Топ Преса представя: Подполковникът подчинен на песента!

Със съпругата си Валентина на стадион „Бате Борисов” в Минск, Беларус

 Румен Стоянов Стойков живее в София, а с житейски корени е от пиринския градец Кресна. Подполковник е от резерва със служене в ракетните войски в Самоков, в щаба на Сухопътните войски и в Генералния щаб на армията като началник на отдел Административен. Учил е в Кресна, после в механотехникума в Благоевград, а военното си поприще започва с трамбоване на плаца на Военното училище в Шумен. Повишава военната си квалификация във Военната академия в Ленинград (Петербург), усвоявал е езици в Германия.

Роден е в Кресна през 1954 г. Военните дела му се оказват професия, а пеенето – призвание, което поддържа от детство до днес, вече пенсионер. Семеен е. Със съпругата си Валентина се радват на семейно продължение от дъщерите Стела (философ) и Гергана (психолог), и с внучета Юлиян, ученик в Математическата гимназия в София, участник в националния отбор на страната по информатика, и Константин, ученик.

– Румене, сам ли намери пътя към музиката?

– Не. Всичко започна от маестро Александър Миразчийски, който е изградил много хорове, откривател е на много таланти, музикална легенда и почетен гражданин е на Благоевград. Когато още бях ученик в Кресна, той беше за мен Бате Сашо, а и сега, когато е на 85 г., пак е така. Познаваше се с баща ми Стоян и често идваше на гости. В Кресна ръководеше народен хор към местното читалище. Взе да ме учи на пеене и на акордеон. Така беше до VIII клас. Тате ми купи акордеон и взех да разтягам меха му и да тичам по музикалното петолиние, а Бате Сашо взе, че ме включи към детския оркестър при читалището.

След VIII клас – в София. Постъпих в Механотехникума. Училищният оркестър бе ръководен от музиканта Карабашев. Прослуша ме на тромпет и така от акордеон преминах на духов инструмент.

– За оркестър „Средец” да ни разкажеш?

– Идеята дойде от някои момчета от ученическия оркестър на училището. Стана по време на манифестация на 24 май. Минахме покрай Мавзолея и ние, няколко момчета, решихме да си направим свой оркестър за просвирвания и развлечения по различни поводи.

– В Шумен и Санкт Петербург прекъсна ли?

– О, не. В Шумен група такива като мен кандидат-офицери се обединихме и си съставихме оркестър и без нас не минаваше никое културно-военно мероприятие. Включихме се и в провежданите тогава разни фестивали и прегледи на художествената самодейност. В оркестър се видях и при служенето ми вече като офицер в ракетните войски в Самоков. Там нещата получиха по-висок клас – освен народно и естрадно пеене стигнахме и до инструментални пиеси, че и до оперно пеене, в зависимост пред каква публика излизаме.

В Санкт Петербург в състав с наши момчета се изявявахме и с български, и с руски изпълнения.

– Пенсионирането как ти дойде?

– Ами малко притеснително, че не знаех какво ме очаква. Но пак попаднах при Александър Миразчийски, моя бате Сашо, в Благоевград и му намерихме цаката – взехме да прави песни и в народно, а и в авторско изпълнение.

– С какво си досега?

– С три албума. Първият е от „Извора на Кресна”. Името му подсказва, че е пълен с изворни песни от района. Вторият е „Кресна, приказка любима”, пак с кресненски песни. Третият пък е повече със стародавни песни и някои авторски.

– Отличия имаш ли?

– Много скромно. Награда от фестивала „Златен кестен” от Петрич за авторска песен и още една награда от фестивала „Пирин фолк” – Сандански.

– Как се озова на военното поприще?

– Не беше по план. След завършване на училището ми в София вместо редови войник се озовах във Военното училище в Шумен и от него излязох с лейтенантски пагони. Служенето ми започна в ракетното поделение в Самоков. Много трудно поделение, отговорно служене. Там изкарах 10 години, до 1986. От Самоков кариерата ми тръгна по друг път. Някои сигурно видяха някакви военни дарби у мен, че ме изпратиха в Ленинград в тамошната Военна академия. От академията – в София, служене в щаба на Сухопътни войски, пагоните ми се променяха с черти и звезди и достигнаха до полковнишки, че послужих и в Генералния щаб по административните му работи.

– В тези години забрави ли музиката с пеенето?

– Ами те се оказаха нещо като голяма любов за мене, а знае се, любовта има ли я, не може да се скрива. Имах много възможности за изяви по различни поводи – военни тържества, рождени дни, годишнини. Тук ще изкажа благодарности специално за подкрепата, която са ми оказали офицери като генералите Тотомиров, Михо Михов, Николай Колев, Захари Илиев, адмирал Георги Георгиев, все хора с добра музикална култура.

– Не мога да не те запитам пенсионираният полковник у тебе има ли отношение към станалите промени във военно отношение в страната след преминаването от варшавския договор в НАТО?

– Има. Служих, мисля, достойно на пагона на честта към Варшавския договор. Послужих и при НАТО. Разоръжаване – добре, че човечеството се нуждае от мир. Но у нас май нещата не станаха по най-добрия начин. Много набързо се разоръжихме, ликвидира се много и то модерна бойна техника. Военно имущество се изгори като брак, хиляди танкове и бронетранспортьори отидоха като отпадъчно желязо. Ами от нашите ракетни и други войски трепереше и солидната армия на Гърция. А сега става реч за 8 нови самолета или някой нов крайцер. Кого ще плашим, от кого ще сме по-силни?

– По-лошото според мене обаче не е в ликвидирането на бойната техника, казармената и друга база, а това, че младежите, които не отиват в казармата, стават мамини синчета. Казармата за мене не беше за отдаване на чест, а място за учение в чест. Ако имаше, макар и няколкомесечна задължителна военна служба, най-вероятно рядко ще виждаме момчета с наргилета из заведения или вторачени в телефони, макар че са и по над 20 години.

– И какъв е светът?

– Шарен.

– А къде е най-добре?

– У дома.