Управляващият благоевградската месопреработвателна компания КФМ Тонка Трайкова: Направили сме инвестиции за повече от 22 милиона евро

ВИЗИТКА

Тонка Трайкова е управляващ съдруж­ник на „Карол Фер­нандес миит“ (КФМ). Завършила е Универси­тета по хранителни техно­логии в Пловдив и целият й професионален път е свър­зан с месопреработвател­ната индустрия. Премина­ла е обучения по финансов мениджмънт в САЩ и по маркетинг менидж­мънт в Япония. Била е преподавател в Югоза­падния университет в Благоевград.

– Вие сте един от основателите на ком­панията през 1992 г. Защо с партньорите ви се насочихте към инвестиции в месопре­работвателната индус­трия и защо избрахте Благоевград?

– Аз и двамата ми партньори завършихме хранителния институт в Пловдив в специалност „Месо и месни проду­кти“ и компетенциите ни бяха изцяло в тази област. Не съм от този район на България, но се омъжих тук и започ­нах работа в държав­ния месокомбинат „Родопа“, който по-късно придобихме.

Когато стартирахме ком­панията в началото на 90-те, тя се казваше „Карол“ и производството беше бази­рано в Разлог. Започнахме там, защото тамошният аг­рарно-промишлен комплекс (АПК) обяви продажба на сгради, бивши тютюневи сушилни, и ние решихме, че можем да се явим на търг и да започнем производство на колбаси в тези помеще­ния.

Преместихме се в Благо­евград през 1999 г., когато бяха привлечени испански­те партньори и фирмата се преименувана на „Карол Фернандес миит“. Купихме сградата на „Родопа“, а заводът беше реконструиран и модернизиран няколко пъти за всички 20 годи­ни, откакто сме тук.

– Какъв е разме­рът на направените инвестиции от създаването на предприятието до днес, включително в оборудване и технологии?

– Ние намерихме бившия месокомбинат „Родопа“ в много окаяно състояние – с паднали тавани и стърчащи арматури. По-късно си да­дохме сметка, че ако бяхме започнали на гола поляна, нямаше да се наложи да влагаме толкова много уси­лия и финансов ресурс, кол­кото ни отнеха ремонтите и реконструкцията тук. През 2006 г. обаче бяхме първи­те лицензирани за експорт в европейската общност, което значи, че още тогава сме направили всичко, за да покрием европейските про­изводствени критерии и да сме на международно ниво.

Непрекъснато инвести­раме и сме направили ин­вестиции в производстве­ни зали, сграден фонд и оборудване за повече от 22 млн. евро. Били сме бе­нефициенти по САПАРД и Програмата за развитие на селските райони за част от тези инвестиции. Стремим се да сме в крак с времето и винаги купуваме и внедря­ваме най-новите технологии и машини на пазара за на­шата индустрия. Новата ни инвестиция е в техника за фино нарязване на салами и опаковане в газова среда.

– Откога работи тази ли­ния и кога продуктите, опа­ковани в газова среда, ще стигнат до пазара?

– Първата ни линия за на­рязани продукти е отпреди 10 години, но доскоро праве­хме и вакуумирани опаков­ки. Сега вече всички ще са опаковани в газова среда, с което ставаме по-еколо­гични и по-модерни. Всеки на българския пазар прави нещо такова, но смятам, че ние го правим най-мащабно. Портфолиото е вече на паза­ра.

Тази опаковка е иноватив­на, понеже запазва качест­вата на месото по най-до­брия начин. За да стигнем до дебют с тези продукти, трябваше да изчакаме и па­зарът да узрее. Технология­та изисква непрекъснатост на процеса в хладилната верига. Ако асортиментът не се съхранява добре, се поврежда, защото газта се надува в опаковката.

В модерната търговия в най-развитите страни пове­чето опаковки вече са та­кива, а щандовете за откри­тата търговия с нарязани колбаси са почти изпаднали на нула.

– Имате поглед върху раз­витието, икономиката и жи­вота в града в един по-про­дължителен период. Кои са най-големите промени, които се случиха за тези 20 години?

