Среща разговор с писателя Николай Хайтов

11 май 1983 г.

Всяка среща с голяма творческа личност оставя трайна, незаличима диря в съзнанието на хората. Такава, убеден съм напълно в това, трайна следа ще остави и скорошното посещение на писателя Николай Хайтов в града ни. Срещата на нашите съграждани с него, организирана от Общинския съвет за култура и Общинския комитет на ДКМС, ще се помни от всички, които имаха щастието да се докоснат до душевността на големия творец, да станат съпричастни на неговите мисли и творчески пориви. В голямата, уютно подредена зала на новия Младежки дом бяха дошли много хора на различна възраст и с различни професии, обединени от обичта си към литературното творчество, почитатели на автора на „Диви разкази” и „Шумки от габър”, на неговите филми „Козият рог” и „Петко войвода”, на страстните му публицистични статии и бележки.

Срещата бе открита и рьководена от председателката на Общинския съвет за култура Таня Тупарова. Доклад за жизнения и творческия път на писателя изнесе литературният критик Венко Христов. След това Николай Хайтов разказа просто и непринудено най- интересните моменти от своя живот – от детските си годи¬ни в родното си село Яврово, скътано в Родопите, през първите си литературни опити, до утвърждаването си като един от най-бележитите съвраменни български писатели.
Особено интересен беше непринуденият разговор, който се поведе между него и участвуващите в срещата граждани по редица проблеми на творчеството му, по някои въпроси на съвременния български език, както и по редица чисто житейски и нравствено-етични проблеми, които вълнуват нашия съвременник.
Общо е мнението, че срещата с писателя и общественика Николай Хайтов, посветил своя творчески талант на художественото пресъздаване на живота на хората от Родопите, частица от които сме и ние, се превърна не само във вълнуващ празник за малкия град, но и в повод за едно ново, по-дълбоко вглеждане на нашите земляци в онова, което е край тях и което често не забелязват. Към това ни подтикват, безспорно, разсъжденията на големия тгворец за забележителния принос на нашия край в българската културна съкровищница, за богатата душевност и благородството на нашите хора, за силата и непреклонността на техния български дух.
След срещата представител на редакцията разговаря с писателя и го помоли за кратко интервю, на което Николай Хайтов се отзова с готовност.
– Известна е истината, че обичта към родината започва с обичта към родния край. Считате ли, че този факт се отчита достатъчно при работата по патриотичното възпитание например?
– Не! Считам, че досега това не се оценяваше дастатъчно сериозно. Напоследък се забелязва едно досещане, че нещата наистина трябва да се изграждат отдолу нагоре, отвътре навънка, ако може да се каже така. Това значи, че обичта към страната ни трябва да започва от обичта към къщата, в която сме се родили, към родителите и близките ни, към рода ни, а от там и към родината, към света. Не може да се изгради един интернационалист, ако той не е преди това добър родолюбец. На голямо интернационално чувство са способни само хора, които обичат родния си край. Според мене е така.
– Нека се спрем накратко на родопската тема в нашата литература. Известен е вашият личен принос в нейното художествено пресътворяване. Как мислите – защо, освем вас и неколцина утвърдени писатели, общо взето най-значителната част от вашите колеги творци остават индифе¬рентни към проблемите на Ро допите?
– Ами защото напълно нормално е за Родопите да пишат преди всичко хората, които са се родили в тях. Като хвърлим поглед назад в нашата литература, ще видим, че един Йордан Йовков е писал преди воичко за Добруджа, защото е израснал там, Елин Пелин се ограничаза кажи-речи само в една околия, същото забелязваме и у един Йордан Радичков, и у Ивайло Петров, и у други съвременни творци. Един край може да бъде пресътворен художествено най-добре от хора, които са израснали в него, които са заживели, така да се каже, сърдечно с родния ои край, които са го вьзприели с детски очи и са го понесли в душите си за цял живот. Аз например описвам най-добре родопчаните, защото ги познавам отвътре, защото самият аз съм частица от тяхната същност.
– Колкото и шаблонно да звучи – как станахте писател? Вие сте лесовъд по професия и по всяка вероятност не сте придобили класическа литературна подготовка. Кога за първи път почувствувахте, че можете да напишете едно литературно произведение? Въобще, как започна литературното ви творчество?
