Известният художник, поет и есеист Николай Маринов от гр. Гоце Делчев: Баща ми, кинооператор на прожекционни апарати, ми остави завета: „Имай търпение да понесеш себе си и ще стигнеш далеч“
-
- септември 8, 2021
Трудно си представям гр. Гоце Делчев без присъствието на ваятеля на живопис и изящно слово Николай Маринов. А градът не би имал днешното си културно очарование без бохема Ники. За него приятелка измислила и гатанка: „Що е то нощна птица с четири букви?“. Отговорът бил ясен: „Ники“.
Роден е в Гоце Делчев, издънка е на бежански род, дошъл в България от с. Калапот, Драмско. Завършил е гимназия в родния си град и начална педагогика с изобразително изкуство в ЮЗУ – Благоевград. Преподавал е изобразително изкуство във Второ основно училище: „На три випуска бях класен ръководител, бяха много симпатични деца“.
Автор е на пет стихосбирки, твори есеистика и живопис. Освен че рисува картини, води школа за изобразително изкуство за деца. Започва сериозно да се занимава с художническа дейност в студентските си години. В ателието си освен че рисува, посреща гости и приятели, ценители на живописта и забавната раздумка.
Николай Маринов живее в родовата си къща в центъра на Гоце Делчев с деветдесетгодишната си майка Катерина, която е истинско чудо – шета из необикновения дом и двора като девойка, а връзката със сина й е пословична.
– Ники, Гоце Делчев сякаш си запазва духа на град с културни традиции и самоличност в днешното размирно време. На какво се дължи това?
– Гоце Делчев е предимно бежански град. Хората идват от Егейска Македония, от там пристигат и моите дядовци. Баба ми е от село Пирин, но дядо ми е от Калапот, Драмско. Това са родителите на баща ми, сватбата им е била в Драма. Тук има много хора от Горно и Долно Броди, които са много интелигентни, те се отличават. Жителите на старата махала Кумсала в Неврокоп също са много интересни и активни. Градът има визия и ако Сандански и Петрич носят чара на средиземноморски градове, Гоце Делчев държи високата летва на духовния коефициент. Имах късмета и благодаря на Бог, че ме дари с моите прекрасни родители. Баща ми работеше като кинооператор и почти израснах в читалището сред един много добър поет – Георги Гавалюгов, Зафир Кънчев – фантастичен събирач на традиционни тъкани от Неврокопския край, на композитора и хореографа Запрю Икономов, който бе забележителна личност. Всички тези хора оцветиха душата ми.
– Какво място в богатата ти биография заема твоят благоевградски период?
– Имах привилегията да живея с много добри художници в Благоевград – Ангелина Станчева, Люсиен Димитров, Лидия Асенова, Атанас Дафинов и др. Ангелина Станчева ме свърза с Валери и Лора Копралеви, запознах се с тяхната прекрасна поезия. С удоволствие се сещам за актрисата Гергана Джукелова, за Мистър Делос /Георги Фокусджията – б.а./ – ученика на Факира Мити. Живея с картините на Лидка Асенова, нейните акварели ми напомнят за меланхолията, която излъчва перде, раздвижено от вечерен вятър. В живописта й има пословична тъга, не може човек да не я забележи.
Студентските ми години съвпаднаха с пика на Благоевград, когато на мода изгряваше фестивалът за политически песни „Ален мак“, провеждаха се тържествата за Никола Вапцаров. Водещи на тези срещи бяха Андраш Кончалиев и Соня Дюлгерова. Там се запознах с поетите Артуро Готиера, Ернесто Карденал, Уилям Меридит. Благодарение на Уилям стигнах до Щатите с една експозиция от живописни творби, която се казваше „Бащата на дъжда“.
– Как се случи това?
– Уилям Мередит ни покани седем автори от България, сред тях бяха Марта Левчева, Люсиен Димитров, Бойко Димитров, Лидия Асенова и др. С тази хубава компания се озовахме в Ню Йорк, после в Ню Лондон, където беше изложбата, организирана от Джулия Бабоне, дама от сицилиански произход, натурализирана американка.
– Как изглежда географията на твоето творческо присъствие в чужбина?
– Правил съм изложби във Варшава, Берлин, Франкфурт, Лоц, Одеса, в Гърция, Турция, Австрия. Много мои картини се намират в Швейцария. Журналистката от БНР Галина Спасова и Радослав Спасов – операторът на филма „Мера според мера“, имаха къща в за гости с. Ковачевица и посрещаха много швейцарци. Те задължително се отбиваха в моя дом и доста мои произведения, които с внезапно хрумнала ми техника станаха много изящни, попаднаха в Цюрих, Женева, Лозана. На път съм да направя сега изложба във Франция, дано не ме възпре Ковид пандемията. Така или иначе, не спирам да рисувам. Изложбите ми носят поетични заглавия – „Глас от амфора“, „Черният нарцис“, „Имах нужда от баща“, „Картини от един живот“.
