Тази събота в Благоевград….

• За да остане жива, съвременната класическа музика трябва постоянно да се реинтерпретира и да търси различни срещи
• Професията на композитора в България е оставена напълно на произвола на съдбата
• Добрият композитор може да създаде пиеса за шум на листа и чук и да усетиш музиката в нея много повече, отколкото в монотонното повтаряне на три минорни акорда на пиано

В края на месец май Петър Дундаков спечели наградата за най-добра филмова музика на Съюза на българските филмови дейци за „Февруари“ на режисьора Камен Калев и наградата за най-добър композитор на документален филм за „Човекът с лулата“. Заявката му за следваща номинация също е много силна с музиката към новия филм „Бягство“ на Виктор Божинов, с когото работят по много проекти през последните години.

Тази събота в Благоевград е премиерата на нов спектакъл поставен от режисьора Стайко Мурджев – „Съмнени“ – с музика на Дундаков.

„Дневник“ препубликува разговор с композитора, публикуван в бр. 3 на онлайн изданието Култура.

Проектът на Петър Дундаков „Песента на ветровете“ беше представен в края на миналата година в римската академия „Санта Чечилия“. Композиторът казва за него: „Бяхме поканени от Българския културен институт в Рим да участваме във фестивала Europa in musica. Концертът бе много успешен, отзивите ме изненадаха. Този фестивал явно се следи не само от широката публика, но и от музикални специалисти. На сцената са камерният ансамбъл „Софийски солисти“, Пламен Джуров, Росен Захариев – тромпет, Пламена Гиргинова – сопран, и Гергана Димитрова – сопран.“

Проектът „Песента на ветровете“ е дългосрочен.

– Премиерата му беше през oктомври 2019 г., а през миналата година имах щастието да го представя още два пъти в София и в Рим. В бъдеще мисля да се фокусирам върху потенциала му за представяне и в други градове, както и извън България. „Песента на ветровете“ представлява цикъл от пиеси за струнен оркестър, тромпет, фолклорно и оперно сопрано, вдъхновен от образа на вятъра.

Интересно за мен е събирането на различни, привидно стоящи далеч една от друга музикални традиции и изпълнители, чието сплитане ведно и съвместно музициране създават възможност за нова звучност.

За да остане жива, съвременната класическа музика трябва постоянно да се реинтерпретира и да търси различни срещи, а понякога и да напуска границите, в които сме свикнали да я възприемаме. Живеем в постмодерно време, когато идеята за създаване на нещо ново минава през преосмисляне на старото. В „Песента на ветровете“ се опитвам да създавам форма, в която комуникацията и свързването да са по-важни от жанра.

Благодарение на проекта „БууЧиМиш“, с Мистерията на българските гласове и Лиса Джерард обиколихте света. Чувствате ли се затворен по време на пандемията?

– Определено ми липсва възможността за свободно пътуване. „БууЧиМиш“ е много голям проект. Това е последният албум на легендарния ни хор. Работихме по неговото създаване в продължение на четири години с издателите от „Шуберт Мюзик Пъблишинг“ и продуцента Бояна Бункова. Аз съм основен композитор, музикален продуцент, а впоследствие и музикален директор на концертните изяви на проекта.

Освен великолепните певици от хора и Лиса Джерард на сцената са инструментален ансамбъл и бийтбоксърът Скилър. През 2019 г. имахме петдесет концерта извън България. Бяхме на огромни сцени, на знакови места за европейската музика като Концертгебау в Амстердам, зала „Кралица Елизабет“ в Лондон, на фестивали като Primavera Sound в Барселона и др. Залите бяха пълни. Това само в мечтите си съм го виждал.

Настроението след такива големи концерти и турове, както и след работа с изпълнители и екип на такова високо ниво е много вдъхновяващо. От друга страна, хем се докосваш до нещо, за което само си мечтал, хем то не променя чак толкова много живота ти. Важно е обаче да разбереш какво означава това за теб и какъв знак ти дава по отношение на бъдещото ти развитие.

За мен това значи, че хората, които сме избрали този път – да работим в сферата на духа, просто трябва да го правим – честно и отдадено, пък където ни отведат пътищата.

Преживях спектакъла „БууЧиМиш“ в Пловдив, когато беше Европейска столица на културата. Наистина смесването, което правите, е много атрактивно. Същото се случва и в „Пандора“ (2015 г.). Там пък работихте с вашия преподавател Пол ван Брюхе. Как се срещнахте?

