Георги Данаилов: Цялата хитрост на живота е да си останеш хлапак!

Георги Христов Данаилов умееше да разказва неповторимо. Той е български писател, сценарист и почетен гражданин на Свищов. Роден  на днешната дата през 1936 година в София. Потомък е на известен свищовски род. Внук е на акад. проф.Георги Данаилов, както и правнук наМарко Балабанов, който е първият външен министър на България след Освобождението на страната. През 1950 г. семейството му е интернирано и се връща в Свищов.

Завършва и преподава химия, но с литература се занимава от студентските си години. Голяма популярност получава още с първите си книги: „Деца играят вън“, „При никого“, „Убийството на Моцарт“, „До Чикаго и назад, сто години по-късно“. Автор е на много пиеси и филмови сценарии: „Хирурзи“, „Похищение в черно“, „За къде пътувате?“, „А сега накъде?“, „Лагерът“.

Световно признание и литературни награди получава и с последните си литературни творби „Къща отвъд света“, „Спомени за градския идиот“, „За Жан Жак Русо“ (есе), „Усмивката на Пан“, „Доколкото си спомням“ (в три части), „Весела книга за българския народ“.

Книги и пиеси на Георги Данаилов са превеждани на редица чужди езици. Пиесите му са играни в много страни зад граница. Носител на призове от международни фестивали в Кан, Москва, Техеран, Сан Себастиан.

От 1993 до 1995 г. Георги Данаилов е председател на Агенцията за българите в чужбина. Отива си от този свят на 8 март 2017 година в София.

Ето някои от мислите на писателя:

„Така мисля, така чувствам, за жалост, не винаги мога да чувствам така, както мисля, но пък това би ме лишило от възможността да се изненадвам от самия себе си.“ – из „Къща отвъд света“

„Алкохолът е вещество, а пивницата е духовно явление. При достатъчно въображение и достатъчно настроение човек може да се напие и с чиста студена вода.“ – из „Къща отвъд света“

„Когато в стаята гори печка и огънят си шушне, човекът не се чувства самотен. Угасне ли печката, отвориш ли вратичката и видиш само пепел без нито едно тлеещо въгленче, разбираш какво значи пустош и студ.“ – из „Къща отвъд света“

„Знам, че поражението е неизбежно, че мечтите умират, щом придобият плът, че любовта си отива, че делата ни остават недовършени и че друг няма да ги довърши, тъй както ни се е искало. Знам, че в природата не съществува справедливост. Всичко това е може би тъжно. Но някъде дълбоко в душата си чувствам, че не е така. Защото „дори тъгата извор е на радост, докле е младост, ах, докле е младост“. Значи, цялата хитрост е да си останещ хлапак. Хлапак, даже и когато краката ти не те държат, даже и когато ръцете ти губят силата си, да си любопитен, да си любознателен, да ти се правят щуротии, да фантазираш, да пееш, да плачеш със сълзи и да се смееш до сълзи… За всичко това нямам разумни доводи, но имам други и те са чудесни, например музиката на Моцарт, например огъня в огнището, например ведрите утрини, разцъфтяването на цветята, клоните на елите, усмивката на децата, ръката на близкия човека, миризмата на дим от борови дърва! Да живееш добре, значи да умееш да умираш. Ако си обичал живота, може да умреш с усмивка. Лишените от тази обич умират мрачни и неприятно изненадани.“ – из „Към края“

„Знам, че Смъртта е ваятелят на нашия живот. Без нея нямаше да има радост, стремежи, любов. Нямаше да има и изкуство. Знам, че за да вършиш добро, няма нужда от бог, няма нужда от живот след смъртта, няма нужда от смисъл на съществуването. И всеки, който с усилията си намалява страданието на този свят, върши добро. Всеки, който спасява едно болно дете, едно ранено животно, едно креещо дърво, върши добро. А това, което не знам, си остава цяла вселена. – из „Към края“

