е обърнал към близкия човек с чаша, държеики в шампанско, а в този момент мойте хора са някъде. Но аз съм със тези хора и пак съм благодарна на всичко това, защото пък това, което успявам да видя, хора повярвайте, че когато видиш отстрани влюбени и щастливи, здрави хора, няма по красива гледка от това.

Моят съпруг ме подкрепя, проявява разбиране към работата ми, той ме познава преди да бъда с него. След като вече с него сме заедно като семейство, аз се чувствам в пъти по-спокойна, в пъти по-подкрепяна. Навън ми е много спокойно, защото сякаш имам най-силния гръб, най-голямата стена, най-тежкия стълб, стой зад мен и когато той разбира, че това наистина е моята любов към работата, която наистина ще правя със най-голямото си удовлетворение, сърце, душа, където  ще дам всичко…. След като той това го е разбрал, макар, че е много по-млад от мен, няма как да не вървят нещата.

Имаше много коментари за нас, какво ли не чухме. Освен хорските приказки, в някой медии се опитаха да направят сензация – не е толкова интересното, че Боряна се е омъжила, а че народната певица Боряна Карпузова се сдоби с младо… Много грозно ми прозвуча, сякаш, че той е при мен заради някакви облаги. А аз съм имала хиляди възможности, дори и в парламента имах човек, който много ме обичаше, много ме харесваше. Но с какво ме спечели моят съпруг и какво аз търсех в живота си? Всичко имах. Всичко, каквото не можете да си представите, дори съм си казвала „Ама аз с какво съм заслужила да ме харесват? Ама той е бил много хубав по външност…”. Какво открих в моето момче? И сега ако трябва да направя стъпка, пак ще избера него. Млад като години, но толкова го почувствах, че си е моето момче! Че както се казва – моята си черга.

Аз тогава с майка ми вече бяхме „скачени съдове“ и исках всяка една възможност, която имам, да бъда при нея. Защото тя бе в Гайтаниново. Аз съм от там и с гордост го казвам винаги. На село да отида, да съм до нея, да си поговорим, да споделим и мъката, и тъгата, и радостта. В Гайтаниново отивам при най-святия ми човек. Другите мъже не можаха да оценят това. Ако иска един човек истински мен, той ще разбере коя е моята любов, ще дойде с мен да идем да видим мама. А сега, отивам на сватба, казвам: „Ванюшка, аз съм на сватба. Отговаря ми: ами добре”. Без да разбирам, щом мен ме няма тук, не съм при него, той пали колата и отива на Гайтаниново – „Лельо Ино, какво да помогна? Дай нещо дървата да помогна да приберем”… И моята майка в началото казваше:“ Ванчо, много хубаво дете си, ама по-голяма е Борянка, не знам дали вашата връзка, пак като на майка ти казвам, ти си много малък ще си намериш нещо друго”. Майка ми е толкова искренна и после, след време вече, като започнахме да ходим при нея и тя казва „Аз все му говоря така, той се обръща на другата страна. Но като ви видя двамата, как сме си седнали да хапнем, тя ни е сготвила нещо…. Как хубаво те гледа”. И си казвам: „Ами, ако аз не съм човека, който трябва?“ „Ами я си се обичайте, какво означават годините. Щом, мама, това ти е щастието…“ Аз от нея нищо не криех. Тя знаеше за моите връзки, знаеше за изявени личности с имена, с всичко. Не казвам, че те не са били хора, за да съм с тях, пак с нещо са ме привлекли, имало е човешко, но се стигна до там в срещите ни, че наистина ги отсях и осъзнах, че не са моите хора.