– Срещата с Пол е една от големите в живота ми. Имам две или три такива срещи – с хора, които след това сякаш определят цели десетилетия от живота ми. През 90-те години започнах с поп музика. Имахме група – „Тибетски сърца“, правехме електронна музика, бяхме станали популярни и към края на 90-те вече се радвахме на успехите си. В един момент си дадох сметка, че за мен това вече е изчерпано и искам да направя крачка напред, като отида да уча композиция в чужбина. Без да казвам на никого, кандидатствах композиция в Консерваторията в Ротердам. Изпратих мои неща и получих покана да се явя на приемен изпит.

Беше през юни. Стоях в двора и чаках за изпита. Пристигна Пол и аз започнах да обяснявам кой съм. Той ми подаде ръка и каза само: „Пол“. Влязох на изпита. Там беше и Клаас де Врийз, друг голям холандски композитор. Изпитът освен кратка проверка на теоретичната подготовка беше основно разговор на базата на изпратените творби.

„Ти си ни пратил някакви поп песни.“ „Аз това работя.“ „А сядал ли си да пишеш музика?“ „Не, повечето са поръчки, за които някой плаща.“ „Това е много хубаво, личи си, че владееш занаята на правене на музика, но композирането е нещо друго. То е да имаш идея, която да превърнеш в звук, не само да спазваш някаква песенна форма.“ „Аз имам и упражнения в сонатна форма.. „Да, видяхме ги, но ако искаш да правиш музика на двеста-триста години добре. Можем да те приемем, но в подготвителен клас. Прекарай една година тук и виж дали наистина писането на музика е за теб.“ Представете си – ние тук с нашата група пълнехме зали, а ето какво се оказа.

© Светлана Бекярова

Реших, че ако искам да вървя по този път, зарязвам всичко и заминавам. Така затворих един период от живота си. Никога няма да забравя пиесите, които писах през първата година. Започваш да си даваш сметка, че музиката не е свързана на всяка цена с външния успех и с ръкоплясканията, а е дълбоко самотно занимание. Специално композирането на авторска музика не е от най-леките неща. Единственият начин да създадеш нещо автентично е като го свържеш със себе си, с вътрешния си свят. Смисълът на това, което правиш, и мотивацията са дълбоко лични. Бях на тридесет години, когато заминах, и изобщо не съжалявам.

Спомням си, че първата или втората година пишех пиеса, вдъхновена от свободата на гласа в Секуенцата на Берио. Опитвах се да намеря своя уникална форма. Базирах я на едно японско хайку, като деконструирах думите му на различни звуци. Въображението ми ме тласкаше в посоки, които ми изглеждаха странни, не можех да си представя как ще бъде прието от публиката, но в същото време това не ме блокираше. Даже обратното. Вече бях започнал да свършвам спестените пари, с които бях дошъл. Боядисвах стени, а вечер работех върху тази пиеса.

Спомням си, че никога не се бях чувствал толкова свободен. Карах колело срещу вятъра по моста „Еразъм“ в Ротердам и крещях: „Обичам те, Холандийо“. Тогава повече като човек, пък после и като композитор стъпих на нещо здраво. Дадох си сметка какъв заряд имам в себе си и че трябва да го вървя този път.

© Николай Дойчинов

А първият ви голям проект?

– През 2006 г. имах щастието да представя в Българското национално радио една от пиесите, върху които бях работил в Нидерландия. Олга Камбурова я видя и я хареса. Тя е за струнен оркестър и тромбон, казва се „Нощта“. Записа я Оркестърът на БНР под диригентството на Пламен Джуров и със солист Атанас Карафезлиев. Това беше първата ми голяма среща с класическата музика в България.

После пиесата беше избрана и изпратена като предложение на БНР за Международната трибуна на композиторите в Париж. Така намери разпространение в много страни. Тогава пътувах между България и Нидерландия. Правеше ми впечетление, че в България професията на композитора е сведена почти до хоби. От една страна, ме беше страх от това, ако реша да се върна за постоянно, от друга – виждах много нови възможности за развитие тук.

В един момент избрах да се прибера в София. Творчески обаче това никога не е означавало да се затворя тук. Започнах да работя по различни проекти в България и в чужбина, използвайки контактите, които бях направил за толкова години в Нидерландия. И въпреки това трябва да споделя, че тук професията на композитора – извън приложението ѝ в различни области на изкуството – музика за кино, театър, танц, е оставена напълно на произвола на съдбата. Оркестрите и музикалните институции не могат да платят за написването на нова музика.

Сравнявам с Нидерландия, където всеки ансамбъл може да поръча нови творби за репертоара си на съвременни композитори и е подпомогнат от държавата. Без да искам да звуча ретроградно, в България това е съществувало преди.

