Два пъти на заточение заради отстояване на българщината

Една от най-ярките възрожденски лично­сти в Неврокопския край в периода 1850 – 1890 г. по време на османското иго е отец Харитон /светското му име е Кръстьо Анг. Карпузов/, роден през 1827 г. в с. Либяхово/ дн. Илинден/, Неврокопско.

Ръкоположен за ено­рис-свещеник в родното му село през 1850 г. , той, макар че бил голям родолюбец, е принуден да пее в църквата на гръцки език, както е било навсякъде по онова време. Твърде рано отец Кръстьо разбира, че за премахване на двойното робство /от османлиите и от гръцката партиаршия/ е необходима просвета и пробуждане на българското население. За всичко това църквата може да изиграе много положител­на роля. Спечелил уважение­то на местното население, у него се зародила мисълта вместо на неразбираемия за хората гръцки език от време на време да пее в църквата и на славянски. И наисти­на, на една празнична цър­ковна служба той направил първата решителна крачка, като прочел молитвата на български език. Заради тази негова дързост името му се прочуло из цяло Неврокоп­ско. Представителите на гръцкото духовенство и на османските власти задъл­жили тогавашния кмет на селото да склони или наси­ла да накара отец Харитон да се откаже от намерения­та си и да престане да ‘’блу­ди раята’’. Но не помогнали и заканите срещу него. Много­то клевети от страна на гър­ците принудили османските власти да го арестуват и осъдят като бунтовник, след което го изпратили на зато­чение на остров Родост в Средиземно море. След око­ло една година е освободен и отново за­почнал просве­тителската си дейност. като по много хитър начин успял да спечели уваже­ние от страна на турските първенци в Неврокоп­ско. Те го удостоявали с внимание, зачитали думата му. Всичко това никак не се нравело на гръцките ду­ховници.

Създа­ването на Българска­та екзархия в Цариград през 1870 г. ускорява духовното възраждане на българите в Неврокоп­ско, когато под водител­ството на завърналия се Харитон и на други изявени ро­долюбци се отхвърля окончателно гръцкия език от училищата и черквите и всички православни бълга­ри се отказват от Патриар­шията.

По това време нямало па­триотично начинание в Нев­рокопско без дейното учас­тие на отец Харитон. Той бил решителен и неустрашим човек, съобразителен и до­бър тактик, утвърдил се като един от духовните предво­дители и първи водачи за църковна независимост в Източна Македония.

Затова при учредяването на първата българска каза­лийска община в Неврокоп през 1871 г. той единодуш­но е избран за неин пръв председател. Неоценими са грижите му за възхода на учебното и църковно дело в казата. Той издействал пра­вото на българите да бъдат избирани и да заседават като равноправни членове в градското ираде.

През есента на 1872 г. от Екзархията поискали канди­дати за български владика в Неврокоп. С мнозинство и ‘’с явно гласоподавание’’еди­нодушно избират Харитон и през май 1873 г. населе­нието най-тържествено го изпраща в Цариград за пре­освещаването му. Някои размирици в Османската империя, както и пречките, които цариградското прави­телство, подстрекавано от Патриаршията, поставяло при откриването на българ­ските епархии в Македония, за­държали ръко­полагането на Харитон за Не­врокопско-Мел­нишки влади­ка. Все пак в края на 1874 г. той е назначен и изпратен от Екзархията за архиерейски наместник в гр. Берковица. Тук престоява около една го­дина и полови­на, след което отива в София, където получа­ва най-високата църковна титла – архимандрит на София. По това време тук се разглежда­ло делото на голяма група от заловените участници в че­тата на Христо Ботев. Харитон използвал ав­торитета си и познанството си с турските го­лемци в София и по много хи­тър начин успял да облекчи донякъде положението на тези нещастници по време на процеса. А след амнис­тирането им взел под покро­вителството си двама свои земляци – Тодор Стоянов от Неврокоп и Атанас Николов от Горно Броди. След като се възстановили от глада и из­тезанията в затворите, арх. Харитон им дава средства за завръщането им в родния си краи.

След несправедливият Берлински договор, съглас­но който Македония остава под османско иго, родолю­бецът Харитон без колеба­ние напуска столицата и се завръща в родния си краи. Заедно с Петър Сарафов – съпруг на единствената му дъщеря –започват неустра­шима съвместна просвет­но-патриотична пропаганда из Неврокопско и Серско, поради което отново си спе­челват непрестанни гонения от турска и гръцка страна. Отец Харитон станал архие­рейски наместник и предсе­дател на българската общи­на в Сяр, а Петър Сарафов с благословията на Екзархия­та слага основите на бъде­щото българско педагогиче­ско училище в Сяр.

Лъжесвидетели наклеве­тили двамата родолюбци, че подготвят бунт срещу прави­телството. Затова ги аресту­ват и изпращат на заточение в гр. Караман в Мала Азия. В 1887 г. в един момент на по-свободен режим, те на­пускат града и отиват в Ца­риград, откъдето с помощта на Екзархията се качват на руски параход и пристигат в Одеса. Същата година се завръщат в България и оста­ват в София, тъй като връща­нето им в Либяхово и Маке­дония е невъзможно.

Заради големите си заслу­ги в църковните борби отец Харитон получава епископ­ски сан. Той е дядо по май­чина линия на известните българи Борис Сарафов – виден революционер и на народния артист Кръстьо Сарафов.

Последният в спомените си го характеризира като ‘’су­ров, властен мъж с мастита фигура’’

Героичният живот на го­лемия родолюбец отец Ха­ритон завършва на 20 юни 1899 г. , погребан заради за­слугите му на централната алея на Софийските гроби­ща.

Атанас Панчелиев