– Изкуството ти пътува по света, но ти трайно оставаш в Гоце Делчев. Какво те задържа в родния край?
– Аз се разтварям в моя роден град и се чувствам на
мястото си. Където и да съм пътувал, най-дългото ми отсъствие е било по 2-3 месеца и с голямо желание се връщам в Гоце Делчев. Тук имам добра среда, която е отгледана, това са приятели, една емоционална материя. Нас ни свързва нещо повече от любов, това е заклето съучастничество. Това е голямо благо, общувам с отворени хора, те ми дават допълнителен стимул, помагат ми, за да се раждат багрите, силуетите, сюжетите, тънките линии.
– Откъде другаде извира твоето вдъхновение?
– Много сънувам, сънят не е нищо друго освен претърпяла корабокрушение действителност и тези неща много ме драскат.
– Един въпрос, който едва ли очакваш: в снимки от по-ранните ти години си облечен предимно в черно, сега се носиш в бяло. На какво се дължи това превъплъщение?
– Ами въпрос на сезони е – зимата се обличам в черни дрехи, а през лятото съм в бели. То е графика – черно и бяло, но отвътре пламтят цветове, зад паравана на черната рамка душата ми прелива от цветове, които няма как да не ги изразя в картините си или да ги обрисувам с думи. Обичам да пиша поезия.
– Не мислиш ли, че си опровержение на повечето творци, които вярват, че хората на изкуството се осъществяват най-успешно в столицата или в някой от големите градове на България?
– Имам десетина изложби в столицата – в Руския културно-информационен център, в галерия „Драка“, която държи Александрина Исайлова-Саня, тя работеше в екипа на голямата телевизионна журналистка Бригита Чолакова. Георги Гълов ми е организирал много изложби. Благодарение на Цветелина Узунова, на която много съм задължен, посетих двореца Евксиноград на пленера „Градините на Фердинанд“. С нейна подкрепа бях в Одеса за националния празник на България. Цвети ми организира много интересна изложба „Никулден“ в парламента. И отново благодарение на нея правих красива изложба в Балчик, в двореца на последната румънска кралица Мария.
– Как би определил хората на изкуството и духовността в Гоце Делчев?
– Имат визия на космополитни хора, граждани на света. Живеейки в Неврокоп, те по същия начин ще изглеждат в Ню Йорк, във Флоренция, ако щеш – в Рим, и това, което ме драска, е чувството им за свобода. Будни хора са.
– Спомена баща си. Кои са важните уроци, които си запомнил от него?
– Първо, благодарение на него съм гледал много филми. Широкият екран ме срещна с актьорите Жан Маре, Ален Делон, Лиз Тейлър, Марлон Брандо, Рита Нарги, с Радж Капур. На баща ми любими режисьори бяха Антониони, Бертолучи, Фелини и няма как това да не се отрази върху живота на едно дете.
– Как общувахте с него – в сговор или имахте спорове, конфликти, които често пъти възникват между родител и син, между две поколения?
– Той не можа да приеме, че се отказах от учителската си професия и реших да изляза на свободна практика. Като родител изпитваше болка дали ще се справя, как ще оцелея на несигурно място. Но в момента, когато започнах да общувам с много интересни хора, да пътувам по света и се връщам с ново зареждане, започна да оценява каква е била мечтата ми.
– Остави ли ти някакъв съвет или послание, което помниш като житейска насока?
– Неговият завет бе да имам търпение да понеса себе си и ще стигна далеч.
– Свързан си много силно с майка си Катерина. На какво освен на естественото майчино чувство се дължи това?
– Връзката ни е дълбока, много силна. Майка ми е много фин човек, с чувство за хумор, с отношение към красотата, към природата. Безценни са нейната доброта, човечност и отвореност. Тя е брилянтна актриса на сцената на живота, без да излиза от вкъщи. Има своя публика, това са многото мои приятели, мои и нейни. Те обичат да посещават нашия дом и нашия двор. Притежава невероятен лакмус за оценка на хората, в себе си има рентген – каквото е казала за някого, винаги се оказва вярно. Тя улавя характерното за всеки и никога не ме е подвела кой какво представлява. Винаги хваща истинската душа на хората и които обикне, искрено им се посвещава. А за тези, към които има някаква запетайка в погледа, ги дистанцира, държи се хладно с тях.
– Тя навърши 90 години, а е невероятно жизнена, бих й свалил две десетилетия от възрастта. На какво се дължи нейната младоликост?
– На силния дух, който носи от своите родители. Дядо ми беше много интересен човек, по професия бе тютюнев експерт, много динамична личност. Отрасъл е сам, бил е сирак. И освен генетично надарена тя е много дисциплиниран човек и с чувство за съхранение – с много малко се храни. Може да мине с един компот и коричка хляб – това е рецептата й за дълголетие. Както казваше нейният доктор: „Тинче, тези които много ядяха, умряха“. Нейната жизненост се дължи и на това, че нашият дом е отворен, гостуват ни много хора.
