Димчо Дебелянов: След бури – мир и тишина, след нощ – безбрежна светлина!

Димчо Дебелянов е един от най-нежните поети на България, който създава много красиви лирични и сатирични стихотворения. Живее в романтично, но и в жестоко време. Той е „печален странник”, неразбран и самотен като своята „сиротна песен”. Поетичният му талант е толкова ярък и впечатляващ, защото избуява от несподелени чувства и ненамерен пистан за търсещата му и ранима душа. В своята душа носи болката, като все търси път към детските години, чисти и светли, натам го води носталгията.

Роден е на днешната дата през 1887 година в Копривщица, най-малкото дете е в семейството. След смъртта на бащата семейството се премества в Пловдив. Там Димчо Дебелянов учи в „Жълтото училище“, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия, където пише първите си стихотворения, които после изгаря. През 1904 година семейството на Дебелянов се преселва в София, а първите му публикувани творби са отпечатани две години по-късно в списание „Съвременност” –  „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“.  По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, малко по-късно се възхищава и на таланта на Пейо Яворов.

В хумористични издания той печата сатирични творби с псевдоними, като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва да учи в Софийския университет, но следа само две години.

Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, Шекспир.

В края на октомври 1912 година поетът е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е войник. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. В края на януари 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов пада убит в това сражение на 2 октомври 1916 г. Когато е само на 29 години. Незабравими остават неговите стихотворения „Аз искам да те помня все така”, „Да се завърнеш в бащината къща”, „Помниш ли, помниш ли…”, „Смърт”, „Писмо”, „Спомен”, „Кръстопът”, „Слънчогледи”, „Един убит”, „Сиротна песен”, „Легенда за разблудната царкиня”, „Нощ към Солун” и още много негови стихове.

Ето някои от най-нежните му стихотворения:

Помниш ли, помниш ли

Помниш ли, помниш ли тихия двор,

тихия дом в белоцветните вишни? —

Ах, не проблясвайте в моя затвор,

жалби далечни и спомени лишни —

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

моята стража е моят позор,

моята казън са дните предишни!

 

Помниш ли, помниш ли в тихия двор

шъпот и смях в белоцветните вишни? —

Ах, не пробуждайте светлия хор,

хорът на ангели в дните предишни —

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

сън е бил, сън е бил тихия двор,

сън са били белоцветните вишни!

 

Да се завърнеш в бащината къща

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Кат бреме хвърлил черната умора,

що безутешни дни ти завещаха —

ти с плахи стъпки да събудиш в двора

пред гостенин очакван радост плаха.

 

Да те присрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо…

Смирено влязъл в стаята позната,

последна твоя пристан и заслона,

да шъпнеш тихи думи в тишината,

впил морен поглед в старата икона:

аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина…

 

 

–––––––––––-

О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина!

 

Аз искам да те помня все така

Аз искам да те помня все така:

бездомна, безнадеждна и унила,

в ръка ми вплела пламнала ръка

и до сърце ми скръбен лик склонила.

Градът далече тръпне в мътен дим,

край нас, на хълма, тръпнат дървесата

и любовта ни сякаш по е свята,

защото трябва да се разделим.

„В зори ще тръгна, ти в зори дойди

и донеси ми своя взор прощален —

да го припомня верен и печален

в часа, когато Тя ще победи!“

— О, Морна, Морна, в буря скършен злак,

укрий молбите, вярвай — пролетта ни

недосънуван сън не ще остане

и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас,

чертаят мрежа прилепите в мрака,

утеха сетна твойта немощ чака,

а в свойта вяра сам не вярвам аз.

И ти отпущаш пламнала ръка

и тръгваш, поглед в тъмнината впила,

изгубила дори за сълзи сила. —

Аз искам да те помня все така…