 Та ето това искам да кажа, от моята си черга, мен, когато ме нямаше, той помагаше. И той усети, че аз искам мама да не е самотна. Когато се може да е с наше присъствие, и той това го правеше и без мен, аз когато съм на работа. Това беше една такава  любов, с която той докосна тази струнка от моето сърце… и оттам нататък започнах да го обичам повече този човек. И наистина, като кажеш как се отнася човек според теб, зависи кой какви цели има и как гледа на нещата. Тогава започва да расте любовта. Имам него. Имаме прекрасна дъщеря, която е на 11 годинки, вече влиза във една такава луда възраст, един ранен пубертет, няма да е с нищо по- различна от всички деца.

Със сигурност дъщеричката ти се гордее с майка като теб?

-Когато съм на работа, приятелките й – „Ее, Теодора, майка ти е много хубава! Ама какви токчета слага!”. И тя един ден казва: „Искате ли да ги видите?”. На тях това им е било мечтата- „Много искаме да видим на майка ти тоалетите”. И тя ми се обажда: „Мамо, аз знаеш ли днес какво направих? – Какво направи мама? – Отворих всички твой гардероби и поканих и ми ги изброява тази, тази, тази, и ако знаеш с каква любов, с какъв интерес гледаха! Всички обули тия обувки с тия високи токове по коридора – щракали са тия деца, тя е направила снимки. Като ги видях, ама толкова ми беше мило. Първо й казах, че без мое разрешение не би трябвало да ги допуска до толкова лично, до спалнята, до дрехите ми. Но след това казвам „Тя е толкова чиста душа, още разсъждава по детски“. Те наистина гледат бижута, дрехи, обувки… пообули са малко обувки, пощракали са и много доволни, много щастливи.

Теодора ме познава като майка и родител във всички светлини. Тя знае как излизам на работа, как съм в къщи. Знае, че в ежедневието съм като всички останали. Просто такава ми е работата, че аз трябва да се впиша в тази атмосфера, когато ходите на сватби, на които и да е, нали така? И най-далечният човек, всеки се постарава и заради себе си първо, но после и в чест на хората, които празнуват, да изглеждаш добре, да се впишеш, както се казва, в тази атмосфера.

Теодора опитва ли се да пее или повече прилича на баща си?

-И като характер, и като визия е изцяло на баща си. Когато в пандемията в къщи помагах на определени семейства, на които децата им имаха огромната любов и желание да пеят,тогава нямаше нито къде да ги пускат, къде да ходят, а няма да скрия, че имаше от тези хора две момиченца, които нямаха тези възможности да плащат някъде, за да ги обучават, а децата са наистина с желание, взимах ги два пъти в седмицата за по един час, 45 минути работехме, 15 минути давах почивки. Пеех с тези деца, обяснявах им каквото ги интересува, заучихме много песни, след което те започнаха да имат изяви по училищата и бях много щастлива. Те вметваха „Ама ние тази песен е научихме, защото ходим при Боряна” . От това съм много щастлива и доволна, че с каквото мога и да направя, казвам, че всичко това го правех без облаги, когато искам да направя нещо добро, не искам да го афиширам, но пък искам да достигне  и до онези хора, които, ако наистина нямат тази възможност, а аз имам това време, мога все още да помогна с каквото мога. Теодора не пее. От там тръгнах, че като идваха тези дечица да пеят и казвам: „Хайде, Теодорче, и ти, хайде, мама” – и тя, в тази възраст, където още много ме слушаше… Но усещам, че онези деца как пеят, научиха текстовете, гледат ме в очите, и едното момиченце дори каза: „Како, Борянка, и сега беше коланчето, нали”? С такъв трепет учихме „Како Николинке”… А Теодора си стой една такава, не е нейното, не е. Вкъщи ми казва: „Мамо, мога ли да пея?”- и пее. Казвам: „Мале, Теодорка, спри, не е хубаво, мама”. Никога няма да подведа детето си, защото аз съм певица и да казвам, че тя може да пее, точно обратното след като не може. Сега не може, един ден може и да може.

От твоят род има ли музиканти?

