Гласът на ансамбъл Пирин: Руска Стоименова пише нова книга със спомени
-
- октомври 31, 2022
Гласът на ансамбъл „Пирин“ – народната певица Руска Стоименова, първа популяризирала вечната песен „Имала майка“, подготвя нова книга със спомени, сподели специално за „Телеграф“ тя.
Първата й книга „Благословена с песен“ под редакторството на Евтим Евтимов излиза през 2004 г., а всеки момент се очаква и нов тираж.
Слава
Именитата българска певица, която празнува рожден ден на 27 октомври, увлекателно ни пренася в новата си документална книга из концертните зали в почти целия свят. Където ансамбъл „Пирин“ разнася и сега славата на България. „Само в Антарктида не съм пяла! Другите шест континента сме ги огласяли с българския фолклор. Но не е късно, времето е пред нас“, обича да се шегува неуморната певица. Родена в близкото до Благоевград село Мàрулево, 13-годишна остава без майка и баща, но роднини я обгръщат с много любов: „Аз съм от основателите на ансамбъл „Пирин” – там съм от 15-годишна. Имаше конкурс, явих се и попаднах сред първите приети. Бях най-младата в ансамбъла. После завърших Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив“.
Имала майка
Поколения българи свързват името на Руска Стоименова с „Имала майка” на композитора Димитър Янев. „Тази песен сякаш вгради името ми в себе си. Наистина, аз съм първата изпълнителка, която я направи популярна и обичана“, спомня си певицата. Сред личностите, вградили себе си в историята на ансамбъл „Пирин“, несъмнено е проф. Кирил Стефанов, който близо пет десетилетия е негов главен художествен ръководител. Той е автор на най-известните обработки в репертоара на ансамбъла. „Казват, че незаменими хора няма. Но има неповторими“ – разказва Руска Стоименова. Един от тези неповторими таланти е проф. Стефанов. Широко скроена личност, педагог, музикант, ръководител, той имаше мащабно мислене и по някакъв необясним начин предвиждаше събитията за години напред.
Съпруг
Говорейки за съпруга си Янко Янков, гласът й потрепери. „Той беше актьор в Драматичен театър „Никола Вапцаров“ – Благоевград. Запознахме се по време на премиерата на пиесата „Килия номер 26“ от Ст. Костов. Влюбихме се, направихме сватба между театър и ансамбъл. Със зурни и тъпани в шпалир преминахме през днешния площад „Македония“. Аз, бедното дете, без родители, попаднах на тогава нареченото „кулашко семейство“от с. Склаве, Сандански. Бях приета и обгрижена повече от тяхна дъщеря. Аз ги приех като свои родители. След 6 години работа в БНТ-София съпругът ми се прибра в Благоевград. За втори път се венчахме, този път за ансамбъл „Пирин“. Стана артистичен секретар на ансамбъла. Уреждаше и движеше организацията на турнетата на състава. Често пред създали се трудности за колектива той заявяваше: „Ще се изправя с краката нагоре, но ще го постигна“! И успяваше!“
Почит
През месец юли 2012 година заедно с грамота и плакет й беше присъдено званието „Почетен гражданин на Благоевград“. Руска Стоименова е текстописец и композитор на над 25 песни на фолклорна основа, адресирани и чисти. Песните й печелят награди и се изучават в средните музикални училища! Младата певица Петя Ганева събра всички отличия на „Пирин фолк“ в Сандански с авторската песен на Руска Стоименова „Китка ми шарена.“
Откъс
Първо за „Телеграф“ Руска Стоименова избра любопитни откъси от подготвяната за печат нова книга със спомени, а заглавието певицата още пази в тайна. Тя ни пренася в три континента при три от пътуванията си – в САЩ, Япония и Судан.
Северна Америка 1979 г.
…Първите вестоносци на българското ни професионално народно песенно и танцово изкуство в северната част на Америка са Филип-Кутевите възпитаници от Държавен ансамбъл за народни песни и танци „Филип Кутев”. Те най- напред огласиха многохилядните американски зали с „ Полегнала е Тудора”, „Вечеряй, Радо”, ” Дона на порти седеше”… Славеево слънце от България занесоха с красивите си гласове неговите солисти Вълкана Стоянова, Надка Караджова, Верка Сидерова, Роза Цветкова и още много други гласове…
Твърде скоро ние, от Държавен ансамбъл за народни песни и танци “Пирин”-Благоевград, също потеглихме към Америка, превърнала се не само в арена за икономически постижения, но и необятен друм за дефилиране на голямото световно изкуство. Там свое място завоюва и нашето пиринско изкуство, нарекли го по-късно в оценките си чара и чудото на България!
