„Ей, знаеш ли какво намерихме вчера!“ Как един частен институт се опитва да стане държавен

Очаквах мухлясала сграда, готова да се срути всеки момент, а ме посрещна автоматична входна врата и ново строителство. Наричат го институт, защото е събрал на едно място архив, библиотека и предмети, свързани с българската история за повече от 150 г. Намира се в Гоце Делчев и е събран от частни лица. Но те вече нямат пари да го поддържат и въпросът е какво ще стане с всичко това.

50 години и два континента

Историята на „Института по история на българската емиграция в Северна Америка „Илия Тодоров Гаджев“ (ИИБЕСА) започва през 70-те години на миналия век, когато в дома на д-р Иван Гаджев в Детройт е основан „Македоно-български научен институт „Св. Климент Охридски“.

Гаджев е ветеринарен лекар, избягал през Гърция през 1968 г. Вече в САЩ, той изгражда специално помещение, в което да се поместят архивни материали, магнетофонни записи от старата емиграция, предишни издания на вестници, книги и алманаси, както и други ценни книжа, свързани с историята на българската емиграция, Македонската патриотична организация (МПО) и Българския национален фронт (БНФ). Гаджев вече не е между живите.

„Баща ми е започнал да събира документи буквално с пристигането си в САЩ. Този процес продължи няколко десетилетия, а всичко се случваше с лични средства. Част от архивите сме пренасяли от домовете на други българи, които искаха да ги предадат. Например от дома ни в Детройт сме пътували с товарен камион до Сейнт Луис за да вземем архива на Христо Анастасов, но и сме изкупували книги, защото баща ми отказваше да вземе всичко без пари“, казва сина на Иван Гаджев – Тодор, който е основното действащо лице в института, след като баща му заболява и след продължителна борба за живота си умира през 2017 г.

Седим в кабинета, заобиколени от купища класьори, препълнени с документи. На бюрото има стар медал „Герой на социалистическия труд“, а в ъгъла на голям дисплей се прожектират кадрите от охранителните камери.

Тодор разказва, как след падането на комунистическия режим през 1989 г. баща му започва да обмисля вариант за прехвърлянето на събраните от него архив, библиотека и експонати обратно в България. Процесът по събирането на средствата и внимателното обмисляне на бъдещето на института отнема няколко години, но в началото на новия век в родния град на ветеринаря Гоце Делчев е откупен имот, на чието място е издигната голяма триетажна сграда. Точно в нея седим с Тодор.

„Транспортът от САЩ до България беше в 4 големи контейнера, които тежаха 60 тона и се наложи да ги изпращаме в продължение на няколко години, за да се справяме с подредбата в Гоце Делчев. Всичко с наши пари“, казва Тодор.

В събраните масиви личат документи и разкази на членове на ВМРО, записи с разкази на участници в Илинденско-Преображенското въстание, документи от емигрантската Българска православна църква, американско-българската фондация „Макгахан“, академичното дружество „Петър Берон“, фондове на Иван (Ванче) Михайлов, Любен Димитров, Христо Атанасов, Георги Табаков, Георги Пирински, писма на Александър Цанков, Симеон Сакскобургготски и други.

В библиотеката пък са налични редица ценни издания на няколко езика, както и книги, свързани с българската история и историята на българите в Македония.

Как се предава историята в България

През годините институтът не успява да получи финансиране от донорските организации в България. Или му обясняват, че не искат да участват в нещо, способно да породи международни политически спорове, или подозират, че документите са събирани с националистически цели.Но по-важно е сякаш това, което не казват директно: нямат съмнение, че събраните документи представляват сериозно богатство.

Всъщност единствената институция, която се е ангажирала с дарения в размер на 10 хил. лева в последните години, е водената от Костадин Костадинов партия „Възраждане“. Партийната намеса пък не винаги е добра визитна картичка.

Липсата на външно финансиране, както и невъзможността семейството на Гаджев да поддържа проекта, кара собствениците да се опитат да го прехвърлят на държавата.

По думи на Тодор Гаджев разговори са били водени с няколко правителства, включително и тези на ГЕРБ с министър-председател Бойко Борисов.

„Тогава ни предложиха смешни пари. Знам, че тогавашният финансов министър Симеон Дянков, който е от малкото идвали дотук, е казал, че „нещо струва толкова, колкото някой е готов да ти плати за него“. „Е как може така?“, казва видимо разгневеният Тодор, докато вървим из библиотеката, подредена в няколко дълги реда от широки лавици.

Заради заболяването на баща му и заради факта, че всички живеят в чужбина, за близо 6 години – до 2018 г. – в института не влиза почти никой, въпреки интереса на учени от различни университети да използват архивите и библиотеката.