-Да, всички. Моята майка е изявена певица, моят баща е музикант, барабанист, брат му навремето акордеонист, имали са оркестър, ходели са по сватби, по тържества. Така, че и на майка ми целия род и на баща ми – там майки, татковци, баби, дядовци, всичко е било с това потекло. Имам го от там, да.

От колко годишна пееш?

-Откакто се помня. Като дете съм била на училищните тържества, когато се гледам, аз това не си го спомням, била съм с акордеонче и вече пея. След което, вече като ученичка, започнах в читалището в Гайтаниново, там с бабите ходех на „Пирин пее”, като имах солови изпълнения. Тогава аз не съм осъзнавала дори, как са ме преценявали. И как ме е преценявала публиката, защото имам грамоти, златни медали, покани за Копривщица, Пирин пее, Пирин Фолк- Сандански… Така, че Теодора за сега не пее и не може да пее, но един ден, ако й се отключи това желание и нещо се случи, аз съм човекът, който винаги ще й помогне. Но съм много далеко от това да застана до нея и да й казвам, че тя трябва да бъде певица. Ако трябва да бъда на сто процента откровена, много ми се иска да може да пее, иска ми се да бъде заобиколена от такива хора, хората на изкуството са богати, повярвайте, богати. Винаги съм искала да има това богатство, но ако не е нейното, на сто процента не искам тя да бъде певица.

Има ли песен, на която текста да  отговаря на чувствата, които изпитвате ти и Иван, песен отразяваща вашата любов?

-Нямаме една. Много са. Сякаш от едната черпим любовта, чрез другата песен как сме се докоснали, със следващата песен как се радваме на детето си… Във всяка една песен, която е свързана с любов към семейството, към половинката и песен, която също е с тъга към Родината, към изгубен родител… Нас ето тези песни ни свързват.

Според някой психолози, когато двама човека са влюбени, душите им се сливат. Ти би ли могла да опишеш  любовта между теб и Иван?

-Той не е от хората, които са музикални, нито пее, нито свири. Да, но разбрах, че неговото пеене, неговото свирене е в душата му. На наше си семейно парти в Гайтаниново на зелената полянка, ей така, както си седим по чехли, на масата, хоп чуем си нашата любима песен, ние само се споглеждаме и двамата ставаме и отиваме на полянката да танцуваме, около нас няма никой. Това е тази любов, този инстинкт, когато от нищото, без да имаш подготовката, чувствата, душата говори. Танцуваме, без да следим някакви стъпки, водят ни стъпките на любовта и чувствата. Много истинско, ей това е истинското и хубавото.

Майка ти е автор на част от песните ти, а ти самата опитвала ли си се ти да напишеш текст на песен?