Земьо майчице
…Многомилионният Ню Йорк грееше. Прелитахме над него със самолет като над звездно небе. Високо издигнатите небостъргачи сякаш символизираха величието на трудно достижимата Америка. Елегантно облеченият импресарио мистър Томпсън, представител на най-мощната фирма “Колумбия артист” и наш домакин, с вежлива усмивка посрещаше колектива, в същото време дискретно премерваше всеки поотделно. На пръв поглед се виждаше, че ни посрещат почти като по нашенски – с поднос в ръка, но с тази разлика, че върху него нямаше хляб и сол, а кубче бели пликове, в които бяха сложени ключовете карти от стаите на хотела, в които ни предстоеше да бъдем настанени.
Луксозни автобуси „Мерцедес“ ни чакаха отвън. Шофьорите, облечени в бели ризи с вратовръзки, с бели ръкавици на ръцете, вежливо подаваха ръка на всяка дама да се качи в автобуса. Показност ли беше това, или притежание на нещо, с което тук се ражда човек, казах си тогава! А може би в детайли овладяна шофьорска етика!
…Трасираните чрез изкуството ни международни пътеки през годините и заслужено спечелената слава от колектива вече ни бяха закичили престижния етикет ”Най-добрите посланици на България”. Чрез езика на нашата музика, на народната ни песен и танц и тук, на американска земя, ние трябваше да воюваме за признание на културната дипломация на България. Знаехме, че сме способни на това, вярвахме си.
В първото тримесечно турне в Америка се бяхме превърнали като в някакви герои от електронна игра – където им цъкнеш, те там отиват. А и приказката, че времето тук се измерва само в пари и че всяко нещо се придвижва в посоката му по строго отмерени правила, пролича още от началото на турнето. Часът на тръгване от едно място за друго, минути за почивка, в които е предвидено и зареждане с храна от крайпътен супермаркет, до концертния ни ангажимент беше разчетено по минути за цялостното турне. Така отброявахме ден след ден на предизвикателства и възвисяване от сценичните успехи на най-големите американски подиуми – ”Карнеги хол”, ”Оркестър хол”!
Погледът от такава сцена трудно достига края на огромния размер на залата. Каква тишина! Изведнъж силов звук от оркестровия съпровод, в ритъм изстрелва танцьорите на просторната сцена. Гръмват ръкопляскания. Хореографската режисура от встъпителния танц на програмата е изнесла целия артистичен състав пред очите на зрителите. Огромната зала не спира да гърми, а това е само началото на концерта. Ще издържат ли ръцете им двата часа на изненадите и на народното вълшебство, което “Пирин” носи със себе си! Танцът свършва, а залата продължава да се тресе от аплодисментите на зрителите. Поклони, поклони, трудно могат да се преброят! Гора от ръце се размахват в салона, някъде голи, някъде с кърпички, но все нещо говорещи. На много хора от предните редици очите им се виждат, пълни с влага от радост или пък от мъка! Сигурно и от двете.
”Не можем да видим България, но вие ни я донесохте тук” – така ще кажат те броени минути след края на концерта при срещите ни на живо.
В реда от бурно протичащите изпълнения се намества нечувано успокоение и… тишина! Лирична песен, изпълнена с прочувствена нежност, с каквато само авторът й Кирил Стефанов е способен да насити и да го предаде на своите певици. Гласовете ни се разливат в акустичната зала. Песента милва с пиринския аромат хилядите зрители, като им предава по свой начин посланието за обич и доверие между хората.
С напрегнат трепет чакам своята солистична изява, която както винаги ми е отредена преди всеки финал на концертите. В любовната песен с леко емигрантско съдържание „Мома убавица“ като на воля разкривах гласа си. Тук, тази огромна зала „Карнеги хол” с толкова много зрители някак си ме плашеше. Но като че ли за изпълнителя първите, встъпителните секунди на изпълнението са най-важни. Гласът ми в безмензурната част на песента се лееше с лекота в тази акустична и озвучена с последна технология зала. Колко различно протича всичко! Не може човек да не се стреми да извае мелодията, да не разтвори изцяло сърцето си, когато е наблюдаван и оценяван от хиляди зрители! След мен колегата Илия Аргиров изправи на крака българите в залата с коронната си емигрантска песен „Дойди майко, изпрати ме”!