– По време на социализма в града имаше много пред­приятия – завод за печатни платки, завод за части за запаметяващи устройства, завод за високоговорители и други. Тютюневият комби­нат на „Булгартабак“ осигу­ряваше заетост и конкурент­ни заплати. Благоевград имаше не една, а две индус­триални зони с предприя­тия, които работеха на пълен капацитет. В зоната, в която сме в момента, беше цялата хранителна индустрия с вин­завод, хлебозавод, предпри­ятие за млечни продукти и месопреработка.

Не изпитвам носталгия и не ме разбирайте погрешно, не искам да хваля онези го­дини по никакъв начин, но е факт, че в тази зона сега сме останали само две пред­приятия – ние и „Карлсберг България“. Градът е бил си­лен икономически, но след промените всичко спря да работи и потъна в забрава. Колапсът в селското стопанство се отра­зи на хранителните предприятия. Малко известен е фактът, че в област Благоевград беше един от най-го­лемите свинекомпле­кси в страната – този в село Зелен дол. Ця­лата област беше зе­меделски район със силно развит живот­новъден сектор. Сега няма нищо от това.

По отношение на градската среда, ко­гато аз пристигнах през 1986 г., Благоев­град ми изглеждаше потресаващо, беше като село. Всичко в центъра на града се построи много бързо заради едно посеще­ние на дипломатиче­ския корпус – партиен дом, окръжен съд, театър, централен площад. Прави­ха се улици и облицовки на сгради. Корпусът дойде през 1987 г. и целият път от Со­фия се сдоби с нов асфалт.

Оттогава обликът на града не се е променил съществе­но въпреки ремонтите, кои­то се правят.

– А защо според вас не се появиха нови инвеститори, след като големите пред­приятия затвориха?

– Според мен се разчита­ше на частната инициатива на хората, но възможности­те за по-едър бизнес бяха ограничени и масово се започваха по-дребни предприе­мачески инициативи, които няма как да вдигнат такъв град на крака.

– Какъв е Благоев­град днес?

– И преди, и днес Благоевград остава приятно градче с красива природа и много перспективи, които не са оползотворени. Ако всички разберат, че трябва да работят и искат да направят нещо, имат много възможности тук. Освен това гра­дът е чист, никога не е имало замърсява­ща индустрия, което отваря възможности за зелени инвести­ции.

– Има ли проблем за вашия бизнес, свързан с това, че се намира в по-малък областен град?

– Развитието на нашия бизнес не е във взаимодействие с локацията. Ако бя­хме в София, щяхме да имаме същите проблеми и те са свързани с човеш­кия фактор. Младото поколение масово не гледа на работата като на нормална чо­вешка дейност. Под­готовката на кадри е слаба и бизнесът трябва да прави собствени инвестиции и академии, за да обучава хората.

– Как привличате и задър­жате хора в компанията?

– Проблемът е, че младите хора в града не искат да ра­ботят. Доходите при много от тях идват от семействата, които са чужбина. Тези мла­ди хора, ако имат възмож­ността да харчат, без да се трудят, я предпочитат. Пра­ви впечатление, че новите поколения са много ерудира­ни и имат широки познания, но някак си в течение на вре­мето са се изгубили трудови­те навици. Това важи много повече за производството, отколкото за други сектори. Търсят се повече позиции в администрацията.

Американският универ­ситет в Благоевград не про­извежда работници, а хора, които се очаква да заемат някакви по-високи позиции и ще търсят възможности за кариера. От тази гледна точ­ка не сме облагодетелства­ни от това, че се намираме в университетски град.

От друга страна, да на­мериш подготвени кадри за индустрията се оказва трудно и в национален план. Според мен всички предпри­ятия от хранителната индус­трия изпитват тежка нужда от млади и подготвени хора на всякакво ниво – и на про­изводствено, и техническо, и хранителни технолози. Пре­ди имаше много техникуми, които захранваха сектора с кадри. В момента такива няма.