– Защо немалко от големите български интелектуалци се заселват в селата около Гоце Делчев? Какво ги привлича?
– Мястото е много хубаво, магично, разположено межу Родопите и Пирин. Река Места мести коритото си и разрушава представата ни за брегове. Има минерални извори. Наблизо е римският град Никополис ад Нестум. А може би тези, които идват тук, искат да избягат от дивотията – градовете са много опростачени, в тази криза трудно се намира човещина, която все още я има в малките селища.
– С кои твои съграждани общуваш, какво ви свързва?
– Имам много приятели, които са ми близки на сърцето и с тях много си помагаме. Това са Любен Сарандев, Иван Дюларев, Иван Златинов, Иван Биларев, Бертрам Ролман, Катерина Янева, Незабравка Тупарова, Гергана Икономова, Емилия Вълчева. Това са приятели от петдесет години, нямаме грешна посока, само любов ни свързва.
– Ако съпоставиш интелигенцията на Гоце Делчев с интелектуалния елит на столицата и по-големите градове в България, как би я определил?
– Както и в големите градове, смятам, че Гоце Делчев има една емоционална канава и подходяща сцена за национални величини.
– С майка си Катерина живеете в неповторима къща в центъра на Гоце Делчев. Какви подтици са ви водили, за да я изградите така, че да бъде като галерия, храм на изкуствата и красотата?
– Домът е всичко за мен. Това е мястото, където се чувствам най-добре, където си почивам, пиша, сънувам, където се раждат картините ми. Това е една голяма моя любов.
– Какво мислиш за днешните скъпи домове, не притежават ли повече външен блясък, отколкото красота и уют?
– Мисля, че светът избяга към така наречената стерилност. Но има домове, които са прекрасни. В моята къща съществува отколешен уют, мирише на моето детство, на българската черга, ако щеш – на зимнината, която предците ми са правили. И този аромат още стои в подредбата. Ще запомня майка ми как глади върху одеяло от камилска вълна или везе на малко столче в кухнята – всичките нейни бродерии са обрамчени с листа от бръшлян, много близо са до градския шлагер и много далече от първите братовчеди на кича.
– Когато изброяваше приятелите си от Гоце Делчев, повечето бяха имена на дами. Имам чувството, че половината жени в родния град са ти братовчедки, а останала половина са ти приятелки. Какво ти дава общуването с нежния пол?
– Те знаят повече от така наречения силен пол, защото са посветени в тайнството на живота. И това ме привлича, мога да кажа, че жените, с които общувам, освен че са красиви, са интелигентни, практични, просто са успели жени. Те са завършили филологии, те са правистки, икономистки и са с безобразно чувство за хумор. Те ми дават уроците на живота. Затова и много внимателно ги слушам.
– А те слушат ли те внимателно?
– Казват ми, че мъжете си могат да сменят, но мен – никога /смее се/.
– Как устоя при толкова много внимание от страна на дами досега да не се обвържеш брачно?
– Никога не съм се замислял за това. Аз съм любовна материя, направен съм от приказка, морска влага и вдъхновение, което продължавам да си го харча на тиферич.
– Бохем ли си?
– От ноктите на краката до гребена на главата.
– И приятелите ти ли така мислят?
– Сигурно. Преди време една приятелка зададе гатанка на вечерно парти за рождения ми ден: „Какво е нощна птица с четири букви?“. И отговорът бе: „Ники“.
– Свързан си дълбоко със своя град, но обичаш да пътуваш в чужбина. Какво ти дават срещите с други страни?
– Това, което през целия ми живот ме е вълнувало – културата, литературата, живописта, музиката. Те са основната причина за моите посещения. Много се впечатлявам от интересно построени градове и от древността, която не я давам за нищо. Харесвам Германия, Франция, Дания. Италия е музей на открито. Но един Берлин ме очарова със своята зеленина, с парковете, където каналите са повече от тези на Амстердам, Венеция и Стокхолм, взети заедно. Река Шпрее така се е протегнала в красивия Берлин, че невероятно преживяване е да се разхождаш край нея. Харесвам Венеция, Флоренция, Рим. И Одеса много харесвам. Впечатлявам се от архитектурата и най-вече от хората, които обитават съответната страна.
– Би ли напуснал родния си град, има ли някаква причина да го сториш?
– Ако не дай си Боже примерно я няма майка ми, мога и да го сторя. Бих отишъл при моята приятелка и галеристка Лидия Цанкова в Берлин. Но все така много съм свързан с двора, с дома си, с приятелите си. Едва ли бих напуснал Гоце Делчев.
Be the first to leave a review.