-Да, опитвала съм. И сега си намирам текстове през годините, когато съм се опитвала да пиша и повярвайте не знам защо винаги са ми в много тъжни тематики. Сякаш за несподелената любов, за неразбраната любов, загуба по-близки… Мисля си, че все още съм тази, която носи хубавата, веселата песен с мен. Сякаш така докосвам повече хората. Започвам да танцувам, песните да са игриви с хубаво послание… Макар, че това е живота – човек наистина има нужда да седне и да чуе точно такава песен, защото живота е песен и зависи кой каква песен ще запее, на къде ще те отвее вятъра. Живота те завърта – днес си така, утре си по друг начин. Колелото се върти, никой не е само в розовата страна на нещата, животът е пъстър. Затова сега обичам всички цветове на дъгата без черния цвят, защото достатъчно нося черно, достатъчно се почерни душата ми от загубата на сестра ми, после на баща ми, след това на майка ми, което вече ме срина тотално, защото тя беше моята приятелка, моята майка и моят човек за всичко. Тя беше тази, която ми пишеше текстовете, много, много от песните, които съм изпяла, са по нейн текст. Тя не беше от тези, както се казва учени хора, да е с висше, но тя просто в къщи винаги беше с книжка в ръка. Както се казва – природно интелигентен, надарен човек. Имаше и много духовни книги, тя беше много вярващ, чист човек в душата си, в постъпките си и живота си. Така, че от нея успях да имам едни от най-хубавите песни, които вече са в телевизии, хората ги знаят, пеем ги заедно. Искам да кажа, че към днешна дата тя не е сред нас и много ми липсва. И затова сега като споделям тържества, когато дъщери и синове поздравяват майка си или баща си по случай юбилей, с такава наслада ги гледам… Понякога, когато атмосферата е по- задушена, ги питам: „Вие осъзнавате ли какво имате до вас? Какво празнувате сега?“. Казвам – толкова голямо богатство имате в момента, че все още можете да изричате тази свята дума „мамо, татко”. Но най-вече „мамо“ и че тя е до вас. И щом е до вас, ние пеем, танцуваме и се забавляваме. На един дядо му празнувахме 102 години, един бай Георги, цялата му рода, няколко поколения се бяха събрали. И дойде момента този рожденик да му  поднасяме  тортата. И аз, тичайки да не изпусна нещо, казвам „Да е жив и здрав роженика, 100 години да живее”. Поднасям му тортата, обръщам се и виждам на тортата 102 години. И си казвам „Боже, влезнах в работата на дядо Господ“…Няма да го забравя Бай Георги. После, след като го поздравих, го питам коя песен иска, а той каза „Искам един валс с теб да танцувам”. – „Разбира се, аз по принцип, когато съм на работа не танцувам, но с теб ще танцувам с най-голямо удоволствие“. Изпях един валс и го питах да каже каква е рецептата, тайната, химията, магията, формулата да доживееш до 102 години. И той ми каза „Ела да ти кажа. Аз мисля, че е това – от всичко, каквото си помислиш в живота, от всичко по-малко”.

А има ли нещо, което никога няма да забравиш? От момента, в който си на сцена, та до ден днешен. Някакво събитие, случка, която е оставила ценен отпечатък в сърцето ти?

-Има. Те са много, но ще ви кажа пак за юбилей. Аз поздравявам майката от името на трите й дъщери с кратък откъс от песента на Росица Кирилова „Мила мамо, как да намеря дума най- добра за теб…“. И поздравявам с тези думи, свършва песента и няма реакция. Какво се случи? Но гледам – тези трите дъщери са хванали ръцете на майка им. Нямаше ръкопляскане. И едната ми казва „ Ти знаеш ли какво направи?”. Повярвайте ми, обля ме гореща, студена, всякаква вода ме обля.  Казвам си „Край, нещо сгреших”. „Ти знаеш ли какво направи, ние до този момент със сестрите…“-, нещо са делили и са били на юбилея не в добри отношения. Майката хвана ръцете им и те я хванаха, и сякаш си дадоха прошка. Това никога няма да го забравя.

Друга история. С една жена, пак на празник, беше си пристигнала от чужбина. Играе тази жена, играе, и само ме поглежда, усмихва се. Отправих поздрав и жената, играе, ама с такава любов ме гледа и знаете ли какво направи? Само видях как си махна колието, сложи ми го и ми казва „От цялото си сърце ти го подарявам”. До ден днешен си го пазя и като спомен, и материално, че е стойностно, купено с пари, то ми е като грамота, като купа. Да, това са моите купи, това са моите ценности. Защото, ходейки на фестивали като „Пирин фолк“, „Пирин пее”, била съм много награждавана, но най-голямата награда за мен е публиката, това са моите хора. И журито е много важно, то може да преценява певческите възможности, може да не се простира в кое знае какъв диапазон моя глас, но в душа ми има десет пъти по-голям диапазон от гласа ми и всичко това съчетано, което Бог ми е дарил, да приемам добротата и да я връщам обратно, аз на това съм благодарна.

Религиозна ли си, мислиш ли, че починалите ти близки могат да те чуят, когато говориш за тях?