„Никак не се тревожа за бъдещето на собственото ми аз, никак! Забравата е сигурна. Гузното заклинание към жертвите от миналото „Никой не е забравен и нищо не е забравено“ е лицемерна лъжа! Всички ще бъдат забравени и всичко ще бъде забравено: А освен това, за още по-голямо успокоение, Човечеството рано или късно ще загине. Никой, освен нашето желание, не му е осигурил безсмъртие. И нашата побъркана планета, и тя ще увисне като изсмукана и изсъхнала мушица в някоя паяжина на вселената, докато и нея не отвеят космическите ветрища… За суровия разум думата вечност е забранена. Забравата е всеобща съдба и тя е може би единственото осъществяване на идеята за равенството и последна утеха за бездарника. Но бездарникът няма нужда от утеха, защото той, както склеротикът, е милостиво лишен от самопреценка.“ – из „Към края“

„Ние обичаме да разказваме приказки на децата. Длъжни сме да им разказваме. Защото приказките са нашето извинение пред тях. Извинение, че светът, който сме им подготвили, все още не е онзи, който те заслужават. Ние се извиняваме, а децата винаги ни прощават. Затова тъй често ни молят да им разказваме приказки, които отдавна вече знаят.“ –из „Деца играят вън“

„Аз съм малък, защото не обичам спанак. Дядо, като беше жив – той и сега си е жив, ама когато умря, замина нанякъде, – дядо казваше, че в спанака имало много желязо! Нали беше стар и бъркаше, като говори, затова тъй казваше. Че как в спанака ще има желязо! Спанакът е мек, а ако имаше в него желязо, хората щяха да си счупят зъбите!“ – из „Деца играят вън“

„Аз си имам и едно куче. Казва се Кучо. Ама с него не ми дават вече да си играя и са го сложили на долапа, защото го подстригах с ножицата. Козината му беше станала много дълга и затова го подстригах. А мама се разсърди и го сложи на долапа. Понякога се покатервам горе, за да видя дали козината му е пораснала пак. Пораснала е, ама мъничко. Скоро съвсем ще му порасне и пак ще си го взема.“ – из „Деца играят вън“

„Уверен съм, че човек и да е изпълнен с най-искрени и честни желания, не е в състояние да сподели всичко от преживяното. Просто има места в паметта ни, които остават блокирани, паметта сама ни лъже, заблуждава и представя личността ни в по-приветлива светлина. Паметта е мошеник, който се изхитрява да ни ласкае и успокоява“ – из „Цената на безсмислието“

„Човек поне веднъж-дваж трябва да се е питал – абе аз умен ли съм или не съвсем? Сигурно е, че много хора никога не са си задавали подобен въпрос, трети поначало се мислят за умници, рядкост са тези, които признават собствената си глупост. Те дори не могат да се нарекат глупави, щом са осъзнали това. Аз, казано откровено, съм си задавал съдбоносния въпрос. И съм се удивлявал, че отговорът зависи от обстоятелствата и сравненията.“ – из „Цената на безсмислието“

„Всеобщото безсмъртие е по-опасно от масовата смъртност.“ – из пиесата „Богове“

„Денят, когато доброто ще възтържествува веднъж завинаги“ е още една утопия, с която трябва да се разделим. Науката не е всемогъща, безграничната вяра в прогреса е мит. Истината е, че Каин и Авел са поднесли на Бога това, което са притежавали. Поднесли са го от все сърце. Бог повече е харесал даровете на Авел. С предпочитанията си той е признал различията между хората, неравенството в техните възможности, И тъй като това неравенство не може да бъде заличено, хората винаги ще бъдат различно удовлетворени, различно щастливи и никога – еднакво добри. Този извод не е песимистичен, той не вещае скука за бъдещето на човечеството. То ще дочака гибелта си в надпревара със себе си. В мига на най-големия си блясък.“ – из „Дали възраждането на науките и изкуствата е допринесло за пречистването на нравите“