Уикенд: Композиторът Кирил Икономов на 60: Изчезнаха пари, които дарих на Парцалев

Иван Георгиев

И на 60, които навърши на 10 май композиторът Кирил Икономов, македонският му корен го държи хем здраво стъпил на земята, хем отдаден на ценности, като национални идеали, благотворителност, дом, семейство. Посегнат ли на тях, маестрото не крие, че се „пали“ и е готов да ги брани докрай.

Със съпругата си Мая Нешкова построяват църква, водени от вътрешното си чувство. 3 години след като храмът „Успение Богородично“ отваря врати, пристига от чужбина свещеник и им разкрива стогодишно предсказание на местна пророчица: че някой ден там ще има църква и че до нея ще се вие път. Така семейството разбира, че с това, което са изградили, са изпълнили плановете на Бог. Добрините им не започвали оттук, нито спрели дотам. Правят дарения за болници, за сираци, за пенсионери, за пострадалата от земетресението Стражица…

Както в живота на Икономов доброто се пренася от личните жестове към обществената дейност (избиран е за общински съветник в родния Благоевград, в момента е председател на Европейската агенция за защита на изпълнителски, авторски и продуцентски права), така и с творчеството си композиторът осъществява преходи-от шлагерната музика към симфоничната. Има авторски концерти със Софийската филхармония и хоровата капела „Светослав Обретенов“. В този вид спектакли прозвучават и арии от негови мюзикъли (чиято цялостна премиера предстои)., финалът им – „Чести рожден ден“, в изпълнение на Мая Нешкова, е доказателство, че жанровете са условно понятие, когато музиката се създава със сърцето.

-Кога един мъж е по-уверен – на 40, 50 или 60?

– На 60 е най-уверен. Всяка възраст носи хубавите неща, но когато човек стане на 60, осъзнава, че училището е свършило. И че поправителен оттук нататък няма. Всичко вече се гледа от една друга пирамида – тази на зрелостта. Правиш си анализ на целия живот дотук. Гледаш какви успехи си имал, замисляш се какво си направил за твоите деца, за да бъдат по-добре. И тези около тях… защото не може само твоите деца да бъдат добре и да си щастлив.

– Много преди да сте имали свои деца с Мая, правите жестове към чужди деца – дарили сте спестовни книжки на сираци?

– 10-годишния юбилей на оркестър „Благоевград“ проведохме на стадиона в Благоевград. Пропуснахме да заснемем тогава този вълнуващ за нас празник, но по-важното е, че си подарихме празник на душите. Тогава на завършващи деца им дадохме парички в спестовни книжки. Децата завършваха, а си нямаха никой. Нашата подкрепа бе личен старт за тях.

– Срещнахте ли някое от тях след това?

– Обаждат се доста. Защото оттам нататък пък Мая помагаше на всички тия деца, които завършваха, да си имат кръстници, да бъдат кръстени. Кой за каквото се обърнеше към нас, бяхме насреща, защото тези сирачета, като завършват 11-и клас, домът ги освобождава при пълнолетие и повече никой не се интересува. Беше много трудно да се адаптират. Няма да забравя, едно момиченце завършва 11-и клас, а ние виждаме, че не е добре. Отиде ли на улицата, загубено е. Мая се вдигна и застана срещу всички комисии, преговаря с Министерство на образованието, за да си остане в дома, докато се социализира някъде.

– Вярно ли е, че сте били против ликвидационните съвети, които унищожиха селското стопанство в началото на демокрацията?

– Да. Когато тръгна политиката на унищожаване на селското стопанство, точно тогава реших, че трябва да вляза в бизнеса.

Ходихме, спасявахме животни

Но бяхме единаци, беше невъзможно – извършваше се най-вандалският акт срещу селското стопанство. Племенни стада – всичко мина под ножа. Успях да спася някои стопанства. Най-хубавото стадо в Родопите – тъкмо бяха почнали да ги колят, бяха останали 1200, само за един ден бяха изклали 300… Намесих се и ги изкупих всички. Но после и това стадо загина. Крави – много хубави, племенни – всичко заминаваше под ножа. Тогава ни смятаха с нашите действия за врагове на демокрацията…

Моите родители, Бог да ги прости – селски хора, покрай тях знам какво е да се изгради ТКЗС, какво е стройна работеща система, напоителни системи, мандри, фуражи. Изведнъж да унищожиш тоя действащ организъм, значи ти обричаш държавата.

– Колко време успяхте да произвеждате най-евтиния хляб, който са яли пенсионерите?

– Аз съм от първите, които построиха в България тройна австрийска линия за производство на хляб. Тогава имахме своя си политика да даваме на социално слаби безплатно хляб. По списък от общината. В Благоевград още го помнят. Това продължи до 2002 г. фирмата ми действаше 12 години при затворен цикъл. Захранвах софийски болници не само с хляб. Имахме първата маслобойна, олио, цех за колбаси, фурна, та и първото частно радио – „Мая“… 12 зеленчукови култури сеехме… „Щастие с пари не се купува“ се роди на една нива…

– Как?