-Да, и сега ще ви кажа. Когато почина моята майка, нямаше още девет дни, и аз имах сватба в Банско. Дългоочаквана и от много дълго време организирана сватба. Аз съм поела този ангажимент. Облякох си една цикламена рокля, малко по-прибрана покрай врата. Носех черно шалче до девет дни. Скрих вътре шалчето. А на моят колега майка му три дни, откакто е починала. И отиваме на сватбата. Пея на тази сватба, бракосъчетавам ги. Тази сватба стана във вихъра, толкова танци, толкова веселие, толкова прегръдки между хората…. Хората се обединиха, всички станаха като едно цяло. И аз, никога преди не съм го правила това нещо, колегата, оставил тъпана до мен, аз като видях тази еуфория у хората и аз както си пеех, взех тъпана и започнах да удрям по тъпана. Като ме обградиха тези хора започнаха по тъпана, по мен, всичките пари ми дават. Те ми дават пари, танцуват, а аз само като видях, че тъпана е пред мен не осъзнавайки как съм го взела, и само погледнах нагоре и си казах „Мамо, татко, вие ли ми пратихте този знак”. А баща ми беше барабанист, цял живот със тъпан. Майка ми запази неговия тъпан и когато се събирахме, тя пък чукаше с него. И като си казах така, сякаш още повече дойде тази енергия в мен. Когато приключихме сватбата дойде, да си оправя сметките и аз казвам „Както сме се разбрали, така“. Казвам „Ако си доволен, плащай. Ако не си доволен, може да си отрежеш няколко”. Той ме гледа и казва „Ако трябва да се измерва в пари, аз нямам толкова“. И така благодарности, благодарности… И казва: „А този тъпан като взе, ама как тропаш!“ И аз вече не можах да се сдържа, сълзите ми се търкулнаха по лицето, извадих шалчето и казвам „Аз съм в траур, няма и девет дни откакто мойта майчица вече лети… и май усетих, казвам, че заради тях…“ Този човек като разбра, стана на крака, ръката ми целуна, той, който е много по-възрастен от мен.  И му казвам „А на колегата майка му, три дни откакто е починала. Но, казвам, това е нашата работа.

Имаш около 5 хиляди приятели във фейсбук, имаш ли време да си пишеш с почитателите?

-Когато някой ми зададе някой въпрос, ще намеря време и начин да отговоря, каквото го интересува човека. Пишем си, говорим си, с една част имаме си и телефоните да си, комуникираме.

Имам едни възрастни хора, които са в Северна България, за тях мога да ви говоря до утре сутринта. Пенсионери, никога живота не ни е срещал, нашата среща е от телевизията. Оттам ме познават, оттам ме разбират и като темперамент, и като душа как съм, каква съм. Значи съм успяла и чрез песента да предам и чувствата, които са в мен. Тъгата, любовта и радостта. Тези хора не пропускат Нова година, осми март, рождени дни – мои, на Иван, на Теодора. Всички празници Коледа, Великден, не пропускат да ми се обадят. Изпращаха ми колети, където в днешно време да получиш колет е нещо толкова странно и все едно се връщаш преди 40 години, когато сме били в детската възраст и получавахме колети. Приготвили, нещо са купили на Теодорка, нещо за мен, нещо за Иван. Говоря нещо като вещ, сувенирно, техен правен суджук, тяхна правена ракия, на Теодорка някакви книжки, чорапки …и откривам отдолу една папка – всичко, което се е случвало за мен през годините, къде по вестници, по интервюта, по телевизии, награди, къде как съм участвала, всичко е извадено, прекопирано, преснимано. Аз нямам такава антология, както се казва. Диапазона малко ми е ограничен, дал ми е Господ до толкова, колкото мисли, че това ми е необходимо като глас. Но диапазона в душата и любовта, диапазон, който получавам от хората, е в пъти по-голям, отколкото може да има октавите на пианото.