Записът на „Нощта“ е и първата ви среща с Пламен Джуров. След това осъществихте доста проекти заедно.

– Пламен Джуров е от хората, на които имам голямо доверие и които са ми партньори в разговора за музика. Той е не само голям музикант, но е интелигентен човек с широк поглед. Когато се върнах от Нидерландия, той беше първият български композитор и диригент, с когото направих връзка. Много съм му благодарен.

Аз не работя с всекиго. Избирам хората, с които работя, както и съм щастлив, когато ме избере някой, с когото искам да работя. Опитвам се сътрудничеството ни да е дълготрайно и да се развива.

Когато срещна някого, който ми прави впечатление или ме вдъхновява, след време винаги идва проект, в който работим заедно. Пример е „Песента на ветровете“. Росен Захариев е тромпетист, когото винаги много съм харесвал. Преди години го срещнах на улица „Шишман“, пожелахме си в бъдеще да работим заедно. Малко по-късно това се превърна в реалност.

Защо включихте флюгелхорн в произведението?

– Защото има много красив, дълбок звук, а и много харесвам звукоизвличането на Росен. В някои от пиесите той използва и тромпет. С фолклорната певица Гергана Димитрова съм свързан професионално още от „БууЧиМиш“. Тя е дуетният партньор на Лиса Джерард в повечето песни. С Пламена Гиргинова вярвам, че тепърва ще работя. Тя е много талантливо младо сопрано. Освен че е виртуозно колоратурно сопрано, тя е и диджей. Интересно ми е да работя с хора, които могат да поглеждат от различните страни на хълма. Понякога изпълнителите са затворени в жанровете си, особено класическите музиканти.

Искате този проект да се превърне в платформа.

– Под платформа разбирам нещо, което може да има различни версии. Общата идея е смесването на звучности, на музиканти, които идват от различни традиции и в същото време през процеса на съвместно музициране напускат границите на тези традиции и сливат хоризонтите си. В крайна сметка ние всички търсим едната музика, а не жанровете. Подходът на съвремието трябва да е по-свободен. Някои хора казват: „Всичко е измислено“. Аз не съм от тях. Според мен всеки измисля себе си.

Трябва да търсим вдъхновение, че живеем именно сега, в този момент, в този свят. Българската култура е много комплексирана по отношение на настоящето. Тя често се легитимира чрез миналото. Няма голямо самочувствие на създаваща настоящето. И не само в класическата музика. Винаги се опитваме да идеализираме миналото, да го превръщаме в нещо, което то не е. За мен е по-интересно какво ще бъде и оттам какво е.

Какво създавате в момента?

– През миналата година беше премиерата на съвместния ни проект с Варненския театрален и музикален фестивал, програма „Интермецо“. Казва се „Портрети на непознатото“ – смесена форма на камерна опера и театрален текст. За написването на драматургичния текст и режисурата поканих Явор Гърдев, с когото сме състуденти от Философския факултет на Софийския университет. Текстовете на самите арии са на различни езици. Аз съм автор на някои от тях.

В сценичната реализация на проекта участват актьор – Иван Бърнев, и трио – сопран, перкусия и пиано. При първото представяне на творбата това бяха Маргарита Илиева – пиано, Василена Серафимова – класическа перкусия, и Ина Кънчева – сопрано. Премиерата беше в две вечери в двора на Археологическия музей във Варна. Венелин Шурелов е сценограф и автор на мултимедията.

Тази година ще доразвием проекта и ще го представим няколко пъти в София. Крайната ми цел е след време да го направим на сцена, в някой от оперните театри в страната с голям оркестър. Този проект е интересен със съчетаването на наратив и концертна музика. Непрекъснато говорим за отваряне към нови публики.

Новата идея може да привлече нова публика. За мен идеята е не по-малко важна от нотите във финалната партитура.

Споменахте филмовата музика. Не ограничава ли тя идеите ви?

– В едно интервю София Губайдулина споделя, че в един период от живота си е писала много филмова музика, което ѝ дало възможност да експериментира. В някои от филмите можеш да работиш с големи ансамблови групи и оркестър. Преди години бях музикален продуцент на голяма международна продукция на филмова музика – на Пол, моя преподавател. Събрах оркестър, записвахме в Първо студио на БНР. Тогава за първи път влязох в детайла на самия нотен материал на филмовата музика и технологията на записване.