– Докато учех лесовъдство, и през ум не ми е минавало да ставам писател. И след като завърших и работих като лесовъд в Родопите в продължение на осем години, също не съм мислил да се занимавам с литературно творчество, въпреки че винаги и навсякъде много четях и художествената книга беше най-добрият ми приятел, насъщната ми храна. Първите ми стъпки в литературата дойдоха твърде случайно. През 1951 година се наложи да се разделя с лесовъдството. Всъщност разделиха ме с него, ако трябва да бъда по-точен. Моите „приятели” ми скроиха едно уволнение и докато в продължение на две години бях без работа, случи се така, че прописах. Тогава бях вече тридесет и четири годишен. Това стана случайно, разказал съм го в една моя книга за творчеството. Писателят Васил Димитров, мой земляк от Чепеларе, ме помоли да му напиша тезис за един очерк за горски работник, който му поръчали от списание „Септември”. Той знаеше, че съм лесовъд, та ме помоли да му помогна. Написах осемнадесет страници, подредих ги добре и му ги изпратих. В това време Васил се разболял от инфлуенца, така наричахме тогава грипа, и не могъл да напише очерка. Същевременно срокът изтичал и от редакцията настоявали. Тогава той решил да им изпрати моя материал: пипнал го оттук-оттам, турил му едно заглавие отгоре и го изпратил от мое име. Очеркът излезе през ноември 1954 година и аз открих, че има още един начин човек да се изяви и да живее на този свят.
– Как литературната критика посрещна първата ви изява?
– Моята първа изява, ако се има пред вид въпросният очерк, въобще не бе забелязана. Литературната критика не му обърна никакво внимание. Забелязаха ме по- късно, през 1957 година, когато излезе първата ми книга с разкази. Критиката беше наистина много благосклонна. Появиха се няколко положителни рецензии, които ми предсказаха добро литературно бъдеще, намираха, че първата ми книга дава добри надежди.
– А как приеха първия ви голям успех в литературата вашите приятели и колеги?
– Първият по-видим успех за мене дойде с „Шумки от габър” и „Диви разкази”. Моите приятели, разбира се, се радваха на успеха ми. Тогава все още нямах достатъч¬но неприятели. Неприятелите се навъдиха малко по-късно. Те идват обикновено след големия успех на другия, който може да събуди заспалите сили на злонамереността и завистта.
– Бихте ли ни казали как пишете своите творб?! Кога работата ви спори най-много?
– Пиша обикновено сутрин. Събуждам се рано и в седем започвам да работя. На пресен мозък, отспал, с хубаво настроение. И на гладен стомах! Най-много след като съм хапнал лъжица мед и съм из¬пил чаша чай. От това нагоре – нищо повече! Работя обикновено до обяд. Стига ми, че и артисва!
– Вие сте азтор с подчертан интерес към родопската тематика. Има ли във вашето творчество сюжети, взети от нашия, от Пиринския край?
– От вашия край например е сюжетът на разказа ми за Калинкините чанове – за чановете, които се майсторят в Неврокоп, в днешния Гоце Делчев. Преди пет години минах оттук: ходихме в Туховище и Сатовча, в Скребатно и Рибново, в Ковачевица и Ле¬щен. Срещнах интересни хо¬ра, придобих много впечатле¬ния и направих един пътепис, който през тази година ще види бял свят.
– Надяваме се, че сегаш¬ното ви посещение в нашия край ще ви „захване” още по-здраво с нашата, с пирин¬ската тематика!
– Не е изключено, въпре¬ки че пиринската тематика има вече своите утвърдени майстори, най-вече автори, роде¬ни в този край. Сега обаче и аз съм вече възпламенен от тази топла, южна земя. Днес например бях буквално слисан от богатството, което видях в къщата на бай Зафир Кънчев. Аз, който се броя за родоповед, се изненадах и ед¬ва тук разбрах колко богага е веществената култура на родопския българин, която някак си доскоро считаха за елементарна.
– Какво ново да очакваме от Николай Хайтов през тази година?
– През тази година – нищо. Книжарниците ще си починат тази година от Николай Хайтов. Въпреки че аз не почивам.
– Можем ли да очакваме нови филми по ваши сценарии наскоро?
– Да! Вече е готов филмът „Орисия”, направен по мотиви на разказа ми „Дервишево семе”. Направи го режисьорът Корабов и, както твърдят, филмът е хубав.
– Вашето пожелание към нашите читатели? И към родопчани въобще?
– Бих им пожалал преди всичко да се вглеждат по-на дълбоко в онова, което ги заобикаля и което е вътре в тях. Защото понякога не виждаме онова, което е под краката ни. Като култура например, като история, като традиция и духовни ценности, като сила и богатство на българския дух, оцелял тук въпреки превратностите на историята. Сигурен съм, че при ед но по-дълбоко и честно вглеждане навътре в себе си ще почувствуват истинска гордост, че са синове и дъщери на този край, който някои наистина считат за тъмни гори Тилилейски. А в същност този край е земя на духовно богати българи, носители на стара, на отлежала култура.
– Благодаря ви за отзивчивостта!
Разговора проведе Иван МАРКОВ