– Очаквах да взема добив по 700 кг от декар. А беше суша и стана така, че като отидох да прибирам реколта, комбайнерите бяха събрали само около 40 тона царевица. Завъртях се, купих на всички кебапчета да се почерпят, питах колко трябва да им доплатя и ги оставих. Беше в Любимец, Свиленградско – няма да го забравя. Тогава звъннах на Мая и й казах: „Имаш песен!“. Написах „Щастие с пари не се купува“ в тази нива. Всички си отидоха, останах сам… Една хубава луна имаше…

– Кога решихте да се върнете отново в музиката?

– Бизнеса го правехме по необходимост. Имах 500 души работници – създавахме работни места. Мислехме, че сме герои, а се оказа, че сме врагове на държавата, на демокрацията… фирмата ни беше постоянно под обстрел. В един момент върнах на банките до стотинка и спрях всичко, приключих.

– Имали сте и големи огорчения в бизнеса?

– Когато захранвахме софийските болници, кметът Софиянски ми плати със закъснение от година и половина – с тези пари вече можех да купя храна само за един ден. Инфлацията ги беше изяла. Но не оставих болниците без храна в най-тежкото време! Досега има хора, които го помнят и се отнасят с уважение. Другото ми разочарование е пак от този период.

Реших да помогна на един завод 

с който работехме – „Камед“, за качествени стомани в Перник. Тогава работниците бяха излезли на протест за заплати – едно от първите затваряния на шосето за Кулата. Директорът, много притеснен, звънна ми с молба да помогна, за да се приберат хората. Отидохме при тогавашния шеф на БНБ Тодор Вълчев. Той ми каза: „Да, ако можеш, помогни им, ние ще им отпуснем кредит и ще ти върнат парите.“ Направих го. След 10 дена смениха директора, кредит не получиха и… 12 години аз ходих по съдилищата да си търся парите. Осъдени бяха, но нищо не ми върнаха. Постоянно се сменяха синдици, започна една игра от новите собственици, които бяха купили завода. Една хубава сутрин се събудихме с Мая и решихме: сумата, която ни принадлежи по този голям дълг, да я прехвърлим дарение на манастир, намиращ се в района на същия завод. Това е Черногорският манастир до Перник. В него върви строителство – казахме им, ние пари не можем да им дадем, но от моите длъжници може да вземете желязо, цимент, всичко което е подходящо. Сега онези са длъжници на дядо Господ и на манастира. А ние с Мая спим щастливо.

– Какво е усещането да направиш църква?

– То не е само усещане. Не може да се обясни точно и лесно. 1990 г. нямаше изобщо строежи на църкви. Беше някаква ерес. Избрахме едно място и всички мислеха, че аз съм пуснал връзки и ще правя някакъв бизнес – в парка „Бачиново“ над Благоевград. Беше много трудно, но успяхме. Сега на 15 август сме там. Даваме винаги курбан на този ден.

– Правите опити за обединение на гилдията?

– Винаги съм гледал да помогна на гилдията, с каквото мога. Това е вътрешна необходимост. Ние сме една друга генерация. Работил съм в оркестър „Оптимистите“. Когато минах през класата на тези музиканти, разбрах какво е приемственост, научих се, че трябва много да знаеш и говориш по-малко. Сега има млади звездички, които смятат, че светът започва от тях. Този опит, който натрупахме, тепърва ще дaва резултати. За всичко идвa Видовден. Колкото и да лудува човек, идва ден, в който казва: „Спирам да върша глупости. Гледам да помагам с опита си!“.

А гилдията ни е с толкова проблеми! Държавата е абдикирала от артистите. Тя не се грижи за тези, които й правят най-добрия пиар. Една държава без култура, тя е нула. Затова е нужна тази приемственост…  Тъжно е да гледаш как легенди са на мизерни пенсии. Нямам предвид само естрадната гилдия. Толкова известни наши киноартисти умряха в голяма мизерия! Да не говоря за Емил, да не говоря за Васил Андреев.

И двамата са били в моя оркестър

професионалисти от висока класа. Даже ревнувам, че за Васил много малко се говори, а той беше моторът. Имал съм толкова хубави беседи с тях, толкова много сме пътували, толкова много концерти сме направили… Също и с бай Жоро Парцалев. Полудях и се обадих на Драго Драганов, щом прочетох, че се събират пари за негов паметник. Една гилдия от 4000 души не можаха да съберат определена сума! По 10 лв. да бяха дали, щяха да му направят паметник на този великан. Обадих се на Драго да се спре целият този маскарад. С Неделчо Костадинов, скулптора, се хванахме. Драго и той, момчето, каквото можа, помогна. Отидохме в Левски, родния град на Парцалев, и го направихме. Но другия бюст трябваше да се сложи във фоайето на Сатиричния театър или в Съюза на артистите. Потъна. Потъна и една остатъчна сума, която трябваше да се раздаде на закъсали артисти от неговото поколение. Исках да се знае, че това са от парите на Парцалев. Никой не ми даде обяснение…

– Как ще се отчетете пред публиката в юбилейната година?

– До октомври-ноември ще излязат 3 диска с песни на Мая. Единият – с „Честит рожден ден“, другият с баладите ни, третият – чисто нов. Крайно време е да подадем на радиостанциите нови песни. Поп концертите ни ще вървят заедно с мои авторски симфонични концерти с филхармонията. Плануваме около 60 концерта из страната. Надявам се, че догодина ще пътуваме доста с филхармонията и извън България.