Но най-големият и най-горещият огън се разпръскваше от сцената на самият финал на концертите. Там магьосничеството от въздействащото му изкуство достигаше кулминационната си точка. Тук, в онзи момент, в огромната зала протичаше самата огнена реалност.
„Земьо моя, майко мила, моя стара, стара слава! Който сеща твойта сила, българин докрай остава“! Запявахме солото с Илия и Васка Карадалиева, припяваше ни хорът с целия състав!
Половин час четири хиляди души, изправени на крака, аплодираха и не ни пускаха да излезем от сцената. Със слънчева усмивка и премерени поклони проф. Кирил Стефанов приема специалните поздравления от официални гости и зрители и отново подава знак за игра и песни за удовлетворение желанието на публиката. Колко пъти се налагаше да повтаряме и преповтаряхме финала на концерта, а той не свършваше, нямаше край. След такива преживявания сънят не идваше в много случаи и до сутринта.
От автобуса на сцената
Звучи твърде невероятно, но в един от многото дълги преходи – бяхме пропътували осемстотин километра и… от автобусите се качихме директно на сцената. Изнесохме безупречно два последователни спектакъла. Мениджърът Ричард недоумяваше от този факт. С нетипична за него откровеност се изправи пред всички ни с думите: „Благодаря ви, вие наистина сте феноменални, дълбоко ви се покланям“! В един друг момент на приятелски разговор мениджърът Ричард с открита доверчивост ни каза: „Вие не сте били вълци, вие не сте и обикновени хора, а високо извисени човеци! Родени сте артисти и го доказвате не само на сцената, но и извън нея“!
Самият той беше ерудирана личност, с богата музикална култура. Понякога в определеното време за технически синхрон на състава в отделните просторни зали и сцени той сядаше пред пианото. Като поздрав към състава звучаха от класически произведения до леки развлекателни пиеси!
Япония 1994 г.
…Казвала съм и пак ще подчертая, че турнето ни в Япония през 1994 г. беше за мен лично върхово изпитание и най-високата точка в моето сценично професионално представяне. За целия ни състав Япония беше далеч в нашите представи като култура,традиции, цивилизованост.
След изключителния концерт, който изнесохме в Токио, нашето посолство и фирма „Минон“, на която гостувахме, ни устроиха прием. Солистичните ми песни бяха посрещнати с голям успех, нещо, което не очаквах предварително. На приема от фирма “Минон“ директно дойдоха при мен с нотен текст и касета със запис на японска песен, която ми предлагаха да разуча и да я пея на концертите по време на турнето. Записът на песента беше в изпълнение на класически хор и оркестър. Проф. Стефанов веднага реагира: „Взимаме я, Руске, ще я направиш“. Постреснах се малко, защото с японския език… няма шега. Песента беше не лека като мелодия и се простираше в доста широк диапазон. Колегите музиканти нямаха равни и бързо навлязоха в спецификата на песента. На третия ден вече пуснахме японската песен в букета от българските ми песни „Мома убавица“ и „Канят ме мамо на тежка сватба“. Ах, този японски език! За всеки случай листчето с текста сложих в пазвата на националния ми костюм. Предвидливо беше от моя страна, защото се наложи да погледна съвсем недискретно йероглифите. Но по-важни бяха топлите усмивки на японската публика в залата, съпроводени с бурни аплодисменти. Това ме успокои и тонизира още повече. От този концерт до края на турнето всяка вечер повтарях половината песен на бис. Наистина не очаквах от тази толкова смирена и дисциплинирана публика такъв прием и на българските ми песни. На много места след концерта млади хора обграждаха автобуса и започваха да пеят „Ха, ха, ЙО“ Те отвън, аз пеех от автобуса. Така се разделяхме!
Судан
Отделно от ансамбъл „Пирин“ с колегата Илия Аргиров заминахме за Република Судан с оркестъра на един голям музикант – акордеониста Иван Кирев, и известната Олга Борисова.
Два часа преди концерта в столицата Хартум се наложи да разуча суданската песен “Гасима Рий“. Със суданско войниче с акордеон на гърдите седнахме на една межда, която се намираше до техните казарми! С няколко изречения на френски с войничето установихме необходимия контакт и научих песента на судански език! Оркестърът на Кирев беше феноменален. Вечерта я изпълнихме, като ПОЗДРАВ ОТ БЪЛГАРИЯ. Публиката беше изключително изненадана и трогната за поздрава – тропаше с крака, свиреше с уста, ръкопляскаше в ритъма от ¾ такт! А България спечели още една приятелска страна.
Be the first to leave a review.
