Два пъти на заточение заради отстояване на българщината
-
- ноември 15, 2019
Една от най-ярките възрожденски личности в Неврокопския край в периода 1850 – 1890 г. по време на османското иго е отец Харитон /светското му име е Кръстьо Анг. Карпузов/, роден през 1827 г. в с. Либяхово/ дн. Илинден/, Неврокопско.
Ръкоположен за енорис-свещеник в родното му село през 1850 г. , той, макар че бил голям родолюбец, е принуден да пее в църквата на гръцки език, както е било навсякъде по онова време. Твърде рано отец Кръстьо разбира, че за премахване на двойното робство /от османлиите и от гръцката партиаршия/ е необходима просвета и пробуждане на българското население. За всичко това църквата може да изиграе много положителна роля. Спечелил уважението на местното население, у него се зародила мисълта вместо на неразбираемия за хората гръцки език от време на време да пее в църквата и на славянски. И наистина, на една празнична църковна служба той направил първата решителна крачка, като прочел молитвата на български език. Заради тази негова дързост името му се прочуло из цяло Неврокопско. Представителите на гръцкото духовенство и на османските власти задължили тогавашния кмет на селото да склони или насила да накара отец Харитон да се откаже от намеренията си и да престане да ‘’блуди раята’’. Но не помогнали и заканите срещу него. Многото клевети от страна на гърците принудили османските власти да го арестуват и осъдят като бунтовник, след което го изпратили на заточение на остров Родост в Средиземно море. След около една година е освободен и отново започнал просветителската си дейност. като по много хитър начин успял да спечели уважение от страна на турските първенци в Неврокопско. Те го удостоявали с внимание, зачитали думата му. Всичко това никак не се нравело на гръцките духовници.
Създаването на Българската екзархия в Цариград през 1870 г. ускорява духовното възраждане на българите в Неврокопско, когато под водителството на завърналия се Харитон и на други изявени родолюбци се отхвърля окончателно гръцкия език от училищата и черквите и всички православни българи се отказват от Патриаршията.
По това време нямало патриотично начинание в Неврокопско без дейното участие на отец Харитон. Той бил решителен и неустрашим човек, съобразителен и добър тактик, утвърдил се като един от духовните предводители и първи водачи за църковна независимост в Източна Македония.
Затова при учредяването на първата българска казалийска община в Неврокоп през 1871 г. той единодушно е избран за неин пръв председател. Неоценими са грижите му за възхода на учебното и църковно дело в казата. Той издействал правото на българите да бъдат избирани и да заседават като равноправни членове в градското ираде.
През есента на 1872 г. от Екзархията поискали кандидати за български владика в Неврокоп. С мнозинство и ‘’с явно гласоподавание’’единодушно избират Харитон и през май 1873 г. населението най-тържествено го изпраща в Цариград за преосвещаването му. Някои размирици в Османската империя, както и пречките, които цариградското правителство, подстрекавано от Патриаршията, поставяло при откриването на българските епархии в Македония, задържали ръкополагането на Харитон за Неврокопско-Мелнишки владика. Все пак в края на 1874 г. той е назначен и изпратен от Екзархията за архиерейски наместник в гр. Берковица. Тук престоява около една година и половина, след което отива в София, където получава най-високата църковна титла – архимандрит на София. По това време тук се разглеждало делото на голяма група от заловените участници в четата на Христо Ботев. Харитон използвал авторитета си и познанството си с турските големци в София и по много хитър начин успял да облекчи донякъде положението на тези нещастници по време на процеса. А след амнистирането им взел под покровителството си двама свои земляци – Тодор Стоянов от Неврокоп и Атанас Николов от Горно Броди. След като се възстановили от глада и изтезанията в затворите, арх. Харитон им дава средства за завръщането им в родния си краи.
След несправедливият Берлински договор, съгласно който Македония остава под османско иго, родолюбецът Харитон без колебание напуска столицата и се завръща в родния си краи. Заедно с Петър Сарафов – съпруг на единствената му дъщеря –започват неустрашима съвместна просветно-патриотична пропаганда из Неврокопско и Серско, поради което отново си спечелват непрестанни гонения от турска и гръцка страна. Отец Харитон станал архиерейски наместник и председател на българската община в Сяр, а Петър Сарафов с благословията на Екзархията слага основите на бъдещото българско педагогическо училище в Сяр.
Лъжесвидетели наклеветили двамата родолюбци, че подготвят бунт срещу правителството. Затова ги арестуват и изпращат на заточение в гр. Караман в Мала Азия. В 1887 г. в един момент на по-свободен режим, те напускат града и отиват в Цариград, откъдето с помощта на Екзархията се качват на руски параход и пристигат в Одеса. Същата година се завръщат в България и остават в София, тъй като връщането им в Либяхово и Македония е невъзможно.
Заради големите си заслуги в църковните борби отец Харитон получава епископски сан. Той е дядо по майчина линия на известните българи Борис Сарафов – виден революционер и на народния артист Кръстьо Сарафов.
Последният в спомените си го характеризира като ‘’суров, властен мъж с мастита фигура’’
Героичният живот на големия родолюбец отец Харитон завършва на 20 юни 1899 г. , погребан заради заслугите му на централната алея на Софийските гробища.
Атанас Панчелиев
Be the first to leave a review.