ОТ БЪДНОТО ДОШЪЛ
На Анещи Узунов

Тази моя страдална земя,
нашто южно, красиво небе
понякога с облаци мрачни;
тия балкани безкрайни
със бели чела,
сурови и страшни при бури;
тия поляни и мури вековни,
нашите древни села, градено
помнят отколе чедата юначни,
както земята ни само умее
да помни…
Чакат те още квартирите тайни,
чакат за срещи мливарите прашни
по спрелите вече добри воденици…
Не ще те забравят прохладните
плевни,
цветята, тревите и пойните птици
в шумнати гори и баири…
Легенди нашепват чинарите стари,
в които вечерникът свири…
Очакват те извори, бистри потоци,
вьрхарито снежни
на Пирин, Родопите, Рила,
полята с тютюни, градчето на Гоце,
момичето мило, което дори
не целуна…
В същност не зная дали си обичал
момиче,
дали си я мила наричал
и в звездната пролетна вечер
на вярност обричал докрай…
За рожба любима дали си мечтал!
Не зная…
Но знаме червено
и тежък студен парабел бързострел
докосвал си с устни горещи
и в бурната нощ на борбата
на тях си се клел, другарю Анещи!

Добрите другари,
работници, селяни, смели войници,
дори ученици, които четяха за Ленин
на лампички газени,
събрани под алено знаме
по твоя тръба;
пребити след арести, смазвани
в оная жестока, неравна борба,
но живи все пак,
необесени, неразстреляни,
още тъгуват по тебе…
Нима им е лесно…

Дошъл от мечтаните бъдещи дни,
очите ти, казват, били слънцеструйни,
разсичащи с мълния нощния мрак…
Ръката ти с гълъб сравняват
за верен приятел, до тебе поел,
в светото ти тайнство заклет,
и страшна, когато държи пистолет!
Сърцето ти буйно – връхлитащ орел
за всеки страхливец и враг!
Усмивката топла, по детски сияйна,
а устните,
дето взривяваха мъката
с право, изстрадано слово
в душни тютюневи складове,
малки дюкянчета, клубове,
неми, безмълвни оставаха
пред полицейските гадове
в тъмни килии, затвори, участъци,
никога милост от тях не помолиха!…

Тия устни, очите, сърцето
виждам в гранита, пред който стоя,
и чувам най-верни пароли!

От бъдното дошъл,
през зимата като цъфтеж преминал,
неземно цялостен, неземно бял,
а в същност толкоз земен,
знамение за моя край,
отбрани семена засял,
родили дръзко поколение,
готово, ако трябва, да загине,
куршума да приеме за награда,
през огнена стихия да премине,
но пак да срещне своя май!

Прекланям се пред тебе –
знаме на отряда –
и тръгвам с вяра в утрешните дни!…

Не зная дали си обичал момиче…
Но вярвам, че образ един,
дори под земята ни дето ще грее,
по-скъп от жена и другари,
сърцето й мъртво, по който милее,
нарича се просто Родина,
нарича се просто България!

Георги ГАВАЛЮГОВ