Или пък ако има, хората, които завършват, изобщо нямат намерение да работят в тази сфера, а се заемат с нещо друго. Самата дума производство ги отблъсква.

Все още ядрото на нашите служители, или около 80% от тях, са хора, които са в ком­панията от самото начало. Това, че предлагаме добри заплати и условия, ни прави атрактивен работодател и като цяло нямаме проблем с намирането на кадри и теку­чеството.

– А ще заменят ли маши­ните хората в сферата на производството на храни?

– Ние автоматизираме производството, каквато е и глобалната тенденция, а причините за това са две. Първо, факт е, че трудът в България става все по-скъп и, второ, индустрията ни изисква спазване на все по-сериозни стандарти. То­гава, когато този стандарт е в ръцете на човека, човекът трябва да е на изключител­но ниво. Такова ниво маши­ната постига по-лесно.

Машините обаче също трябва да се поддържат и според мен намирането на кадри в техническите профе­сии е най-големият проблем не само в областта, а в ця­лата страна. Ние обучаваме сами всичките си техници, но на практика това са зна­ния, които те трябва да са получили в средното си об­разование.

– Можете ли да обобщите предимствата и недостатъ­ците на това производство­то да се намира в малък областен град в близост до столицата? Смятате ли, че тя „изсмуква“ потенциала на района?

– Географски ние стоим много добре и магистрала­та безспорно дава големи възможности на града. Това вече се регистрира от инвес­титорите.

Важно е местната власт да създаде условия за бизнес. Покрай двата университета са налице квалифицираните кадри.

Това, че в момента София ги изсмуква от Благоевград, е много вярно. Откакто има и магистрала, много хора пътуват на работа там и се връщат в края на деня. Сто­лицата е като магнит за тези, които искат да работят. Об­ратната тенденция обаче я няма. Ние имаме само един човек в компанията, който се върна от София, и един, който пътува на работа до­тук. Големите инвестиции и откриването на работни мес­та могат да променят това.

– Как приключи 2019 г. за КФМ?

– Нашата голяма болка тази година се казва аф­риканска чума. Това е гло­бален проблем, а не само български и се отрази на пазара на свинско в целия свят. Когато Китай започ­на да внася месо, защото беше засегнат от проблема, цената на европейската су­ровина се покачи двойно. В същото време ние не мо­жахме да апликираме това увеличение на суровините към нашите клиенти, което автоматично означава, че финансовите резултати ще пострадат, макар че прода­ваме повече и се очертава да имаме ръстове.

Годината беше трудна и се бяхме фокусирали върху решаването на проблемите, но планираме нови серии и през 2020 г. Продължаваме да мислим много в посока чисти и здравослов­ни продукти без из­куствени добавки.

ЗА КОМПАНИЯТА

„Карол Фернандес миит“ (КФМ) е петият по стойност на про­дажбите производи­тел на преработени меса на българския пазар. Компанията е създадена преди 20 години, след като в предшественика й „Ка­рол“ влизат испански акционери. След про­мяната основателите на „Карол“ остават ма­жоритарни собствени­ци в КФМ. Днес Тонка Трайкова и Тодор На­ков имат по 24% дял в компанията, а 19.4% от дяловете са на дру­ги българи физически лица.

КФМ произвежда салами, шунки, варени колбаси, кренвирши, пастети, бекони, филета и е силна в сег­мента на продуктите с тради­ционно специфичен характер като „Панагюрска луканка“ и филе „Елена“. Основните й про­дажби са на местния пазар, където е представена с мар­ките „Молерите“, „Маестро“, „Чановете“ и др. От три години насам компанията работи и за експорт. Той се осъществява чрез партньорската мрежа на Lidl (в промоции и тематични седмици) и продуктите й вече достигат до пазарите в седем европейски държави.

КФМ внася суровините си от Европа и няма собствена кла­ница.

Във фабриката на КФМ в Благоевград работят 120 души, а заедно с търговския екип и логистиците заетите са 170.

През 2018 г. дружеството има приходи от 33 млн. лв. и печалба от 4.5 млн. лв.

Вестник “ Топ Преса „