Бяхме наели оркестъра за дванадесет часа. Когато погледнах партитурата, която предстоеше да запишем, не можех да повярвам, че ще успеем да го направим за това време. Тогава разбрах, че майсторството е така да напишеш партитурата, че за определеното време без репетиции музикантите да влязат в студиото, да я изсвирят и запишат така, че да можеш да използваш записа във филма. Това предполага много добре да артикулираш музикалните си идеи и да умееш да ги излагаш ясно върху нотния лист.

Напоследък се продават библиотеки с готова музика. Но това не е достатъчно, за да се интегрира тя във филма. Великите филмови композитори умеят да създадат произведение, което, без да съсредоточава вниманието върху себе си, те води в картината, метафорично казано, пее и нашепва заедно с преживяванията на героите. Това е композирането, а не: „Хрумнаха ми едни красиви ноти“. Организацията и постройката на звука.

Мисля, че добрият композитор може да създаде пиеса за шум на листа и чук и да усетиш музиката в нея много повече, отколкото в монотонното повтаряне на три минорни акорда на пиано.

Говорим само за музиката, но вие сте учили и философия.

– Дълги години имах мечта да стана класически пианист. Дори кандидатствах в Музикалната академия през 1988 г. Не ме приеха. След това трябваше да вляза в казармата. Помня, че още когато исках да кандидатствам в Музикалното училище, баща ми каза: „Ти първо стани човек, а след това музикант“. Учех в руското училище, но свирех по пет-шест часа. Последно съм свирил с Гина Табакова.

Първият ми педагог се казваше Велка Вакъвчиева. С нея бях започнал уроци още от много малък и тя беше до мен през цялото време. Беше изключителен музикант, учила в Австрия, при един от последните ученици на Лист – Емил фон Зауер. После, когато след края на Втората световна война напуска Виена и се завръща в България, е репресирана. Тя носеше любовта към музиката в сърцето си и умееше да я предаде на учениците си

Когато излязох от казармата, ме подеха различни влияния. Станах част от дуета „Тибетски сърца“. В Уикипедия ни наричат „група, която поставя началото на електронната музика в България“. Може би имаше нещо такова по отношение на ъндърграунд електронната и денс музика от 90-те. Едновременно с това следвах философия.

Беше легендарна група.

– Е, чак пък легендарна. Легендарни са „Бийтълс“. Но имаше политически смисъл в тази култура и усещане за общност. Естетизиране на технологиите и в същото време усещане за почти първобитен съвременен ритуал.

Когато отидох в Нидерландия, разбрах, че в Европа техното вече не е модерно, или по-скоро се беше превърнало в мейнстрийм. Това постепенно се случи и тук. Мога да кажа, че като композитор съм повлиян колкото от Лигети, Месиен, Берио и много съвременни автори, толкова и от „Депеш Мод“, Бьорк, „Фронт 242“ и др. групи. Тези влияния образуват една голяма музикална библиотека, в която съм.

Това ме кара да ви попитам за началото на преподавателския ви опит.

– От тази година преподавам композиция в Музикалната академия – в класическия факултет, както и в джаз и поп факултета. Голямо предизвикателство е как да покажеш на един човек, който е в началото на пътя си, какво е композирането. Дали да го караш да имитира вече съществуващи форми, или да го тласнеш да черпи от въображението си. Разбира се, познаването на класическите форми е важно по отношение на музикалния анализ, но не трябва да се превръща в самоцел и да блокира креативността и собствения почерк. Необходим е баланс между двете.

Винаги нивото на авторските ти идеи трябва да е малко по-високо от техническите ти умения. В стремежа да осъществиш идеите, ти развиваш и занаята. Майсторстовото е опитът, който натрупваш в този процес.

Петър Дундаков е роден през 1970 г. в София. Заедно с Николай Маджаров-Файчето основава формацията „Тибетски сърца“. Автор и изпълнител в албумите ѝ „Психокинетик“ и „91-01“, както и в двата албума на Мариус Куркински „Любовна война“ (1996 г.) и „Двама“ (1999 г.), и албума „Улици“ (2001 г.) на Белослава. Завършва Консерваторията в Ротердам, в класа по композиция на Пол ван Брюхе. Музиката му е изпълнявана в Нидерландия, Литва, Испания, Италия и Австрия. Автор на музиката към филмите „Коридор №8“, „Възвишение“, „Ирина“, „Февруари“, „Голата истина за група „Жигули“, „Бягство“ и др. Пише музика за балетни и танцови представления: Carmen collection и „Пандора“ на балет „Арабеск“, Birds echo и Mind the road на израелската хореографка Лиат Магнези.