Преди 2 години от семейството започват нови опити да прехвърлят собствеността на държавата. По думите на Гаджев разговорите са водени директно с министъра на културата Боил Банов, който пък е заявил, че „премиерът е бил запознат с въпроса“.

Тогава започва и процес на оценка на материалите в Института, като за целта от Държавна агенция „Архиви“, Народната библиотека и Регионалния исторически музей Благоевград изпращат хора, натоварени с тази задача.

„От архивите дойдоха трима човека, които в продължение на 6 месеца обработваха и описваха съдържимото. Беше много интересен процес, защото всеки ден ми казваха: „ей, знаеш ли какво намерихме вчера“. Всичко това струваше около 30 хил. лева, тъй като по закон разноските са за човека, който иска оценка“, казва Тодор.

От становищата на доц. д-р Александър Гребенаров, проф. Трендафил Митев и д-р Йордан Желев става ясно, че съдържимото в архива на института има много висока стойност и е уникално по вида и размерите си. В становището си, изготвено на базата на доклада на тричленния работен екип, който прави само първичен груб опис на 152 линейни метра документи, Желев оценява видяното за „не по-малко от 600 000 лв.“.

В крайна сметка обаче комисията, натоварена с това да формира предложение към Гаджев, определя цена от 100 хил. лева. Самият той определя това като абсурд след направената по-рано оценка и дори не търси официалния документ с решението.

За разлика от представителите на ДА „Архиви“, от Народната библиотека, по думи на Гаджев, престояват на място по-малко от час. В крайна сметка целият процес замира в края на 2019 г., а надеждите за действия от страна на държавата започва още повече да се губи заради настъпването на пандемията от коронавирус, което осуетява и план за изложба на експонатите от института в музея в Благоевград.

За онази част от имота, в която се помещава институтът, е изготвена пазарна оценка за малко над 400 хил. лева.

Сбърканият държавен бюджет и липсата на подкрепа за културата

Докато оценките за масива и неговото значение са безспорни, според експертите е важно той да бъде запазен в целостта си, а не да бъде разделен.

Някои твърдят, че бюджетът на държавата, която в момента разполага с достатъчно средства, е генерално сбъркан.

Доц. Стефан Дечев, който е преподавател в Софийския университет е на мнение, че специално по темата със сегашните българо-македонски исторически спорове отговорът не е скрит в архивите.

„Безспорно е обаче, че институтът настина разполага с много ценни документи“, казва той.

Преподавателят в Нов български университет и бивш вицепремиер и министър на образованието в кабинета на Иван Костов Веселин Методиев, който е и бивш ръководител на ДА „Архиви“ е на мнение, че процесът за предаването на подобни архиви у нас, не е от най-лесните.

„Пред всяко частно лице има алтернатива – или да тръгне да предава на държавата, или да предава на частна институция, например на един университет. Най-лошият път е да е нещо смесено – хем да участва държавата, хем да е частно. От друга страна държавният архив няма възможности да финансират изнесена дейност. Това са доста големи разходи за такава институция. Нищожни са за частна институция, но за архивите са много“, казва Методиев.

Той коментира също, че е важно да се запази целостта на института.

Неясното бъдеще

Стоим с Тодор Гаджев в музея и разглеждаме писмо, писано от Александър Цанков, и изпратено на МПО в САЩ от Буенос Айрес. Гаджев коментира какво може да се случи с института в близкото бъдеще.

За него в момента всичко е в застой, но вероятно заради израстването му в САЩ,той сякаш не е загубил надежда. В момента в главата му са по-скоро алтернативни действия в случай, че държавата не намери адекватна сума за делото на семейството му.

В приземния етаж ми показва и зала, предвидена за дебати и събрания. Тя е оборудвана с широка маса, столове, а също и с микрофони, които директорът признава, че не знае как да използва, тъй като досега не му се е налагало.

Все пак за Тодор основното е оценката за труда на баща му и за събраните документи и експонати, част от които са свързани с актуалния спор между България и Северна Македония. Той споделя, че сякаш през годините съседите ни са били по-заинтересовани от местните институции.

„Посланикът на Югославия в САЩ е идвал в нас, в Детройт, още през 80-те, когато архивът беше доста по-беден, и без да знае какво се съдържа в него, предложи на баща ми 1 млн. долара. По-късно, когато реално започнахме дейността в България през 2004 – 2005 г. първите ни гости бяха от Северна Македония и тогава ни предложиха 2 млн. долара, но баща ми отново отказа“, казва Тодор и не успява да разбере на какво се дължи неспособността да убеди държавата в нуждата да се заинтересува от история.